Book Adventure Club

„Никога преди не бе изпитвал подобно усещане за цялост и за признателност към Вселената. Да, скоро ще умре, но тази вечер е тук, вече е разбрал толкова много неща. Все още не е съвсем сигурен, му се струва, че е напът да си прости.“

Красива. Тъжна. Разтърсваща. Замисляща.

Това са все думи, с които бих описал „Цялата небесна синева“ от Мелиса да Коста. Книга, която започнах без очаквания, но ме засмука като черна дупка в историята си и не ме пусна до самия край. Книга, която ме накара да се замисля за живота и колко точно пилеем времето си в безсмислени спорове и действия. Книга, която със сигурност е в топ 5 на най-добрите неща, които прочетох за тази година. 

Накратко „Цялата небесна синева“ разказва живота на 26-годишния Емил, който е поразен от ранен Алцхаймер и му остават две години живот. Емил решава да избяга от болницата и от съчувствието на семейството и приятелите си, и да предприеме едно последно пътуване. Пуска обява, с която търси спътник, готов да сподели приключението му, и за свое учудване не след дълго получава положителен отговор. Три дни по-късно пред тайно закупения от него кемпер се запознава с Жоан, млада жена с голяма черна шапка и с раница на гръб, която не дава никакво обяснение за присъствието си.

Така започва едно изумително красиво пътешествие. В срещата между двамата и в срещата им с други хора по пътя се раждат радост, страх, приятелство, любов, които постепенно прогонват кошмарите на Емил.

Ще започна с това, че книгата е написана и съответно преведена по прекрасен начин. Поздравления както за Мелиса да Коста, така и за Красимир Петров. Докато четох романа буквално изпитах душевен оргазъм. С нея си почивах между натоварени работни събития и беше като мехлем, който ми помагаше и физически, и психически. Магията на четенето е вплетена в тази книга и препоръчвам да се чете, когато имате нужда от спокойствие, почивка и имате времето да ѝ отделите един-два часа на ден, без никой да ви прекъсва. 

Аз си я четях бавно, на глътки, не бързах, а постепенно научвах повече за нашите герои. А за Емил и Жоан може да се научи много. И двамата са имали интересен живот, изпълнен с върхове и спадове. По един прекрасен начин авторката преплиташе минало и настояще и тези герои постепенно се изграждаха пред мен и придобиваха плътност. Накрая бях толкова привързан към тях, че не исках да ги пускам да си отидат. Животът и на двамата е изпълнен с тежки избори, обрати, драматични истории, но те някак са съумели да се съберат и да тръгнат на това пътешествие, което ще се окаже съдбоносно. 

А освен съдбоносно за героите, това пътешествие може да научи на много читателите. Това решение на Емил да се откаже от лечение и да тръгне да обикаля Франция, за да изживее последните си две години свободен, е много силно, но и те кара да се замислиш. Кара те докато четеш да погледнеш собствения си живот от друг ъгъл, да прецениш какво си свършил, да си простиш за стари грешки, да приемеш изборите, които си направил, да преживееш стара (любовна) болка. Но най-вече те кара да си простиш. Да си простиш за някоя казана дума, някой не толкова добър жест и да се опиташ, докато си на тази земя, да поправиш стореното и да намериш своята свобода. Моментът, когато се чувстваш най-много себе си и вече можеш с лекота да преминаваш през дните си. 

Мелиса да Коста

Много ми даде тази история. За жалост не мога да опиша всичко, което се случва в ума и сърцето ми, за да ви го предам на вас. Но ви гарантирам, че няма да останете разочаровани от прочетеното.

Да не забравя и всички второстепенни герои, с които се срещат Емил и Жоан – толкова прекрасни персонажи изпълнени с доброта, любов и разбиране. Тази книга ме кара да вярвам, че човечеството наистина има своите добри страни, които напоследък обаче не са на преден план в световен мащаб. 

Трудно е да се чете книга, която още в началото ти казва, че главният ѝ герой ще умре. Когато се привържеш към него, започваш да се надяваш нещо да се случи и този трагичен край да не се случи. Да бъде като в някой филм на „Дисни“ и да се случи чудо в последния момент. В тази книга, на финала, също си имаме чудо. И то е красиво. Истинско. Но както и в живота, така и тук, смъртта идва. Безмилостна, но реална. И колкото и да ти се иска да има друг финал, знаеш, че това е най-правилният избор. Без захаросани сценарии. 

За финал само ще кажа – препоръчвам с две ръце „Цялата небесна синева“. Смятам, че всеки ще намери нещо за себе си в нея, което дори може да го изненада. 

Автор: Любен Спасов

„Тя трябваше да прочете цялата книга, дори да не ѝ беше интересна наистина. Защото беше научила, че дори в най-скучната книга се криеше тайно послание, написано специално за нея. Номерът беше да научиш как да го откриваш.“

Из „Децата на хълма“

Обичам книгите на Дженифър Макмеън! Винаги има доза ужас, която те държи на нокти до последната страница, но всяка една история разглежда и сериозна тема, която те кара да се замислиш. Макмеън определено знае как да пише и да задържи вниманието ти, а аз имам и лична история с нейните книги. Докато четях „Удавниците“ и „Зимните хора“ винаги се случваха странни, леко страшни неща, които сякаш бяха предизвикани от случващото се в романите. Затова сега посегнах към „Децата на хълма“ и „Поканените“ с желание да наваксвам с книгите на авторката, но и с лек страх какво ще се случи този път. 

И с тези две книги Дженифър Макмеън не ме разочарова. Отново имаше интересни истории, които смесваха жанровете ужаси и трилър. Отново и в двете книги имаме сериозни теми, наболели в днешното общество и за щастие, този път, историите не бяха толкова страшни. Поне за мен. 

А как протече това издание на рубриката „Двойна доза“, този път с книгите на Дженифър Макмеън, може да прочете в текста долу. 

„Децата на хълма“

За първи път чета книга на Дженифър Макмеън и нищо странно не се случва докато го правя! Не, че се оплаквам.

