„Още когато слязох от автобуса, сама на Северната гара, разбрах, че когато попаднеш на чуждо място, нямаш време да си задаваш екзистенциални въпроси. Така се съсредоточаваш да разбереш правилата и да се захванеш за новата почва, че забравяш за себе си, какъв искаш да бъдеш и за какво мечтаеш.
Опитваш се да оцеляваш. Това е. Другото изчезва.“
Из „Странстващият албатрос“
Нямаше как и тази година да не отбележа 24-ти май по специален начин на страницата на „Book Adventure Club“. Предните две години ви споделих мнение за книгите на Блага Димитрова и Мартин Колев, но в тази трета и късметлийска година за мен, реших да ви представя едно по-различно издание на рубриката „Двойна доза“.
По принцип в нея разглеждам две книги от един и същи автор и правя сравнение между творбите или просто наваксвам с непрочетени заглавия от него, които са се натрупали през времето. Сега обаче общото между книгите не е това, че са написани от един писател, а че и двете книги са български. Също така с удоволствие се включвам в кампанията на ИК „Хермес“ „Дни на българската книга“, защото смятам, че има прекрасни български творби и автори, които заслужават нашето внимание, а тези, които аз прочетох доказват това твърдение напълно.
Честит празник на всички!
„Странстващият албатрос“
Книгата на Деметра Дулева стои вкъщи от доста дълго време и определено ме е чакала сам да я потърся, когато реша, че имам нужда точно от тази история. И сега, след като я прочетох си мисля, че със „Странстващият албатрос“ се уцелихме в най-подходящия момент за мен. Имах нужда точно от такова четиво – леко написано, с истинска и много човешка история и една героиня, която постоянно търси себе си, докато не постига това, което иска.
Авторката ни запознава с Габриела – млада, лутаща се, но обичаща истински. Едно момиче, което търси смисъла на живота, но каквото и да прави се чувства самотно и неразбрано. Докато не среща Нико, който, колкото и клиширано да звучи, се оказва любовта на живота й. В едно време, когато в България се осъществяват промени във всеки един аспект, Габриела се опитва да намери щастието. Каквото и да значи това.
Но
в един момент животът й така се преобръща, че тя се озовава на Северната гара в
Брюксел с малко багаж, китарата на Нико и една черна котка. Но храброто й пътуване,
изпълнено с неочаквани срещи и странни премеждия, едва сега започва. Брюксел и
неговите жители се оказват поразително еднакви като тези в София, само че има и
съществени разлики. Особено, когато така желаното щастие не идва и там, а
когато отива в Париж и той я посреща със своите настроения и първоначална (не)дружелюбност,
Габриела се замисля дали все пак проблемът не е в нея. Добре, че я има музиката
... и едно перо от странстващ албатрос, което да покаже, че винаги има надежда.
 |
| Деметра Дулева |
Историята на Габриела ме грабна. Може би всеки от нас на 20 е изпадал в ситуация, в която да търси себе си и да не успява да намери този човек, който си е представял. Да усеща сякаш целият свят е срещу него и някой целенасочено съсипва каквито и планове да има за живота. И макар действията и мисленето на Габриела на моменти да събуждаха раздразнение в мен заради нейната нерешителност и огромен песимизъм, определено видях и много от себе си в нея.
За мен историята си имаше всичко. Една истинска любов, която се извисяваше над нормите за това кое е правилно и кое грешно. Имаше хъс за оцеляване в среда, която не бе типична за героинята ни. Видяхме как във всеки отделен град, колкото и объркана да беше, Габриела бягаше от самотата, която я преследваше като един зловещ спътник, но винаги търсеше варианти това да се промени. Като един албатрос тя измина доста километри самотно, докато не откри себе си и не използва наученото по най-добрият възможен начин.
Стилът на писане на Деметра Дулева е наистина приятната изненада за мен. Увлекателен, директен, без заобикалки. В книгата почти няма пряка реч, но аз не обърнах никакво внимание на това. Авторката така сладкодумно описваше всичко, което се случва в живота на героите й, че диалозите може би само щяха да развалят магията, която се създаде в романа.
Хареса ми описанието на всяко едно време, в което се намираше нашата героиня. Авторката се е постарала да опише 80-те, 90-те, като е засегнала много нива – морални, политически, социални, ценностни. Прави една резекция на нашето общество и това как сме се променили с времето и какво е общото между нас и другите европейски народи.А това, че самата тя е живяла в Брюксел и Париж само й е помогнало да изгради идеално атмосферата на тези градове в книгата и всички читатели да се чувстваме все едно сме ги посетили лично.
Препоръчвам „Странстващият албатрос“ на всеки, който иска една до болка откровена история, която смесва в себе си реалистичен свят с романтични желания.
„Неотминало“
Отдавна искам да прочета нещо на Александър Чобанов, защото той е част от сценарния екип на едни от най-добрите български сериали и знаех, че ще ми поднесе история, която ще ме накара да се замисля, може би дори развълнувам. За „Неотминало“ съм слушал доста мнения, като почти всички бяха с много големи суперлативи за книгата. Затова, когато получих поканата от ИК „Хермес“ да се включа в „Дни на българската книга“, реших най-накрая да прочета нещо от този автор.
Романът ни потапя в историите на две любовни двойки. Габриел и Сара се срещат в края на осемдесетте, когато пада Берлинската стена. Пречките пред тяхната любов са много, въпреки всичко те не се отказват един от друг. Ема и Филип са на обратния полюс. Тяхната първа среща е през новото хилядолетие. Те имат всичко – свобода, комуникации, възможности, но не могат да ги оценят. Какво е общото между четиримата? Ще се съберат ли Габриел и Сара? Ще запазят ли връзката си Ема и Филип? Отговорите на тези въпроси са скрити в тяхното „Неотминало“.
Книгата
я затворих със смесени чувства. Определено очаквах повече от романа, но и не ме
разочарова. Чобанов проследява живота на четирима души, които преплитат съдбите
си по един толкова заплетен начин, че до последно не се знае накъде ще тръгне
историята.
 |
| Александър Чобанов |
Имаме две любовни истории, но определено мога да кажа, че романът не е любовен. Той е социален, искрен. За това какви избори правим и какви последствия може да има от тях. В книгата се поставя един важен въпрос: дали, ако обичаш някого трябва да го преследваш и на край света или ако го оставиш да изживее живота си далеч от теб е още по-голямо свидетелство за тази твоя любов? Чобанов ни показва как детската любов е най-искрената на света и как рутината може да те накара да направиш постъпки, с които после няма да се гордееш. Като да зарежеш бременната си приятелка и да заминеш за чужбина. В книгата Чобанов не взима страна. Не ни казва кое е правилно и кое не. Той само ни разказва, а за нас оставя големите изводи.
И в тази книга имаме поглед към миналото. Как важните решения са се взимали от партийни секретари и как те не са се бъркали само в държавните дела. Как са си позволявали да се намесват в съдбите на хората, в личния им живот и са го променяли из основи и то за причини, които тогава са били определяни като „скандални“.
В
книгата има и доста философски разсъждения – за живота, за любовта, за
приятелството, за верността. За това колко е ценно да живеем така както ни
харесва, без да си губим времето с неща, които ни натоварват и хора, които ни
тровят. Специално един въпрос се загнезди в главата ми и ме накара да мисля над
него до последната страница на книгата, а именно: „Ако ти остава определено време на Земята, какво би направил?“. Въпрос,
който осмисля и целия роман.
Прочетете още:
CONVERSATION