Book Adventure Club

„За мен такава приятелка беше Матилд. Въпреки предателството ѝ тя ми липсва. Когато помисля за нея, се изпълвам с чувство на загуба, но Матилд не отговори на молбите ми да оправим отношенията си, а и аз не настоях. Вече мисля, че някои хора са предопределени да бъдат в живота ни за определен период от време и нито миг повече. Може би Матилд е била една от тях.“

Из „Парфюмеристката от Париж“ 

Това е една от най-дългите ми статии в блога, но пък споделям мнението си за цели 7 книги от издателство Benitorial и се надявам да ви бъде полезна и интересна! 

Всеки, който ме познава и следва Book Adventure Club знае, че съм огромен почитател на издателство Benitorial – както на книгите, така и не прекрасния екип. Те нацелват моите читателски предпочитания точно в десетката и към момента нямам нито едно разочарование от заглавията им към които съм посегнал. 

Напоследък обаче в библиотеката ми се натрупаха няколко техни романа, които съм наредил за четене, но все не стигам до тях поради лични или работни причини. Сред тези заглавия основно са заглавия от поредици на любими автори, които вече са ми откраднали сърцето и честно казано прекалено дълго отлагам четенето им. Чак се учудвам как се удържах досега да не съм ги прочел. 

Затова реших в края на годината да се предизвикам – избрах 7 книги от Benitorial, които отлагам от известно време и си обещах, че докато не ги прочета, няма да започна друго заглавие, като по този начин целта ми е да наваксам с романите от издателството, които са ми любопитни и следя. А и като гледам какви прекрасни нови книги издават, трябва да освобождавам място на рафта в библиотеката. 

А как премина това мое книжно предизвикателство, ще разберете, ако продължите да четете. 

„Случаят с белите пера“ от Джаклин Уинспиър

Има някаква много интересна магия около книгите за Мейзи Добс, която на мен много ми допада. И първата част от поредицата за нежната, умна, деликатна и определено с доста интересно минало детективка, изключително много ми допадна, а втората също не ме разочарова. 

В „Случаят с белите пера“ заварваме Мейзи Добс точно година след първата книга и тя в прекрасна форма: детективската ѝ агенция се утвърждава, двамата с верния ѝ асистент Били се местят в по-голяма кантора на Фицрой Скуеър, а малката ѝ червена спортна кола вече е изплатена. Време е за нов случай.

На Джоузеф Уейт, основател на търговска империя, му се налага да потърси услугите на Мейзи въпреки предразсъдъците си – дъщеря му, меланхоличната и разглезена Шарлът, отново е избягала. Този път обаче младата жена е напуснала дома си разстроена веднага след като е прелистила сутрешния вестник. Инструкциите на Уейт гласят тя да бъде намерена и върната у дома по възможно най-бързия и дискретен начин. Само че Мейзи много скоро осъзнава, че Шарлът е замесена в нещо много по-сериозно от обтегнатите от години отношения между баща и дъщеря. Както и че между изчезването ѝ и разследваното от инспектор Стратън убийство има ужасяваща връзка… която отново връща детективката към зловещите последици от войната.

Книгата ми започна малко бавно и скучно. Чак се притесних, че втората част ще е доста по-зле от първата и малко дори се разочаровах, защото „Първият случай на Мейзи Добс“ бе една много приятна изненада за мен и не исках сега да пиша негативно ревю за продължението. 

За щастие обаче по-мудното начало е било с цел авторката Джаклин Уинспиър да ни въведе в света на втората книга, искала е да научим всички основни факти и като читатели да се доверим на Мейзи Доб да ни преведе поетапно през историята. А колкото повече четем, толкова повече неща научаваме. 

Първоначално оставаме с впечатлението, че в този случай на Добс няма да има убийства, а ще търсим изчезнал човек. Само че когато труповете започват да падат един след друг става ясно, че нещата са много сериозни. Доста ми хареса как всичко отново се оказа свързано с войната и как белите пера носят много по-голяма символика от просто почерк на убиец. 

Аз лично чрез книгата научих нещо ново от историята на Първата световна война, което не знаех и което обогати общата ми култура. Честно казано тази информация дори ме накара за първи път да съм на страната на убиеца. Не, че оправдавам каквото и да е отнемане на живот, но честно казано като слушах личната история на убиеца ми стана мъчно, успях да се поставя на негово място, усетих болката му и разбрах мотивите му. Не мога да кажа нищо конкретно, защото трябва да издам важна част от книгата, но определено бих дебатирал темата с някой, който я е прочел, защото ми е интересно колко хора мислят като мен в случая. 

Като цяло препоръчвам книгите на Мейзи Добс с две ръце – получаваме добра криминална история, заплетена по един много добър, английски начин. Имаме си много изтънчена детективка, която работи по приятен и на моменти доста иновативен начин и самите книги са леки, четат се бързо и наистина ти става уютно докато преминаваш през историята. Героите също са огромен плюс – всички са много реалистично описани в своите действия и мислене. Наистина ме карат да съм съпричастен с тяхната съдба и да преживявам всичко случващо им се на страниците на книгата. 

В оценката си взимам една звезда заради малко по-бавното начало. Но всичко останало беше прекрасно. 

„Парфюмеристката от Париж“ от Алка Джоши

Обожавам писането на Алка Джоши. В него има нещо специално, което ме потапя в историята и аз се оставям тя да ме води из нея, като един опитен разказвач на приказки. Харесва ми да бъда в този свят, с тези герои. Чувствам се като у дома си, въпреки че нямам нищо общо с Индия или с проблемите, с които се сблъскват персонажите. И ако на пръв поглед романите са много „женски“, то за мен всяка една от книгите от джайпурската трилогия на авторката ме накара да заобичам както историята, така и нейното развитие. 