„Децата на хълма” е доста различна от предните две, които съм чел от авторката. Това не беше хорър книгата, която очаквах. Напротив - изобщо не беше страшна. По-скоро за пореден път ми показа, че чудовищата от хорър филмите, които ни карат да се страхуваме толкова много късно вечер, всъщност изобщо не съществуват. Положението обаче е по-лошо. Чудовищата са сред нас и това може да е всеки един човек, който познаваме.

Историята в „Децата на хълма” отново говори по-скоро за жестокостта на човечеството и за манията му да постига повече с цената на всичко. В книгата четем как в науката понякога целта оправдава средствата и за да достигнем до някакъв индивидуален напредък, някои хора са готови да съсипят животи.

Честно казано много ми е трудно да пиша за книгата и нейните послания без да издам нещо важно за сюжета. Затова по-скоро ще кажа, че след прочита на „Вилата”, чиято история беше вдъхновена от лятото, в което Мери Шели пише „Франкенщайн”, „Децата на хълма” бе едно страхотно книжно продължение. И тук авторката се е вдъхновила от вечната хорър класика и ни представя важни теми за размисъл, които да приложим в съвременния свят.

„Децата на хълма” ми хареса. Имаше динамика в сюжета, която ме държеше в напрежение и наистина нямах търпение да видя как ще завърши всичко. И въпреки че се досетих за някои неща в историята, които трябваше да служат за обрати в нея, отново ми беше любопитно да следя сюжета.

Честно казано не съм сигурен дали съм доволен от финала на историята. От една страна е много логичен. От друга - очаквах нещо тотално различно. Този ми е странен и към момента на писането на ревюто не съм сигурен точно как се чувствам за него. 

Като цяло харесах „Децата на хълма“ и ви я препоръчвам с две ръце. Нямам търпение да си обсъдя с някого финала. 

„Поканените“ 

„Поканените“ не можа да измести „Зимните хора“ в личната ми класация за любими книги от Дженифър Макмеън, но определено се доближи до първото място. Беше ме много страх да я започна, защото е история за духове и не знаех какво ме чака на страниците ѝ. Оказа се, че ме чака трилър, с много добра заплетена загадка, която разказва за едно убийство, което може да намерите и в най-добрите криминални книги. И все пак, за да е в стила на Макмеън, има паранормални елементи, които допълваха историята по един много добър начин. 

От една страна „Поканените“ е типичната история с духове, които обитават мястото, на което са починали. От друга обаче имаме едно надграждане, което много ми хареса – духовете в тази история, използваха хората като инструмент, за да постигнат целта си, която до самия финал не се знаеше точно каква е. 

Книгата си имаше класическите страховити сцени, изпълнени с напрежение и които не можеш да спреш да четеш. Имаше и класическа криминална история, която беше изпълнена с обрати. Въпреки че историята е за духове накрая се оказа, че причината за смъртта в книгата е много тривиална и чисто човешка. 

Харесаха ми посланията в книгата, а именно това, че ако някой е различен, не е задължително да означава, че е лош. Чрез своите герои Макмеън ни показва, че понякога правим прибързани решение и вършим ужасяващи неща, само защото не разбираме някого или нещо. Чрез главната героиня Хелън, която буквално се вманиачва да разбере истината, разбираме колко е важно човек да не взима прибързани решения, а преди да има окончателно мнение за нещо, да е запознат с всички факти. 

Точно Хелън е и нещото, което най-малко ми хареса в книгата. На моменти ми беше досадна с размишленията и действията си. Държеше се като типична героиня в някой хорър филм, която прави всички грешни неща и накрая се озовава в къща пълна с духове. Поне тук на финала тези нейни действия доведоха до смислен завършек. 

Много съм доволен от тази „Двойна доза“. Към момента Дженифър Макмеън ми остава една от любимите авторки в жанра.

Автор: Любен Спасов

„По-добре изобщо да не го обичах“,

 пред нея през сълзи изричам.

Но сестра ми казва всичко, както е, 

и оголва всичките ми страхове:

„Не по-добре, а по-лесно“.

„Вилата“ е едно от заглавията от 2024, които не знаех, че имам нужда да прочета. Но в секундата, в която прочетох анотацията на книгата, знаех, че това е моето четиво и искам да се потопя в историята му. 

А анотацията на книгата е следната: 

Като деца Емили и Чес са неразделни, но днес, прехвърлили трийсетте, все по-трудно намират път една към друга. Затова, когато Чес предлага пътуване по женски до Италия, Емили вижда шанс най-после да възкреси връзката от миналото.

Но дали миналото на легендарната вила, в която отсядат, е най-подходящият фон за целта? През 1974 г. кокетната сграда, тогава наречена вила „Росато“, посреща рок звезда на върха на славата, едва прохождащ музикант и две неизвестни момичета – Мари и Лара.

Затворени във вилата, четиримата задействат събития, които в крайна сметка довеждат до това Мари да напише най-великия роман на ужасите в литературната история, Лара да композира платинен албум, а един от мъжете да бъде брутално убит.

Докато разравя тайните на италианската вила, Емили затъва все повече в тъмните страни на собствения си живот. И събитията отново започват да излизат извън контрол. По всичко личи, че вилата е готова да бележи поредната жертва.

Вдъхновена от историята на „Флийтуд Мак“ и лятото, родило „Франкенщайн“ на Мери Шели, Рейчъл Хокинс създава мрачен психологически трилър, в който неочакваните обрати са поднесени с брилянтен финес, а персонажите са толкова истински, че продължават да разговарят с читателя дълго след като отгърне последната страница.

Любопитно, нали? За щастие обаче не само анотацията е добра. Самата книга е интересна, изпълнена с обрати и вплита две различни, но взаимно допълващи се истории по един много добър начин в една книга. 

От една страна имаме историята на Емили Чес – за мен тя беше по-слабата. Самите отношения между двете са ми клише – добри приятелки от гимназията, които всъщност с мразят и постоянно се конкурират. Не е нещо ново, а и тук не се задълбава кой знае колко. Въпреки че към финала има интересен обрат в техните отношения, като цяло не ми хареса, че поведението на Чес остана безнаказано, а Емили остана в главата ми като безхарактерна. А когато прояви характер .. ами не беше кой знае какво. Аз лично не съм впечатлен от тази част. Имах нужда от възмездие. А и специално финалът на сюжетна линия има и някои пропуски, които по-голям фен на жанра не би простил. 

