„Мисля, че в днешно време на децата
им е много трудно. Благоденствието на страната се е превърнало в бреме, в път
без изход. Всичко е наред, ако си бял от средната класа. Затова на младежите нерядко
им се струва, че от тях няма нужда. В известен смисъл сякаш няма какво повече
да се направи.
-Освен да разрушиш всичко!“
Това
може би е от книгите, към които съм подхождал най-грешно. Очаквах обикновен
трилър, с криминални елемeнти, в който ще се говори за дете, което заради
поредица от случки в живота му решава да извърши масово убийство, което да
промени всичко за него напълно.
„Трябва
да поговорим за Кевин“ на Лайънел Шрайвър обаче се оказа повече. Много повече.
Това
е книга, която буквално ме „изцеди“ емоционално. Това не ми се беше случвало
отдавна. Налагаше се да си почивам между отделните глави. Не можех да ги „изгълтам“
наведнъж, въпреки че ми беше изключително интересно. Не знам дали просто,
защото съм в по-особено настроение напоследък или просто темата е много
чувствителна, но този роман буквално си „играеше“ с мен. Ядосваше ме, изключително
много ме дразнеше, натъжаваше ме ... караше ме да се замислям над толкова много
теми, че не знаех от къде да започна това ревю. Даже сега не съм сигурен какво
точно ще напиша.
Ако
трябва все пак накратко да разкажа за какво става въпрос ще обърна внимание на
Ива – модерна жена, която иска дете, но в следващия момент не е чак толкова
сигурна това ли е правилното решение. Дали заради своите вътрешни борби или
може би защото наистина първородният й син Кевин е малко странен, още от
пеленаче тя започва една тиха война с него, която обаче води до един фатален
край.
В
книгата Ива пише писма на Франклин – загриженият баща, който мечтае за
перфектното семейство, за сина, с който да играят бейзбол в неделя, за жената,
която да е перфектна майка. Бащата, който не вижда нищо нередно в странните
ситуации свързани със сина му. Бащата, който иска просто едно здраво
американско семейство, в една велика страна. Кевин обаче пораства не такъв
какъвто се очаква да бъде и когато Ива вижда, че нещо не е наред се оказва, че
за намеса е прекалено късно. Главният въпрос обаче е: Какво точно води до
всички тези събития?
Изключително
съм впечатлен от „Трябва да поговорим за Кевин“ и по-конкретно от Лайънел
Шрайвър. Това е наистина много важна книга и то заради няколко компонента.
Първо
това се оказа книга, която не минава по повърхността – в нея се задълбават
политически, социални и психологични теми. Разглежда се развитието на цяла една
нация, колко точно се обърща внимание на психичното здраве на децата в училище
и на няколко пъти се прави намек за проблема с оръжията в САЩ. Чрез своите
герои Шрайвър прави една резекция на американското общество и говори за
развитието на страната както в положителен аспект, така и за това как се
отразява на жителите й.
По
романа има и филм, но си мисля, без да съм го гледал, че сигурно той е по-слаб
от книгата, не за друго, а защото на страниците й авторката прави едни наистина
страхотни размишления за човешкия свят и съзнание. Лайънел Шрайвър влиза в
главата на едно момче, което през целия си живот прави впечатление на апатично,
незаинтригувано от нищо, но в същия момент излиза, че е вечно ядосано,
набелязващо жертвите си методично и с изключителна жестокост и премереност
прави това, което си е наумило. Но какви са причините Кевин да бъде това, което
е?
 |
| Кадър от едноименния филм |
За
мен силата на книгата идва от това, че обръща внимание на една много трудна, но
важна тема – какво значи да си родител? Аз не съм и не мога да твърдя, че моето
мнение ще е най-меродавното, но определено тази книга е показно как всяко
действие на родителите, всяка дума, всяка мисъл дори, влияе върху бъдещето на
децата.
Едното
дете усеща всичко – кога е обичано, кога не е искано, кога някой е фалшив пред
него и го превръща в една мечта, създадена в един илюзорен свят. Всички тези
действия могат да докарат детето до отвращение, желание за мъст, желание да се
покаже пред света или пък желание да впечатли родителя си, да го накара по
някакъв начин да му обърне внимание, независимо как. Детето просто има нужда от
внимание и любов. И си ги взима без значение как.
На
страниците на романа Лайънел Шрайвър ни представя два типа родители – единият,
който си мисли, че иска дете, но всъщност изобщо не иска да променя начинът си
на живот. И когато осъзнава, че е родител и не може да върне времето назад
неглижира детето и го наказва за всички свои несбъднати мечти. Но то не е
виновно – то просто усеща, че не е желано. Че не искаш да знае как се чувства,
че несъзнателно го обвиняваш за всички свои неуспехи. И когато същият този
родител усети, че с детето му се случва нещо нередно, в повечето случаи вече е
късно. И колкото и да искаш да промениш нещата, толкова по-трудно става това.
Защото се започва една война, от която няма да победители.
 |
| Лайънел Шрайвър |
Другият
тип родител е този, който заравя главата си в пясъка. Родител, за който
неговото дете е перфектно, всички
останали са лицемери, лоши и не го разбират. Родител, който предпочита да живее
в свой измислен свят, вместо да се изправи срещу проблемите и да се опита да
помогне на това свое дете. В противен случай той само задълбава проблема и не
помага нито на себе си, нито на детето. А в много случаи и си плаща за това.
Понякога прескъпо.
„Трябва
да поговорим за Кевин“ определено се нарежда сред моите любими. Тази книга ми
влезе изключително много под кожата и ме накара да се вълнувам сякаш на мен се
случват тези неща. Въпреки че ми тръгна трудно и сякаш стилът на писане не е
точно моя, тя ме вкара във филма си и не ме пусна докато не я затворих.
Това
е книга, която всеки родител трябва да прочете. Особено бъдещите такива. Защото
да се направи дете е най-лесно, но отглеждането на един индивид определено не е
лека задача. А Кевин определено има какво да каже по въпроса. На всички ни.
CONVERSATION