В заключителната трета част на фокус е трийсет и две годишната Радха, която обича с цялото си сърце съпруга си Пиер и двете си прекрасни дъщери. Тайно от всички обаче все още тъгува по момченцето, което е изоставила преди много години, когато самата тя е била дете. Днес тя вече знае какво означава да бъдеш грижовна майка, но все още ѝ е трудно да балансира всеотдайността си към семейството и страстта към богатството на ароматите.

Радха отдавна е осъзнала дарбата си да намира подходящото ухание за всекиго и знае, че именно тя е билетът ѝ към света на професионалните парфюмеристи. Но с всяка стъпка нагоре в кариерата ѝ недоволството у Пиер расте. И неспособността му да разбере желанието ѝ да работи се превръща в единствената пукнатина в съвършения ѝ живот.

Натоварена с първия си значим проект, Радха се завръща в Индия и търси помощ от Лакшми и куртизанките от Агра – жени, които използват опияняващата сила на аромата, за да привличат, примамват и съблазняват. Но тъкмо когато е напът да направи пробив, миналото заплашва да преобърне грижливо подредения ѝ свят и да срине и без това уязвимия ѝ брак.

В „Парфюмеристката от Париж“ наред с любопитната и грабваща те лична история на Радха в сюжета има заложени много важни теми и послания, които със сигурност са общовалидни. 

Със сигурност основната тема в романа е дали човек трябва да следва мечтите си и да иска да прави това, което обича. Дали една жена, когато стане майка, трябва да захвърли всичко за което се е борила и мечтала цял живот, за да гледа децата си? И ако избере да се развива – лоша майка ли е? Или просто и тя е човек със свои желания и амбиции за развитие. В книгата на Алка Джоши тази тема е разгледана от всички гледни точки – на жената, на мъжа, на свекървата, на сестрата, на приятелите. Всеки един човек добавя своя мироглед и прави тази на пръв поглед много дъвкана тема в нещо много любопитно за четене. 

В романа виждаме израстването на Радха и как тя иска да бъде нещо повече от домакиня. Ставаме свидетели на това как изборът ѝ да последва сърцето си влияе негативно върху брака ѝ и как тя се опитва да балансира нещата, но в същото време и да не предаде себе си. 

Друга интересна тема в романа е бизнесът с парфюми и как той не е просто смесване на някакви случайни миризми, а е плод на много труд, избирането на най-правилните аромати и най-правилното им съчетаване, за да се получи перфектният парфюм. Тази книга има вкус, мирис, характер, но като се замисля, всяка една от трите части от трилогията е такава. 

Разбира се и тук Индия присъства – както като решение на актуален проблем за Радха, така и като спомен от миналото, който крие много тайни, които заплашват да се разкрият в настоящето и да го преобърнат напълно. Историята на Радха за пореден път доказва, че нищо не остава скрито завинаги и всяка тайна рано или късно излиза наяве. 

За финал мога да кажа, че ако не сте прочели книгите на Алка Джоши, задължително трябва да поправите това. Те са глътка свеж въздух, от който, след като прочетете книгите, ще осъзнаете, че сте имали нужда. 

„Смърт в Марлоу“ от Робърт Торогуд

„Смърт в Марлоу“ е втората част от поредицата „Криминален клуб „Марлоу“. Продължението на историята започва спокойно и сякаш след събитията в първата книга не се случва нищо интересно. Единственото вълнуващо събитие на хоризонта е предстоящата сватба на един от най-изтъкнатите жители на Марлоу — сър Питър Бейли — с медицинската му сестра — Джени Пейдж. В деня преди сватбата той организира парти в имението си на брега на Темза, а Джудит и компания вече предвкусват безплатното шампанско, което ги очаква там.

По време на соарето обаче от вътрешността на къщата се чува гръмовен трясък. Първи да разберат какво се е случило се втурват Джудит, Сузи и Бекс, които с изненада намират бъдещия младоженец смазан под тежестта на масивен шкаф в заключения отвътре кабинет. Полицията смята случая за злополука. Но според Джудит сър Питър Бейли е бил убит. И само „Криминален клуб „Марлоу“ може да си позволи разследване без скучните полицейски съображения. 

Ако първата част на „Криминален клуб „Марлоу“ много сериозно ми наподобяваше „Криминален клуб „Четвъртък“ на Ричард Озмън, то втората определено по-скоро ми напомни някой от класическите романи на Агата Кристи. Може би от Озмън е останал този хаплив английски хумор, който ме накара на няколко пъти да се разсмея искрено. 

Всичко останало обаче определено беше вдъхновено от кралицата на криминалния жанр. Самата постановка на убийството беше в неин стил, загадката, затвореното пространство, в което никой не изглежда виновен и сякаш това убийство няма как да се е случило по никакъв логичен начин. Дори, ако щете подбудите на убиеца да извърши престъплението са много в стил Агата Кристи. Във всеки един момент очаквах Поаро да изскочи от някъде и да разкрие загадката, но Джудит, Сузи и Бекс се справиха доста добре и без него. 

И за втората книга мога да кажа, че беше любопитна, четеше се доста леко, имаше интрига, обрати. И въпреки че самото разследване от името на дамите наистина е доста наивно и би подразнило всеки голям фен на криминалните романи, който обича истории с детективи и полицаи, които разследват убийство по правилата и законите, то в крайна сметка Робърт Торогуд отново ни представя една забавна, лека история, с която категорично може да се разтоварите след тежък ден.  

Нещата, които ми дойдоха по-слаби в тази втора част беше самото убийство или по-скоро това, че ми беше много предвидимо. Разбрах много рано какво ще е развитието и кой ще се окаже убиецът. И въпреки че не предполагах точно как го е направил и това ме държа до края на книгата, някак си не ми беше толкова любопитно, колкото при първата част. Даже мога да кажа, че нямах търпение да стигна до момента с разкритието на нещата, защото бях толкова убеден кой ще се окаже виновникът за всичко, че просто исках да разбера как го е направил, защото в един момент наистина изглеждаше невъзможно. 