Историята на Мари и Лара обаче вече е друго нещо. Цялата атмосфера около двете е много по-мистична и през цялото време се чудех как ще завърши всичко. Постепенно се създаде едно напрежение, което накрая изби точно както трябва, въпреки че не всичко е такова каквото изглежда. Мари ми беше изключително любопитен персонаж, като през цялото време ме караше да се питам – харесвам ли я или не? Като цяло всички герои в тази сюжетна линия бяха много добре изградени и не те оставяха безразличен дори за миг. А обратът в историята … ами много ми допадна. 

Рейчъл Хокинс

„Вилата“ се чете много леко и бързо, но в същото време постпенно навлизаме в двата сюжета, които се разказват в нея. Искаше ми се по-бързо да стигнем до по-напрегнатата част от историята, но пък поне това забавяне не се усещаше досадно. За мен целия роман е един трибют към писателите, тяхната работа, творческите дупки, в които може да изпаднат и различните начини да си върнат вдъхновението. 

Като цяло ми се искаше книгата да е с една идея по-напрегната, мисля, че сюжетът го позволява. Но наистина романът е много интересен и го препоръчвам горещо!

Автор: Любен Спасов

„Той трябваше да преглътне гнева си. Би дал всичко, за да я довърши с една смъртоносна реплика, но животът го бе научил, че когато една жена изрича последната си дума, всички други са излишни.“

От много време отлагам първата си среща с Габриел Гарсия Маркес. През годините съм искал да започна „100 години самота“ или пък „Любов по време на холера“, но все се отказвах в даден момент. Едно видео на Деси Желева от „Colibri“ обаче ме вдъхнови да започна с автора отзад напред и първата ми среща с него, да бъде с последната му творба. 

Историята на „През август ще се видим“ е много интересна и събуди интереса ми мигновено. Габриел Гарсия Маркес я пише в последните години от живота си, когато Алцхаймерът става все по-жесток към него. Затова и последното желание на автора е този ръкопис да не види бял свят. Десет години след смъртта му обаче, неговите наследници, решават да направят един вид „предателство“ към автора и публикуват книгата, под редакцията на Кристобал Пера. В началото на книгата те обосновават това свое решение, а в края има подробни бележки на редактора за пътя на ръкописа от неговото написване и пускането му на части до цялостното му публикуване. 

Още с тази своя история книгата ме накара да се замисля над темата: Трябвало ли е наследниците на Маркес да се съобразят с желанието му и текстът да не бъде публикуван или са направили добре, като са споделили със света неговата последна творба? Ами, ако някой друг писател е искал същото като Маркес и е успял да го направи, дали не сме се разминали с някоя велика творба? От друга страна обаче – погазва ли се последното желание на великия писател и в името на какво? 

Независимо какво е мнението ви по тези въпроси аз мога да кажа само едно – много харесах „През август ще се видим“. 

За някои роман, за други кратки разкази обединени от една героиня, а за мен това няма значение. „През август ще се видим“ ме накара да се вълнувам, потопи ме в един магичен свят, като постоянно ме караше да разсъждавам над действията на героинята. Да споря с нея. Да се чудя как бих постъпил аз. 

А героинята се казва Ана Магдалена Бах - точно както се е казвала втората жена на прочутия бароков композитор Йохан Себастиан Бах, от която има 13 деца, освен това е била и певица и също така е преписвала произведенията на мъжа си. Тя е от музикантско семейство и е щастливо омъжена за музикант, който също е от музикантско семейство, пианист, диригент и директор на Областна консерватория. Двамата имат две деца, момче и момиче.

В „През август ще се видим“ Ана заминава за един ден на острова, където преди 8 години е погребана нейната майка, за да сложи букет бели гладиоли на гроба ѝ. Тя прави това всяка година, на 16 август и всяка нощ, в която е на острова, преспива с различен случаен мъж. Мъж, за който не знае нищо. 

Всяко нейно приключение на острова променя живота ѝ. Дава отражение върху отношенията със съпруга ѝ, детето ѝ. Променя я и я кара да се замисли над ситуации, които са я тормозили, действия на околните, които е мислела за непристойни или дори глупави. Всяко нейно завръщане от там я кара да гледа с нови очи на нейната действителност и да види дори промени в мъжа си, които преди това може би биха ѝ убягнали. 

Но най-вече 16 август става важен, чакан и празнуван ден от нея. Всяка година на 16 август тя може да бъде друга, различна, изненадваща, неспазваща правилата, които по принцип я заобикалят, свободна… Донякъде всеки от нас има нужда от един такъв ден в годината, в който да прави всичко друго, което по принцип не може да си позволи да направи. 

Може би всеки от нас има нужда от един 16 август. Може би наистина текстът не е съвършен. Може би наистина има дупки в сюжета, които Маркес не е имал времето да запълни и не е искал да публикува нещо, което не е на нивото на предните му творби. Но на мен, тази първа среща с автора много ми допадна и със сигурност няма да бъде последната. Книгата ми беше приятна за четене, любопитна, на моменти дори изненадваща. Караше ме да искам да чета жадно и да не усетя кога съм я преполовил. Затова и се радвам, че все пак неговите наследници публикуват „През август ще се видим“. 

За мен това беше перфектната първа среща с автора, която ме кара да искам да чета още от него. 

Автор: Любен Спасов

„Възрастните са идиоти. Моята цел е да порасна и да не бъда идиот.“

Обърнах внимание на „Здравей, красавице“ единствено и само заради Хриси (Hrisilandia). Тя толкова силно нахвали книгата и така красиво описа всичко, което се случва в нея, че нямаше как и аз да не се потопя в историята на сестрите Падавано. С Хриси доста често ни се припокриват мненията за книгите, които четем, затова ѝ се доверих сляпо и се сдобих с бройка от романа. 