Джудит, Сузи и Бекс отново бяха чудесни – динамиката в техните отношения много ми харесва. Забавляват ме и наистина ме карат да искам да видя как ще се развият като персонажи. Но дори и те този път не успяха да ме накарат да се вълнувам много силно от четенето. 

За тези, които не сте започнали поредицата, със сигурност ви препоръчвам да поправите тази грешка – приятна е, любопитна, има постоянни обрати, а вие може да не усетите втората част като мен. Аз се надявам от Benitorial да продължат поредицата и да продължим да следим приключенията на „Криминален клуб „Марлоу“. 

„Първият удар“ и „Следващата госпожа Периш“ 

от дуото Лив Константин

Мина доста време откакто прочетох „Последната госпожа Периш“, но си спомням много ясно сюжета, все едно съм я прочел вчера. Спомням си и, че първата част на книгата беше много скучна, но втората ми пръсна главата и в крайна сметка останах много доволен от историята. Затова, когато от Benitorial обявиха излизането на „Следващата госпожа Периш“ бях много доволен. 

Преди това обаче се потопих в предисторията на „Последната госпожа Периш“ – „Първият удар“. Там се запознаваме с историята на чудовището Амбър – как се създава този образ и какви са целите му. Чрез краката книга разбираме, че персонажа, който срещаме в „Последната госпожа Периш“ е много внимателно изграден и целта му е една – Амбър да достигне до високите етажи на висшето общество, да е богата и винаги да поставя своите нужди пред тези на другите. А Амбър е готова да постигне целите си независимо от цената, която трябва да плати и средствата, които трябва да използва. 

В „Първият удар“ се запознаваме с първата ѝ жертва и виждаме, че още с първия си план тя е безскрупулна, не се спира пред нищо и за нея не е никакъв проблем да лъже, да нарушава законите и дори да убива. Като цяло историята не е изненадваща и не бих казал, че ме впечатли, но определено ме вкара в настроение за прочита на „Следващата госпожа Периш“, а и ми припомни какъв злодей е Амбър. Определено ми е любопитно  как ще се развият нещата във втората книга, след събитията в първата. 

A, що се отнася до „Следващата госпожа Периш“… мале, колко ми хареса тази книга. Тя си има всичко – напрежение, интрига, моменти, които те карат да стоиш на ръба на стола и да си гризеш ноктите. Докато четях тази история се ядосвах искрено сякаш несправедливостите, които се случват на Дафни се случват на мен. Героите са толкова добре изградени – не понасях Амбър и Джаксън – те категорично се нареждат сред най-мразените ми герои за всички времена, но пък наистина се притеснявах как ще се развият нещата за Дафни, децата ѝ и един нов и неочакван съюзник. 

Оказа се, че „Първият удар“ е много важно да се прочете преди „Следващата госпожа Периш“. Даже да не кажа, че е задължително, защото тя дава много добра основа и яснота за всичко, което ще се случи в големия втори роман. 

И ако в първата част на историята за Дафни и компания бях раздвоен, то тук съм категоричен в положителното си мнение за „Следващата госпожа Периш“. Страхотен трилър, който има идеална динамика, постоянни обрати, от които ти се завива свят, интересен сюжет и отново поставя на фокус проблема с домашното насилие и колко всъщност сериозен е той. И въпреки че Амбър и Джаксън са толкова огромни психопати, че може да си помислим, че в реалния живот няма как да ги срещнем, то аз мисля, че тези герои имат своите реални прототипи и трябва да бъдат спирани навреме, за да не нараняват невинни партньори и деца.

В заключение мога да кажа, че съм изключително доволен от втората ми среща с Лив Константин. 

„Поляната“ и „Момичето в капана“ от Робърт Дъгони

За тези две книги ще бъда много кратък, защото всеки, който е чел Робърт Дъгони знае какъв майстор на трилъра е той. А тези, които още не са прочели нищо от него – моля веднага да се поправите и да се снабдите с „Гробът на сестра ми“. 

„Поляната“ е поредният перфектен роман от автора. Достави ми огромно книжно удоволствие и наистина се размазах от кеф докато четях тази заплетена история и развитието ѝ. За мен Дъгони успява да създаде един много приятен съспенс, който ме държи до финала, защото дори когато се разбере, кой е убиецът, има мини обрати в сюжета, които допълват цялата картинка и до последно не знаеш какво точно е станало. 

В тази част Трейси Кросуайт и нейните колеги се занимават не с един, а с два паралелни случая, с разлика от 40 години помежду им и привидно нищо общо един с друг. Само че на финала двете убийства си приличат повече отколкото си мислим, а напрежението и при двете е огромно. Много обичам истории със студени неразкрити случаи, защото ми е много любопитно как детективът подхожда към убийство, което датира от години. Винаги ме впечатлява как се сглобява пъзела и наяве излизат улики, които преди време не са взети предвид. 

И в този случай Трейси Кросуайт подхожда отговорно, но и леко емоционално, защото отново го свързва с този на сестра ѝ от първата книга. Въпреки това стига до истината, а тя не само е погубила живота на едно момиче, а на още много хора, криели тайната толкова много години. 

И в тази част имаме важни теми като психично здраве, човешкото его, което ни пречи да взимаме правилни решения в дадени ситуации, тийнейджърските постъпки, които имат не по-малко влияние върху събитията и поведението на някои родители спрямо децата им, което ги белязва за цял живот. Препоръчвам наистина горещо! 

В сравнение с „Поляната“ „Момичето в капана“ ми дойде една идея по-слаба. Не, че книгата е лоша – напротив! Отново Дъгони е написал една доста добра история, която беше толкова заплетена, че в един момент, когато приключи, се изненадах, че това е финалът, защото очаквах да има още обрати в последния момент. Но тъй като двете книги ги прочетох в рамките на ден и половина, една след друга, вълнението от историята в „Поляната“, която съдържаше два случая, изпълнени с мистерия и дори лек зловещ и мистичен елемент, още ме държеше и някак си „Момичето в капана“ ми дойде по-равна. 

Разбира се, не че да намерят труп на жена в капан за раци не достатъчно зловещо, но самият случай, мотивите на убиеца, самото разследване беше някак си по-стандартно, но с едно важно уточнение – стандартно за Дъгони. Защото и тук отново имахме важни теми като насилието над жени, токсични отношения, предателства между приятели и това колко е важно да обръщаме внимание на хората, които не се чувствам добре психически навреме. И в тази книга имаме заплетен план, измами, алчност, безскрупулност и косвени жертви. Имаме и разглеждане на казуса в книгата освен от законова гледна точка и от морална – борба, която всеки полицай, адвокат и лекар води всекидневно.  

Но най-вече имаме един хубав трилър, който няма как да не допадне на феновете на жанра. А за хората, които обичат щастливите финали, мисля, че този ще им е един от най-любимите от поредицата за Трейси Кросуайт. 

Автор: Любен Спасов

„Вие имате пълното право да направите собствената си действителност – ако вие не създадете собствения си живот, някой друг ще направи въз основа на своите приоритети и ще го проектира върху вас. Не му позволявайте да ви казват, че тяхното нещо е по-значимо от вашето всичко.“

Това издание на „Тя и той“ ще е малко по-различно, заради книгата, която с Цвети избрахме. Или по-скоро заради жената, която стои зад нея – Парис Хилтън. Една жена, която хората от нашето поколение свързват с партита, алкохол, наркотици, пиянски изцепки със звездните ѝ приятелки Бритни Спиърс и Линдзи Лоън, бебешкия ѝ глас, който се оказа, че е фалшив. (И има причина защо!) 

След като прочетете нейните мемори обаче ще разберете за всяко това действие има една друга гледна точка, която медиите не са представяли. Гледната точка на момиче с ADHD, което остава неразбрано; тийнейджърка вкарана в институция, която след години бива затворена, защото е докарвала млади хора да самоубийство или са били убивани от невъзможните условия на „превъзпитаване“; жената, която е вкарана в рамката на „тъпата богата наследница“ и тя решава да се възползва това. 

Историята на Парис Хилтън се оказва много повече от това, което знаем и определено е едно от най-любопитните заглавия, което прочетохме през тази една година с Цвети. Особено, ако сте дете на 90-те израснало с образите на Парис, Бритни, Пинк, Кристина, Линдзи и още много, със сигурност ще ви бъде интересно. А какво е мнението ни за книгата, може да разберете, ако продължите да четете.

ТЯ: Не предполагах, че ще ми бъде интересно да чета за живота на Парис Хилтън.

Когато чуя „Парис Хилтън“, веднага се сещам за красивата блондинка с бебешко гласче, която постоянно беше в центъра на скандала. Повърхностното й поведение никога не е задържало вниманието ми задълго и честно казано не знаех много за живота й. А и не предполагах, че ще ми бъде интересно да чета за него.

Книгата „Парис – Мемоари“ обаче ме изненада приятно. И за пореден път ми доказа, че си заслужава да излизаме от зоната си на читателски комфорт. Биографията е написана много добре, информацията е подредена така, че да бъде увлекателна и в същото време да носи гласа и маниерите на Парис. Текстът звучи автентично, макар че е ясно, че е имала помощ с изпипването му, както сама споделя към накрая.

Има една съществена част от нейния живот, която ми беше абсолютно неизвестна и носи шокиращи (а за някои читатели може да бъдат и емоционални) разкрития. След тези глави вече гледах по съвсем различен начин на Парис Хилтън и се възхищавам как смело е решила години по-късно да премине пак през болезнените моменти, за да защити много други младежи. А може би и за да потърси изцеление за себе си. 

Разбира се, в книгата не липсват моменти, които са сложени, за да подчертаят успехите й в бизнеса, да изчистя донякъде репутацията й и да запазят доброто име на Хилтън. Но нима има по-подходящо място човек да се похвали от собствената му биография?

Ако редовно четете подобни книги, „Парис“ няма да се нареди на първо място в класацията ви, но със сигурност ще ви изненада и ще се чете достатъчно леко, че да не усетите как стигате до последните страници. А в тях тя също повдига важни теми и откровено ни допуска в много лични събития за семейството й.

Когато започнах книгата, бях предубедена, но сега категорично мога да я препоръчам. Защото ни показва много повече от онова, което с години сме виждали за Парис Хилтън. Между партитата и младежките грешки, тя говори за важни теми, описани достатъчно добре, за да увлекат читателя. Така че ако обичате биографиите или сте дете на 90-те, което е израснало с образите на Парис, Бритни, Пинк, си заслужава да се отправите на това пътешествие с мемоарите на Парис.

ТОЙ: В началото бях предубеден. Сега вече няма как да гледам на Парис Хилтън по същия начин.

Честно казано прочетох мемоарите на Парис Хилтън точно навреме, защото напоследък разсъждавам над темата за прибързаното съдене на хората и как понякога зачеркваме някого без да го познаваме истински и дори не се опитваме да го разберем. Бързаме взаимно да се слагаме в някакви рамки, да се определяме, да се съдим, без да ни интересува това как влияе на човека остреща. Без да се запитаме през какво преминава той. На моменти дори забравяме, че срещу нас стои човешко същество с емоции, семейство и някаква история. 

Разбира се, това не е ново явление в обществото и Парис Хилтън е живото доказателство за това. От много млада тя е определена като разглезена богаташка и никога не ѝ даден шанс да се покаже като нещо поведе от това. Медиите не са искали да виждат реалната Парис – искали са да виждат това, което те самите очакват. И да, в даден момент от живота си Парис им го е давала. Тя е доста откровена в книгата и разказва за всички младежки грешки, партита, напивания, влизането в затвора и още много случки, които всички знаем. Като цяло ни превежда стъпка по стъпка през процеса на създаването на образа на глупавата наследница с бебешки глас и руса коса като на Мерлин Монро. 