И добре, че я послушах. Книгата на Ан Наполитано бавно и методично си проправи път към моето сърце, като ми разказа една семейна история, която има толкова много нюанси и важни теми вплетени в нея, че дълго време ще размишлявам за някои неща, които се случиха на героите. И въпреки че не съм чак толкова силно влюбен в „Здравей, красавице“ колкото е Хриси, харесах изключително много романа, защото вплита в себе си две много важни за мен теми – семейството и менталното здраве. 

В „Здравей, красавице“ се запознаваме с Уилям Уейтърсм който израства лишен от обич и грижа, тъй като родителите му все още не могат да преодолеят загубата на тригодишната му сестра. Уменията на баскетболното игрище обаче му спечелват стипендия за колеж и живот далеч от дома. Не след дълго интровертният младеж се влюбва в амбициозната и целеустремена Джулия Падавано. Тя е изключително близка с трите си по-малки сестри: мечтателката Силви, която обожава книгите и копнее да прекара живота си сред тях, свободомислещата художничка Сесилия и любящата ѝ близначка Емелин, която търпеливо се грижи за всички, пренебрегвайки собственото си щастие. Сестрите Падавано приветстват новия приятел на Джулия с отворени обятия в своя хаотичен, но уютен свят и той става част от голямото им семейство.

Тъмнината от миналото на Уилям обаче изплува на повърхността, застрашавайки не само педантичните планове на Джулия за бъдещето, но и лоялността на сестрите една към друга. Резултатът е крайно разединение в семейството, което променя живота на няколко поколения. 

Книгата ме впечатли веднага с темата за семейството и отношенията между родител – дете. За пореден път в свое ревю ще кажа своето мнението по темата, но наистина е много важно как родителите се отнасят с децата. Историята на Уилям е пример за това как родителите с тяхното поведение, изказани, а може би дори неизказани неща, могат да посеят мрак в детското съзнание, който с годините да се разрасне и да достигне размери, които са пагубни както за детето, така и за всички около него. Този мрак е породен от болка, жестокост и от това, че родителите са прожектирали своята загуба върху детето си, без то да е имало вина за това и без дори да е имало разговор по темата. Общуването с децата за мен е много важно, защото когато говорим, дори да има голям проблем, всичко може да се разреши без да има натрупване и да не се стига до пагубни последствия. 

В книгата освен семейството на Уилям е показан и другият тип отношения – тези в семейство Падавано. Задружно семейство, в което дори това, че живее бедно, не му пречи. До даден момент в историята се свързвах повече с Падавано като отношения, докато майката на четирите сестри не направи нещо, което аз смятам за недопустимо и егоистично. 

Друг голям плюс на книгата за мен е, че коментира темата за менталното здраве и по-конкретно при мъжете. Аз не харесвам това балканско мислене, че мъжът няма право да показва каквато и да е слабост. Ние също имаме чувства и емоции, аз като мъж също мога да не се чувствам добре, да имам нужда някой да ми подаде ръка и да ми помогне, за да се събера психически. Когато един мъж признае, че е изпаднал в депресия, не го прави по-малко такъв. Напротив – за мен това показва голяма сила – да признаеш, че имаш проблем, да намериш начин да се справиш с него и с трудностите, които са пред теб.

Ан Наполитано

Както казах и по-горе, при мен емоционалната част в началото ми липсваше, но до финала вече усетих цялата емоция, която авторката искаше да ми предаде. Особено с една сцена, която включва изречението, което е и заглавие на романа. 

В книгата има много за обсъждане. Ако не се спра, ревюто ще стане прекалено дълго. За финал мога само да кажа, че задължително трябва да дадете шанс на „Здравей, красавице“. Смятам, че всеки ще намери различни неща в книгата, но определено няма да сте безразлични към прочетеното. 

Автор: Любен Спасов

„Когато човек планира да прекара целия си живот в писане, трябва да приеме вероятността за провал и да преживее, когато му се случи.“

Всеки път, когато излезе нещо ново от Антъни Хоровиц, веднага се сдобивам с него и започвам жадно да чета поредната история от този наистина добре пишещ автор. Вдъхновен от Агата Кристи, но винаги оригинален, Хоровиц всеки път ни представя различна история, която успява да ме развълнува и да ме накара да искам още. 

Аз заобичах Хоровиц още с първата ни литературна среща - „Мозайка от убийства“. Заглавие, което и до днес си остава най-доброто от него според мен. От друга страна поредицата за Хоторн си има своите силни и слаби книги, но категорично заявявам - „Близо до смъртта“ е най-доброто нещо излизало до този момент от нея. 

Тази част си има всичко – изключителна добра интрига, оригинално убийство и жертва, която всеки иска да убие (дори на читателя му се приисква в даден момент). Героите са пълнокръвни, сякаш наистина живеят някъде в Англия. Всеки от тях носи своите страхове, мечти, тайни, скрити желания. В тази книга нямаме добри и лоши. Тук всички искат да извършат убийство, въпросът е – Кой се е осмелил? 

Различното този път е, че в началото на книгата не ни посреща разказвачът Хоровиц, който отново се е забъркал в някой от случаите на Хоторн. В началото попадаме в атмосферата на затворения комплекс „Ривървю“ край Темза. Там ни посрещат неговите жители, които се разбират идеално до деня, в който идеалистичния им свят не се намесва Джайлс Кенуърти. Той е типичният „съсед от ада“, който отказва да се съобразява с останалите и вбесява всички със своите шумни деца и още по-шумни коли и партита. Но проблемите тепърва предстоят. Унищожен е безценен комплект за шах, собственост на прочут гросмайстор, ужасна смърт застига домашния любимец на две мили възрастни дами, бивши монахини, унищожена е и цветна градина, посадена в памет на покойна съпруга, а нескончаемите разправии около безразборното паркиране на Кенуърти достигат кулминацията си в една нелепа смърт.

Антъни Хоровиц

В доскоро приказния „Ривървю“ вече властва омразата. Когато Кенуърти е открит със забита в гърло стрела от арбалет, никой от неговите съседи не изглежда опечален. Но как се разследва убийство, след като всички са имали основание да желаят смъртта на жертвата? Решение на този въпрос трябва да намери детектив Хоторн, към когото полицията се обръща за съдействие. Той е прочут със своите неортодоксални подходи по време на разследване, но тепърва ще се сблъска с лъжи, манипулации и с ново, добре прикрито убийство.