Сигурен съм обаче, че много хора в Холивуд, след като са прочели мемоарите на Парис Хилтън, имат нуждата да ѝ се извинят. Както някои от тях вече са го направили. А за нас читателите остава да се шокираме от нещата, които Парис разказва на страниците на книгата. По-леките теми са свързани с това какво е преживяла като дете с ADHD и как е останала неразбрана от другите. Как се е чувствала и как хората с тази диагноза често биват определени с епитети, които не са верни за тях. 

Култов кадър с Бритни Спиърс и Линдзи Лоън от 2006 година, за който Парис разказва в книгата.

Но много по-шокиращото е това, което е преживяла като тийнейджър и чак сега има смелостта да разкаже за него. Преживяване, което няма как да не те бележи и само човек със здрава психика и много голяма воля може да преживее и дори след време да го обърне в позитив. Истински ме впечатли как тя е преминала през това нещо, а още повече ме впечатли, че не го е заровила в някое скришно чекмедже на ума си и не само ни разказва за него, но и след години помага на деца в нейното положение. Благодарение на нейните действия нещата се променят и целия свят разбира през какво са преминали много тийнейджъри. Тази част от книгата със сигурност ще промени мнението на много хора за Парис Хилтън. Освен шокираща, тя е и доста емоционална и съм сигурен, че за някои читатели преминаването през нея ще бъде трудно. 

Като цяло в мемоарите си Парис говори за важни теми и дава съвети на младите хора да бъдат себе си, да не позволяват някой друг да определя съдбата им и да отстояват идеите и вярванията си, независимо какво им говорят околните. Това е много хубаво послание, което да споделиш покрай личната си история. И не е маловажно. 

Чисто като книга мога да кажа същото като Цвети – чете се бързо, всяка страница е интересна и не се усещаш как за отрицателно време си преполовил половината. За мен беше изключително приятно как Парис, като преминаваше през годините и какво се е случвало в линия ѝ живот, винаги споменаваше поп културен феномен от съответния период –песни, които са били хитове в тази година, филми, които са били на големия екран в онзи момент, политически и обществено значими събития също.  Това ми помагаше да вляза много лесно в самия дух на книгата и да се потопя във времето, за което пише Парис. 

Това, което не ми допадна в мемоарите ѝ, че на моменти наистина се усеща как използва книгата като инструмент за промяна на общественото мнение. Това се случва най-вече на финала, когато тя разказва за своя бизнес, каква е тя сега, какво следва. Някак си ме накара да се замисля като цяло какво иска да постигне с книгата – да разкаже своята история или да изчисти имиджа си граден с години? Може би и двете. Но това определено ме накара малко да намаля оценката си за книгата като цяло. 

За финал – определено бих препоръчал мемоарите на Парис Хилтън на всички, които искат да излязат от зоната си на комфорт и са готови да прочетат другата гледна точка. В тази книга ще разберете много за образ, който с години си мислехме, че е един, а всъщност се оказва, че сме видели само повърхността – дълбоко под нея всъщност се крие истинската Парис, която се разкрива в тази книга. Или поне толкова, колкото е решила да го направи. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов 

„И вие щяхте да се досетите, стига да се бяхте възползвали от ума, с който всемогъщият Господ ви е дарил. Понякога ме обземат сериозни съмнения, че Той неволно ви е пропуснал.“ 

Из „Смъртта на лорд Еджуеър“

През декември 2024 година поставих началото на една поредица от ревюта в блога, която успях да осъществявам през цялата 2025. По време на коледните дни на село през миналата година, които бяха и доста зимни, и поради тази причина нямахме ток, Агата Кристи и нейните мистерии ми правиха компания и превърнаха вечерите ми на свещи (или пък челник) в още по-вълнуващо преживяване. 

Така се появи първото ревю „Зимни мистерии с книгите на Агата Кристи“. След това дойде ред и на пролетните, и на летните мистерии, а чрез това сезонно крими предизвикателство, неусетно още повече преоткрих един от най-любимите ми автори. За период от една година прочетох 20 нейни романа и още повече затвърдих мнението си, че тази жена е гениална, а нейният успех не е случаен. Наследството, което ни е оставила е безапелационно и не само, че не ми омръзна да я чета, а даже се вдъхнових постепенно да прочета всичко излязло от нея. 

Днес ви представям есенните ми приключения с Агата Кристи – 5 нови заглавия, които ми правиха компания през ноември. Месец, който всеки ден беше различен както като метеорологични условия, така и в личен аспект. Но пък Агата Кристи е доста добра компания, независимо от заобикалящата те среда. 

П.С. Отново чрез тази сезонна поредица от ревюта осъзнах колко бързо дойде ноември и отново се готвим да посрещнем коледните празници.  Времето наистина лети. 

„Убийство на игрището за голф“

Тази книга на Агата Кристи със сигурност влиза в личния ми топ 10 за най-добри книги от авторката. Доста умно написан роман, със сложно убийство, със силно изненадващи обрати, изключително много пластове, които има опасност да се преплетат до толкова, че дори някой автор да не успее да навърже всичко на финала и да ни разочарова като читатели. Само че Агата Кристи не е този автор. 

На пръв поглед престъплението в „Убийство на игрището за голф“ е много просто. Спешно обаждане отвежда Поаро във Франция. Но той пристига твърде късно, за да спаси клиента си, чието тяло сега лежи с лицето надолу в плитък гроб на голф игрище. Но защо мъртвецът носи палтото на сина си? И за кого е страстното любовно писмо в джоба му?

Преди Поаро да успее да отговори на тези въпроси, случаят се обръща с главата надолу, когато убиецът нанася втори удар. Звучи ви като поредния случай на Поаро, нали? 

Само че Агата Кристи така заплита нещата, че накрая се оказва, че имаме не 1, не 2, а цели 3 отделни престъпления, с тотално различни мотиви, които все пак накрая се напасват във финалния пъзел по един изключително добър начин. Тук през цялото време си мислехме, че търсим един убиец, а те са били няколко, а Поаро е дебнел правилния момент да ни ги разкрие. А в някои случаи - самите убийци да се разкрият сами. 

Още повече се впечатлих от заплетения сюжет, когато разбрах, че това е едва втората книгата на Агата Кристи за Поаро. Тази жена, още с първите си романи, е дала огромна заявка към света, че не само е добра, а определено ще отпечата името си със златни букви в литературната история. 

Освен с добрата криминална нишка „Убийство на игрището за голф“ ме спечели и със своите герои. И по-специално с френския детектив Жиро – той е замислен от Агата Кристи като пълната противоположност на Поаро – и като поведение, и като начин на работа. Отстрани дори изглежда, че в даден момент от историята, той се справя по-добре от него в разследването на случая. Дори самият Хейстингс се подразни на Поаро и неговите странни забежки към привидно излишни детайли и нелогични действия, и беше готов да прекарва повече време с Жиро. 

В крайна сметка обаче, Жиро ни беше даден като още един пример за това как методичността на Поаро, неговото око към детайла и мисленето му, че човешката психика и поведение винаги са част от разгадаването на загадката, са правилния път. Така той отново излезе „победител“ и разкри истината за пореден път. 

Аз съм много доволен от тази книга на Агата Кристи – честно казано не очаквах да ми хареса чак толкова, а всъщност беше едно от най-добрите нейни заглавия, които съм чел до момента. 

„Двойно убийство“

В „Двойно убийство“ известната авторка на криминални романи Ариадни Оливър организира спектакъл за селско празненство с фалшиво мистериозно убийство. Но докато търси измисления мъртвец, Ариадни усеща, че някой злонамерено манипулира играта. На помощ идва нейният стар приятел Еркюл Поаро, който открива истински труп и разбира, че играта се е превърнала в реалност.

Тази книга на Агата Кристи започна доста бавно. Авторката почти до половината от романа нито беше убила някого, нито някой изглеждаше изключително подозрителен за ролята на бъдещия убиец. Тя доста методично ни запозна с всички герои, обясни подробно идеята на играта „Търсенето на убиеца“ и създаде едно усещане, че има нещо нередно в уж привидната нормално подготовка за събитието. 

Когато убийството се случи обаче изведнъж всичко стана една огромна каша. Жертвата беше толкова изненадваща, че не се виждаше логична причина защо е убита. Веднага един от главните ни герои изчезна и никой не можеше да го намери, а не след дълго се случи още едно убийство, което отново изглеждаше супер странно и несвързано със случая. Но при Агата Кристи няма такива „случайни“ неща. 

В крайна сметка „Търсенето на убиеца“ се оказа събитие за отвличане на вниманието за истинския убиец, който използва дадената му възможност по най-добрия начин. С течение на действието изведнъж започнаха да излизат наяве стари тайни, които даваха отговори на въпросите, нареждащи този сложен пъзел.

А когато истината излезе наяве, за пореден път се впечатлих как е работил мозъка на Агата Кристи – как тя създава цял един свят, в който постепенно добавя герои, заплита подробни сюжети, взаимоотношения,  действия на заден план и накрая всичко се подрежда перфектно, въпреки всичко. За пореден път се убедих, че при нея няма персонажи, които се появяват без причина или сцени за запълване на страници. В този случай например една „уж случайна“ среща на Поаро в началото на книгата, се оказа разковничето на цялата мистерия. Тази жена обича да ни дава улики, за да намерим по-лесно отговорите на въпросите си, но аз поне не винаги успявам да ги хвана навреме. 

В тази книга Агата Кристи отново е вплела темите за семейството, тайните, безграничната родителска обич, която понякога обаче е толкова силна, че заслепява хората и те не виждат задаващата се опасност. 

Като цяло „Двойно убийство“ не е сред най-добрите книги на авторката, но определено ми бе любопитна и я прочетох с интерес. Няма да я препоръчам да е сред първите десет заглавия от нея, които да прочетете, но за някой бърз уикенд, определено е вариант. 

„Смъртта на лорд Еджуеър“

За тази книга ще бъда много кратък, защото няма как да навляза в подробности без да издам нещо важно за сюжета. Истината е, че случаят в „Смъртта на лорд Еджуеър“ е един от най-сложните за Поаро, които съм чел до момента, но всъщност се оказа с изключително просто и дори бих казал клиширано решение. И точно това е гениалното.

В „Смъртта на лорд Еджуеър“ се запознаваме с актрисата Джейн Уилкинсън, която много иска „да се отърве“ от съпруга си лорд Еджуеър. Дори се обръща за съвет към Еркюл Поаро. Той, воден от любопитството си, се среща с лорда, който твърди, че още преди шест месеца се е съгласил да се разведе със себичната си съпруга.

На следващата сутрин се понася новината за смъртта на лорд Еджуеър. Поаро е озадачен - Джейн вече няма мотив за убийство, а и има алиби. Но чувството, че е бил изигран и има нещо странно в това престъпление не му дава мира.

Тук Агата Кристи построява толкова сложен сюжет, в който буквално се губиш и не знаеш какво точно ще стане. Всяка една секунда мнението ти се сменя, а всяко едно предположение в началото ти се струва логично, а след това сам виждаш, че нещата не се напасват идеално. Дори самият Поаро е много объркан, често тъжен от развоя на събитията и въпреки че накрая отново навърза нещата и той разкри убиеца, този път за първи път видях един несигурен Еркюл Поаро. Много често се губеше в своите теории, постоянно менеше мнението си и дори на няколко пъти подведе полицията със своите догадки. 