Антъни Хоровиц този път е разказвач на стар случай на Хоторн и постепенно разкрива както случая от преди 4 години, така и нови неща за своя приятел, колкото и трудно да можем да определен отношенията между двамата като приятелски. 

Както казах и по-горе „Близо до смъртта“ е най-доброто до този момент от поредицата. Четох книгата с желание и нямаше нито един момент, в който да ми стане скучно или да искам да спра четенето от раздразнение. Няма нелогични части или пък нещо, което да е абсолютно невъзможно да се случи в реалния живот. 

Хареса ми развитието на образа на Хоторн в тази част – виждаме още от него и от неговата емоционалност, която той иска да прикрие. Разбираме с какво се издържа и отговорът на тази загадка се оказва любопитен, но и опасен. В „Близо до смъртта“ прочитаме още една глава от неговия живот, която той не изгаряше от желание да я сподели, но сроковете на Хоровиц за публикуването на книгата го притиснаха до стената. 

Друга моя любима част (и снимка) от поредицата за Хоторн.

Както винаги при Хоровиц и тук имаме страхотни обрати. Не само като сюжет, но и като история на всеки един от героите. В началото на книгата ни се представят по един начин, а към края разбираме, че жестоко сме се лъгали за истинската им самоличност и същност. 

Едно от най-положителните неща на „Близо до смъртта“ е, че в нея Хоровиц се връща към своя специалитет „роман в романа“, с който ме впечатли в „Мозайка от убийства“, но и добавя и похвата в криминалната литература „невъзможно убийство в затворена стая“, който той не одобрява но прилага в тази книга и се надява да стигне до някъде. 

Както във всяка част от поредицата за Хоторн, така и тук Хоровиц вплита по един много елегантен начин своята персона в сюжета, включително и своите забавни коментари, размишления и общуване с детектива. А развръзката е просто прекрасна – много добре замислена, изключителна хитра и такава, че оставя чувството у читателя, че е надхитрен и злото все пак побеждава. 

Накратко – на всеки, на който все още не съм препоръчал Антъни Хоровиц като автор – правя го сега! Веднага отидете до най-близката книжарница и си купете негова книга. Няма да съжалявате, повярвайте ми. 

Автор: Любен Спасов

„Морето ще се справи добре и без нас. Ние не можем да оцелеем без него.“

Из „Морска книга“, Мортен А. Стрьокснес

Всеки, който е чул ЕПИЗОД 34:РАЗГОВОРИ НА ПЛАЖА 3 е разбрал колко много харесвам поредицата „Море“ на Жанет 45. В нея се включени страхотни книги, които ти дават много нова информация за някои морски видове, но поднесена по един интересен и любопитен начин, който те кара да се пристрастиш по темата и след като затвориш книгата да продължаваш да се ровиш за още.

След като прочетох „Душата на октопода“ (която до ден днешен е сред любимите ми книги не само от поредицата, а по принцип) и „Красноречието на сардината“ (която ме разсмя на няколко пъти), дойде ред да прочета и другите две излезли книги от поредицата и по този начин официално да си взема довиждане с лято 2024. 

„Тайният живот на омарите“ и „Морска книга, или изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка посред огромното море през четирите годишни сезона“ не ме разочароваха и наистина се надявам от издателството да продължат да издават още книги на тази тематика. 

„Тайният живот на омарите“

Започнах да чета „Тайният живот на омарите“ на плаж в Гърция и това беше най-доброто ми решение. Шумът на вълните идеално допълваше любопитните факти, които авторът Тревър Корсън споделя за тези чудни морски създания. 

Оказа се, че животът на омарите е доста динамичен и интересен. Тези животни имат много интересни навици, начин на живот, още по-интересни взаимоотношения помежду си, а за сексуалният им живот дори няма да коментирам. Мъжките омари имат много напрегнати отношения с женските, които варират от непоносимост един от към друг и огромна враждебност, до напълно сексуално побъркване, изпълнено със страст. 

Но това не е фокусът на книгата. Тук имаме любопитни факти за линеенето на омарите, как разпределят териториите си, как се пазят от хищници и биологията им, която е необикновена. От черупката на омара до очите му, това морско създание е уникално за вида си и дори променя цвета си в зависимост от това какво е яло. 

Както всички други книги от поредицата, така и тук имаме и интересни истории с хора, които са се докосвали до животното или го изучават. Връщаме се векове назад, когато човечеството е наричало омара храна за бедните и висшето общество не е искало да го вкуси и стигаме до наши дни, когато това е деликатес, който много често струва скъпо. В книгата се разглежда и поведенческите навици на омара – как се държи, когато е заплашен, когато ловува, когато се страхува. Как се избира алфа мъжкарят и каква са различните омари по света. Новото за мен беше, че има много и различни видове, за които дори не подозирах. 

Тревър Корсън

Най-хубавото на тази книга обаче е, че е написана от три различи гледни точки. Имаме глави от името на омароловците, от учените, които ги изучават и глави от името на самите омари - техният поглед над живота и разбирането им. Много е интересно преплитането на действията на омароловците и учените. Двете групи имат общи каузи, по които си приличат и си помагат взаимно, но и има моменти, в които искат различни неща, което води до неразбирателства и повишаване на напрежението. 

В книгата се обръща сериозно внимание и на проблема с прекомерния улов на женски омари. И омароловците, и учените, пазят женските, маркират ги и гледат да не ловят за продан и експерименти женски, които не са достигнали половя зрялост или носят яйца с момента. За жалост обаче не всички са толкова коректни и на проблема е обърнато голямо внимание в книгата, което на мен много ми хареса, защото ме кара да се замислям какво би станало с нас, ако не се поспрем и не помислим за природата. 

Като цяло съм много доволен от „Тайният живот на омарите“ и ви я препоръчвам с две ръце! 

„Морска книга, или изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка посред огромното море през четирите годишни сезона“

Книгата на Мортен А. Стрьокснес е истинско обяснение в любов на морето. След „Душата на октопода“ това е другата книга от поредицата, която наистина заобичах. Като човек, който е влюбен в морето и всяка прекарана секунда около него е истинско щастие, „Морска книга“ ми беше перфектното четиво, с което да кажа довиждане на лято 2024 и да почета богатството и красотата му още веднъж. 

Когато започнеш да четеш книгата оставаш с впечатление, че тя ще е посветена на гренландската акула, тъй като основната цел на нашия автор, с някои съмишленици е да хване това морско същество, което може да се определи и като чудовище. И наистина научаваме много за нея – любопитни факти за живота ѝ, навиците, как се храни, кои места обикаля. Един от най-любопитните факти, които научих в книгата бе за акулено пиянство“. То се получава от отровното месо на гренландската акула и замъглява речта и съзнанието, води до халюцинации и загуба на координация. А, като легнеш да спиш след това, не се знае кога ще се събудиш. Такива и още много любопитни факти научих на страниците на книгата, която е поредното заглавие от поредицата, което ми дава страхотна обща култура. 

Друг голям плюс на „Морска книга“ обаче е, че тя написана като някой приключенски роман. Този лов на акулата се развива през всички сезони от годината, като през цялото време авторът ни разказва интересни морски легенди, развежда ни из любопитни места в Норвегия и ни дава нова информация за животински видове като кашалота, гигантския калмар, риба тон, скумрия, гринда, северна треска и косатките. Особено интересни бяха историите за кашалотите и гриндата, като изобщо не знаех какво е това, докато не прочетох книгата. 

Мортен А. Стрьокснес

В обобщение искам да кажа, че ако не ви се чете цялата поредица, то „Душата на октопода“ и „Морска книга, или изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка посред огромното море през четирите годишни сезона“, задължително трябва да влязат в списъка ви за четене, защото представят много интересни и любопитни истории, по един увлекателен и много хубав начин.

Автор: Любен Спасов

„Sometimes fate just shows you the way to go and you have no option but to follow. And if this is your fate, it will happen. Just you wait.”

Тази книга я дебна от много време. Само от анотацията ми се стори моя тип четиво – съдържащo въздействащи истории, разказани от герои, които ти влизат под кожата и започваш да обичаш още с първите страници. 

Е, с „The people on platform 5”  не се случи точно така, защото някои герои трябваше да ми се разкрият постепенно и ми отне време да ги заобичам. Трябваше да ги опозная и да разбера, че всъщност не са лоши, а по-скоро ги мъчи нещо по-голямо, което на пръв поглед не се вижда и ми трябва време да ги разбера, за да ми стане ясно поведението им. А не е ли така и в живота? Прибързваме с мнението си за някого без да го познаваме и без да знаем през какво преминава и накрая се оказва, че за всичко си има обяснение. 

И ако за героите имах нужда от време, то за самата история, нямах никакви съмнения, че ми харесва, още от първите страници. Клеър Пули е написала една човешка книга, която за пореден път ни показва, че не трябва да съдим другите прибързано и че е хубаво да опознаем човека отсреща, защото не се знае каква история има да ни разкаже. 

В „The people on platform 5” се запознаваме с правилата на Йона за пътуване в градския транспорт:

1. Трябва да имаш работа, към която да пътуваш;
2. Никога не говори с непознати във влака;
3. Не яж гореща храна, защото мирише;
4. Никога не отстъпвай извоюваното си място, освен на: (а) бременна жена (б) стар или немощен човек (в) Йона не ти каже да станеш;
5. Винаги се запасявай за всеки случай.

В съдбовния „Ден на Гроздето" на четирима от винаги мълчаливите пътници се налага да си проговорят, защото проклетото немирно грозде застава в кривото гърло на един от тях. Така е нарушено първото правило на Йона. А от това излизат още няколко любопитни истории, които заслужават отделни книги. 

След като нашите герои започват да си общуват и да си разказват болките, проблемите, животите, пред нас се открива една вселена от съдби и ситуации, които ни учат на много неща. 

Всичко обаче започва и свършва с Йона. Тя е героят, който действа като лепило на цялата книга и свързва всички негови съставни части. Всички останали от платформа №5 се допитват до нея, искат нейния съвет и без нейното присъствие около тях, се чувстват изгубени. Въпреки че самата Йона не е в най-добрата си форма точно в момента и крие тайни за своя живот, тя успява да помогне на своите нови приятели да открият правилната пътека за справяне с техните проблеми. 

Книгата наистина много ми хареса. Обичам романи, в които се разказват чисто човешки истории, които могат да се случат на всеки един от нас. Истории, които включват влюбвания, предателства, токсични връзки, провалени бракове заради пари, уволнения, ново начало след 40, дори 50. Клеър Пули е написала книга, която има сърце, душа и има всичко нужно да ни разсмее, да ни натъжи, но и да ни накара да се замислим. 

Клеър Пули

Част от посланията в книгата са прекрасни. Чрез Йона авторката ни казва да бъдем винаги себе си, да не се крием по ъглите, да не се срамуваме от това, което сме и винаги да изпъкваме сред останалите. Учи ни, че не е задължително да имаш човек до себе си, за да се чувстваш пълноценен и не всичко е на всяка цена. И наистина имаше много забавни моменти. Героите бяха саркастични, иронични, закачащи се .. типично по британски. Най-вече Йона, която ми стана симпатична от първата страница. 

Въпреки всички свои плюсове обаче, книгата не успя да ме накара да ми е тъжно, че се разделям с нея и героите. Доволен съм и от финала и как се разви всичко за тях, но просто това не е книга, която бих препоръчвал на всеки. Но това не я прави лоша, просто нещо не ѝ достигна, за да е сред най-любимите ми за тази година.

Автор: Любен Спасов

„Аз съм циник. А циникът е романтик, който се страхува да се надява.“

Из „Смешна история“

Обожавам книгите на Емили Хенри! Във всяка една от тях има прекрасни истории с още по-прекрасни герои, към които се привързваш и приемаш много лично тяхната съдба. Въпреки че любовните романи не са точно моето нещо, тази авторка успява да ми влезе под кожата, кара ме да се вълнувам с нейните истории и буквално да изяждам книгите ѝ за отрицателно време. 