И въпреки че накрая убиецът се оказа доста, да кажем клиширан, аз съм много доволен от него, защото наистина той бе най-логичният извършител. Ще запомня този убиец, защото искрено се забавлявах с писмото на финала, което оставя на Поаро. Писмо, което показва колко егоцентрични можем да бъдем хората. Как някои от нас са толкова погълнати от своето щастие, съдба и личност, че не могат да преценят адекватно своите действия. Минават буквално през трупове, за да постигнат целта си, нямат никакви съжаления и дори когато са подведени под отговорност не признават грешката си, а по-скоро обвиняват другите, че са попречили нещата да се случат така както те искат. 

Разбира се, в „Смъртта на лорд Еджуеър“ става въпрос за убийство, но аз познавам хора в линия си живот, които действат по този начин. А това е доста тъжно. 

В „Goodreads” дадох на книгата 4 звезди, само защото този път хванах подсказката на Агата Кристи към нас читателите кой е убиецът и го разкрих около 40-50 страници преди финала. Това малко уби изненадата ми от него и не ме шокира. Но със сигурност ви препоръчвам да прочетете „Смъртта на лорд Еджуеър“ – категорично една от най-добре заплетените книги на Агата Кристи. 

„Смъртта на госпожа Mакгинти“

Смъртта на госпожа Mакгинти изглежда съвсем тривиална. Била е ударена по тила с остър и тежък предмет. Спестяванията ѝ били взети, след като стаята ѝ била претърсена. Живеела в малка къща, сама, като изключим наемателя Джеймс Бентли. Сега той е изправен пред съда и осъден на смърт.

Но има нещо в това престъпление, което кара самия полицейски началник да се свърже с Поаро и да го помоли за помощ. Прочутият детектив решава да разгледа случая. Но дори не предполага каква опасност го грози. 

Тази книга от Агата Кристи ми дойде доста по-мудна в сравнение с други заглавия от нея. Разбира се и тук се впечатлих от майсторството на авторката – така завъртя нещата, че от един на пръв поглед решен случай, Поаро намери не един, а няколко сюжета, които са се движили успоредно с убийството на госпожа Mакгинти. 

Случаят в тази книга наистина е доста любопитен, защото всички улики безапелационно сочеха към убиецът, който вече е осъден. Но едно шишенце с мастило и една статия във вестник тотално променят хода на събитията и Поаро отново разбива на пух и прах нещата, които хората мислят за вече решени.

Като цяло ми хареса историята, хареса ми колко е заплетено всичко и как този път трябваше наистина да се задълбае в подробностите, за да се намери някакво смислено решение. Хареса ми как има няколко сюжета, които бяха напълно различни, но се оказа, че имат общи нишки и всяка една от тях е оказала влияние на крайните събития. Хареса и финалът, а още повече ми хареса и кой се оказа убиецът. 

Просто чисто на емоционално ниво „Смъртта на госпожа Mакгинти“ не успя да ми повлияе по същия начин както други книги на Агата Кристи. Не ми беше чак толкова любопитна и не се вълнувах за финала и разкриването на загадката. Самото четене ми вървеше с една идея по-бавно. Книгата си е интересна, просто като я сравнявам с други книги на авторката определено не ми е сред любимите. 

Това, което мога да не отделя като нещо различно в книгата е загатването на темата за насилието над жените, ролята на жената в обществото и семейството. Хареса ми и че в „Смъртта на госпожа Mакгинти“ и „Смъртта на лорд Еджуеър“, имаме застъпване на темата за отношенията между Поаро и Хейстингс. Разбираме същността на това приятелство, какво го крепи, защо Поаро е толкова привързан към своя приятел и какво всеки един от тях двамата взима и дава на другия. Самата личност на Поаро в тези две книги е засегната по-обстойно и това ми е много любопитно за четене. 

„Карти на масата“

В „Карти на масата“ Поаро е поканен на странна партия бридж в дома на богат и екстравагантен мъж. Но играта на карти се превръща в разследване на убийство, когато домакинът внезапно умира. Може ли присъстващите следователи – Поаро, комисар Батъл, полковник Рейс и Ариадни Оливър – да открият кой от останалите четирима гости е извършителят? Всеки от тях е имал възможност и всеки от тях крие мрачна тайна.

Не знам колко от вас гледат предаването „Traitors”, но „Карти на масата“ ми напомни много на него. Имаме 4 разследващи (праведни) и 4 (потенциални) убиеца. Трябва да намерим кой е този, който е извършил това на Господин Шейтана. 

На пръв поглед книгата не е нещо особено – даже си мислех, че ще ме отегчи. Но от психологична гледна точка беше толкова интересно да следиш действието в романа. Имаше толкова интересно надиграване между героите. Наистина до последно не се знае кой казва истината и кой я премълчава доста умело. Хареса ми как Поаро разкри убиеца не по показния на очевидци или пък по показанията на самите участници, а по играта им на бридж. Как за него беше много важно какъв е стилът им на игра на карти, за да разбере какви са като хора. И както винаги – предположението му беше точно в десетката. 

Отново имахме прелюбопитни разкрития почти във всяка глава, а обратите са буквално до последната страница. Доволен съм от развоя на събитията, а това как Поаро прави психологически анализ на убиеца, неговите доводи, начин на мислене и действие, винаги е удоволствие за четене. 

Не мога да кажа, че „Карти на масата“ е сред любимите ми случаи на Поаро, но със сигурност ми беше много приятна за четене книга. 

Автор: Любен Спасов

„Градината в свят изпълнен с тайни. Бавно и полека ги виждам – все повече с всеки изминал ден. (…) Градината на Мацу ти шепне, тя никога не вика; води те по пътя с надежда за повече, сякаш всичко е видимо, но все пак скрито. Тук има тика красота, която само се надявам, че ще успея да уловя на платното.“

Влюбен съм в тази книга! 