От вече излезлите ѝ заглавия не бях чел „Чета те като книга“, а наистина нямах търпение за най-новия ѝ роман „Смешна история“. За щастие не останах разочарован. „Чета те като книга“ беше наивната любовна доза, от която имах нужда в момента, а „Смешна история“ бе наистина забавно четиво, което ме разсмиваше, но и ме накара да се замисля над много теми, свързани с човешките взаимоотношения. 

Повече може да прочетете в подробните ми ревюта за двете книги в тази статия. 

„Чета те като книга“

Мога да определя „Чета те като книга“ като типичната история изляла от някой филм на Hallmark, с много лек и симпатичен обрат в сюжета точно на финала. 

Знаете, във всеки романтичен  Hallmark филм, имаме главни герои, които са красиви, добри и като цяло страхотни личности, често живеят в малък град, работливи са и заслужават своя щастлив край. Същите тези хора, в началото на историята, често са в токсична връзка с някого от големия град, който много често се оказва кариерист, който не зачита чувствата на другите и минава през тях като валяк. 

Е, в „Чета те като книга“ Емили Хенри ни дава един вариант как може да се развият нещата за двама от тези кариеристи, които са изпуснали своята любов от малкия град. 

В романа се запознаваме с Нора Стивънс, която живее за книгите. Чела е всякакви и не прилича на героините в никоя от тях. Не е смелата идеалистка, нито спокойното момиче мечта и със сигурност не е от миловидните красавици. Всъщност единствените хора, за които Нора е герой, са нейните клиенти. Като литературен агент тя прави и невъзможното, за да им осигури най-изгодните договори.

Наред с авторите основен съперник за времето й е по-малката й сестра – Либи, за която Нора е готова на всичко. Дори да прекара няколко седмици далече от Ню Йорк. В ума на Либи ваканцията в малкия град Съншайн Фолс ще предложи на сестра й шанс да погледне на забързаното си ежедневие по нов начин. Но вместо да се отдаде на пикници в гората и срещи с местния дърводелец, Нора се сблъсква с Чарли Ластра, нашумял редактор от големия град. Двамата вече се познават и имат ясно изградено мнение един за друг – голяма червена черта и „Не!“ още в черновата.

За съжаление, съдбата не е наясно с правилата и продължава да изправя Нора и Чарли един срещу друг в поредица от съвпадения, които никой редактор не би одобрил. Докато двамата не осъзнават, че може би е време да си позволят обрат. Или поне голяма скоба в текста.

Ако трябва да сравнявам „Чета те като книга“ със „Срещи по време на ваканция“ и  „Място за щастие“, то тя определено ми дойде по-слаба. Най-вече заради по-клишираната любовна история, в сравнение с предните две книги от автократа, които съм чел. Някак си тук за мен нямаше интрига, беше ми ясно как ще се развият нещата и въпреки че не очаквах точно този финал, не съм учуден, че историята приключи по този начин. 

Въпреки това обаче мога да кажа, че и с „Чета те като книга“ ще получите истинско книжно удоволствие. Първата причина за това е, че романът е посветен на работата в книгоиздаването и по-конкретно редакторската такава. Беше ми много любопитно да следя работата на Нора и Чарли, как дават бележки за книгата по която работят и за пореден път да осъзная как редакторите всъщност са много важна част от процеса на писане на една книга и може да подобрят значително финалния текст, който достига до нас читателите. 

Емили Хенри

И в тази книга Емили Хенри се показва като страхотен психолог. Персонажите ѝ бяха много добре изградени и всяка една реакция, всяко едно действие беше логично, без излишния драматизъм, който има в този тип романи. 

Любовните отношения между Чарли и Нора се развиха много добре и самите герои се промениха плавно пред очите ми, което беше сладко. Имаха страхотен флирт помежду си, закачлив, реалистичен, който доведе до пораждане на чувства, които мога да си обясня без проблем. Дори не се учудих, че за 3 седмици си казаха „Обичам те“ – при тях някак си ми дойде логично. 

По-силната тема в романа обаче ми беше връзката между сестрите Нора и Либи. Двете са извървяли дълъг път от загубата на майка си, до оцеляването в Ню Йорк и едномесечната им почивка в Съншайн Фолс. Две сестри, които са свикнали да се справят сами и да не разчитат на другите. Сестри, които може да имат тайни една от друга, но винаги мислят за общото си благо и щастие. Хареса ми как всъщност Емили Хенри е заложила най-голямата интрига в книгата в тези отношения, а не в любовните. Това придаде друг смисъл на целия роман и ме накара да се замисля за това колко е ценно времето и как не трябва да го прекарваме в правене на неща, които не обичаме. 

„Чета те като книга“ не успя да надвие „Място за щастие“ в личната ми класация за любими книги от Емили Хенри, но ми предстои четене на „Смешна история“ и ми се струва, че нещата може да се променят. 

„Смешна история“

Няма едно нещо, което да не ми харесва в тази книга. Страхотна Емили Хенри, която надгражда писането си с всеки следващ роман.

В „Смешна история“ главно действащо лице е Дафнe, която винаги е обичала начина, по който годеникът й Питър разказва тяхната история. Как се запознават (в прекрасен слънчев ден), как се влюбват (заради отлетяла шапка) и как се връщат в родния му град, за да започнат живота си заедно. Наистина разказва добре… До мига, в който осъзнава, че всъщност е влюбен в приятелката си от детството – Петра.

Оттук започва новата история на Дафне, без семейство и приятели, но пък с мечтаната работа като библиотекарка, плюс нов съквартирант – единственото същество, което може да се постави на нейното място, бившето гадже на Петра – Майлс Новак.

Небрежен и хаотичен, със склонност да заглушава мъката с любовни балади, Майлс е пълната противоположност на практичната и затворена Дафне. Но под въздействието на няколко шота текила двамата заплитат неочаквано приятелство и оформят план. Кой би могъл да ги обвини, че планът включва съзнателно подвеждащи снимки на летните им приключения?

Разбира се, всичко е само привидно. Няма начин Дафне наистина да си пада по бившето гадже на новото гадже на бившия си годеник… Нали?

Влюбих се в „Смешна история” още в началото на романа. Героите са толкова сладки, толкова се свързваш с тях, че само защото почва да ти пука за съдбата им, започваш да приемаш историята лично. Обожавам Дафне и приключението за търсенето на истинското ѝ аз. Обожавам Майлс, чувството му за хумор и отношението му към живота. Ашли е личната ми любимка - иронията, сарказма, хапливостта, това че е истински приятел. На моменти ми напомни на Дороти от „Златните момичета”. Изобщо всеки един персонаж в книгата ми беше жив и реалистичен. Дори тези, които не са за харесване.

Любовната история в книгата е прекрасна. Дафне и Майлс са много сладки, а отношенията им се развиват много реалистично и плавно. Ситуацията, в която попадат е много необичайна и влюбването им беше истинско и ме накара да викам за тях през цялото време.

Друга важна тема в романа е за семейството, което сами си избираме. Приятелите, които винаги са до нас и са готови да ни помогнат във всеки един момент. Приятелите, които те карат да излезеш от зоната си на комфорт и те водят към нови приключения, които да изживеете заедно. И дори и да се скарате за нещо си прощавате, защото приятелството ви е много по-важно.

Голяма част от книгата е посветена и на токсичните отношения - както любовните, така и на тези с родителите. Защото за жалост не всеки родител е до детето си на 100%, не е загрижен за него и отношенията им се градят на фалшиви обещания.

А пък в любовно отношение в „Смешна история” се набляга на токсичните отношения, които те ограничават, променят и поглъщат до толкова, че загубваш истинския си облик и всичко, което ти харесваш в името на някой, който определено не го заслужава.

За пореден път съм доволен от Емили Хенри. Препоръчвам ви всички нейни книги, а специално „Смешна история” с две ръце. 

Автор: Любен Спасов

“No matter what difficulties people face, they will always have the strength to overcome them. 

It just take heart”

Набелязал съм си за четене „Before the coffee gets cold” много преди да се заговори, че ще излезе в България. Но все отлагах това заглавие, защото хем ме привличаше нещо в него, хем като разбрах, че става въпрос за пътуване във времето се отказвах. Не знам дали съм го споделял в друго ревюта или в подкаста, но аз имам огромен проблем с книги и филми, в които се пътува във времето. Тази концепция ме изнервя и аз не знам защо. 

След многото положителни коментари обаче реших, че ще дам шанс на заглавието и си го купих на английски. През това време от Colibri издадоха книгата и на български, а с това започнаха да валят и не толкова положителни коментари за нея. Това ме подтикна да прочета книгата, за да разбера за какво иде реч. 

Накратко в книгата се разказва за едно кафене, в което има магичен стол, който пренася седналия на него през времето, за да се срещнат с любим човек или пък да се опитат да поправят развалени отношения. Пътуването в миналото обаче си има своите правила. 

1. Можеш да се срещаш само с хора, които са били в кафенето. 
2. Колкото и да се опитваш, няма да можеш да промениш настоящето. 
3. Задължително трябва да седнеш на точно този определен стол. 
4. Когато отидеш в миналото не трябва да ставаш от стола. 
5. Имаш времево ограничение при пътуването в миналото – можеш да стоиш там само докато кафето е топло. В противен случай оставаш закотвен в миналото. Затова трябва да пиеш преди кафето да изстине.

Тези 5 правила обаче правят пътуването във времето доста по-различно и някак си на мен това ми допадна. Особено това, че независимо колко силно се опитват, хората не могат да променят настоящето. Това е нещото, което винаги най-силно ме е дразнило в пътуването във времето – нещо се случва в миналото, след това всичко се променя и сякаш започва наново. Докато тук това беше избегнато и на мен това ми хареса. 

Като цяло мога да кажа, че съм доста доволен от книгата. Да, съгласен съм с някои критики към автора. Историите стоят като недовършени. Нещо им липсва тотално да те отнесат и да не можеш да спреш да мислиш за книгата. Някои диалози бяха неестествени. Самата идея може да се изгради по много по-добър начин. В книгата имаме 4 истории, като първите две доста ми допаднаха, но вторите ми дойдоха по слаби. 

Но аз ще дам 4 звезди, защото цялостното ми книжно преживяване с “Before the coffee gets cold” беше много приятно и ме накара да се замисля за доста неща. Концепцията на книгата е страхотна и смятам, че авторът е преплел по един много любопитен начин фантастичното с реалните човешки чувства и взаимоотношения. Може би всеки от нас съжалява за нещо недоизказано или ненаправено в миналото си и може би много от нас искат да се върнат назад, за да проведат важен разговор или да се опитат да реваншират. Да могат да поговорят с любим човек и да му кажат всичко, което им е на сърце, дори това да не промени настоящето. 

Въпреки че, ако трябва да бъда честен всеки завърнал се от миналото в тази история беше малко или много променен. Въпреки че буквално настоящето си остана същото, това пътуване доведе до леки промени за всеки един у тях, особено в духовния им свят. 

Тошиказу Кавагучи

Както казах и по-горе, първите две истории ми направиха много силно впечатление. В първата мога да се свържа с героинята ни, която имаше нужда от още един разговор, от още една среща с любимия, който си тръгва. Да му каже как се чувства и по-важното – да разбере неговите мисли и емоции, които са останали скрити от нея. 

Деменцията като тема също е много интересна, но разбира се и тежка. Във втория разказ в книгата имаме по различен поглед над нея, който те кара да се замислиш какво причинява това състояние на страдащите от него и как може да им помогнеш. 

Следващите два разказа наистина ми дойдоха по-слаби, но пък бяха преплетени по един много хубав начин, който ми допадна. 

За финал отново ще кажа – доволен съм от книгата! Въпреки своите минуси мен не подразни и ми беше любопитно да я прочета. Дори се замислям да си купя цялата поредица, защото ми е интересно до къде може да стигне автора с тази концепция. 

Автор: Любен Спасов