Толкова красива, дълбока, смирена, смислена, изпълнена с любов история, скоро не бях чел. Книга, в която на пръв поглед не се случва нищо, а в същото време се разказа за цял един живот. Книга, която може да се определи като мудна, а я четеш, все едно е най-напрегната сцена в някой трилър и страниците просто летят. Книга, която дава уроци без да назидава и в един същи момент те умилява, разсмива и до болка натъжава. Книга, която ще помня дълго време и съжалявам, че я отлагах 2 години. 

Въпреки че, като се замисля, тя дойде при мен в най-правилния момент. Момент, в който имах нужда точно от такава истинска история, пропита с реалистични герои и ситуации. История, която да ми покаже, че всеки един от нас има минало, което ни е направило хората, които сме днес. Показа ми как въпреки забързаното ни ежедневие е хубаво да поспрем за малко и да се опитаме да опознаем човека срещу нас, да бъдем търпеливи, да му дадем шанс. Защото е най-лесно да заклеймиш някого като мълчалив, недружелюбен, кисел, намръщен, но не знаем зад неговата тишина какви истории са крият. 

В „Градината на самурая“ се запознаваме със Стивън, който е млад художник от Китай, чиито дни са белязани от треската на туберкулозата. Изплашени за здравето на по-малката си дъщеря, родителите му го изпращат в крайморската вила на дядо му в малкото японско селце Таруми, за да се възстанови на свеж въздух. И макар да е прекарал там няколко лета в детството си, той сякаш за първи път наистина забелязва Мацу – вглъбения градинар, поддържал къщата през последните десетилетия, който поема грижите за Стивън.

Самурай по душа, Мацу е човек, отдаден на правенето на добро и намирането на красота в една жестока действителност. Неусетно, с отдаденост и любопитство, Стивън влиза в ролята на негов ученик, който тепърва ще открие стоицизма и спокойствието в същността на учителя си, както и новото за него, всеобхватно желание да развие устойчивостта на тялото и вътрешния си свят.

Скоро Стивън е обгърнат от миналото и настоящето на Мацу, и от всеотдайността му към Сачи, която е принудена да живее в откъснатото от света планинско селце Ямагучи. И докато историята на Мацу и Сачи се разгръща пред очите на читателя, на преден план изплува истинското значение на това да си самурай и да водиш достойно тихата битка на живота.

Гейл Цукияма е написала прекрасна книга – от онези тихите, които не вдигат шум, не се бият в гърдите колко са велики, а с простота на живота ни разбиват сърцето и ни карат да искаме още и още от нея. „Градината на самурая“ ни разказва за едно опознаваме между момче и възрастен мъж, който никой не познава, но през никой не се е и опитал да го направим. Стивън с едно юношеско любопитство, бавно и с финес, достига ди сърцевината на душата на Мацу и той му се довери да му разкаже своя лична история. 

Гейл Цукияма

История, изпълнена със смърт, чест, семейство, тайна любов, искрено приятелство, красиви градини, които осмислят цели светове. Обратите в тази история са спокойни, но големи. Точно, когато си помислиш, че горе-долу си разбрал за какво иде реч, авторката добавя нов пласт, който допълва картинката или пък я променя напълно. 

Стилът на писане на Гейл Цукияма е прекрасен. Както казах и по-горе „Градината на самурая“ е мудна книга, но се чете леко, бързо и не ти доскучава в нито един момент. Просто като разтвориш книгата се потапяш в света изграден от авторката и той ти е уютен и в никакъв случай не искаш да го напуснеш. И въпреки че част от темите в книгата са войната, нелечими болести, отритнати хора, самоубийства, това не те отблъсква от нея. Гейл Цукияма така е поднесла нещата, че те по-скоро дават хляб за размисъл и допълват цялата атмосфера в книгата. 

Препоръчвам с 10 ръце тази „Градината на самурая“. Ако ви се чете нещо интересно, смислено и докосващо сърцето, тази книга ще ви задоволи напълно и ще ви накара да не искате да спрете да четете, докато не стигнете до финала. 

Автор: Любен Спасов

„Винаги е така със смъртта. Колкото е по-отдавнашна, толкова по-малка власт има над живите. Времето побеждава живота. Времето побеждава и смъртта.“

„Вода за цветята“ е поредната книга от френски автор, която ме кара да се влюбя още повече в техния стил на писане, начин на поднасяне на историята, реалистичните герои и още по-реалистичните им съдби. Независимо колко тежка е историята в книгата на Валери Перен, четенето ѝ по-скоро те кара да се чувстваш добре, да оценяваш живота и ти дава пример как може да преминаваш през тежките ситуации, на които той може да те подложи. 

В книгата се запознаваме с Виолет Тусен, която е пазителка на гробище – работа, която мнозина биха сметнали за отблъскваща, но за нея е спасение и ново начало. Тук тя намира убежище, предлагайки утеха на скърбящите, защото само позналите загубата на най-близките могат да разберат чуждата болка. Градината и се превръща в пристан, а отглеждането на цветя и билки, на плодове и зеленчуци и носи усещане за смисъл. Така постепенно усвоява умението да се радва на малките неща – чаша ароматен чай, прясно откъснат плод, импровизирани вечери с приятели в градината...

Тя, която няма никого и нищо на света, открива умиротворение в този малък оазис на мълчанието, сред съседи, които вече са извън човешката суета. Със състрадание и разбиране гледа драмата на останалите на този бряг, предлагайки утеха и рамо, на което да поплачат. Защото винаги има неизречени думи, които напират да бъдат казани, макар че онези, за които са предназначени, вече не могат да ги чуят. Виолет обаче разбира – и казаното, и премълчаното.

Един ден в гробището пристига загадъчен мъж, който търси информация за непознат, при когото майка му е пожелала да бъде погребана вместо до баща му. Двамата с Виолет ще разплетат стара любовна история, докато постепенно заплитат своята. Минало и настояще се смесват, за да разкажат за самота и страдание, мъка и разкаяние, но и за любов, по-силна от смъртта.

От „Вода за цветята“ ще запомня мъдростта на Виолет, нейното мислене и настройката ѝ за това как трябва да живеем дните си на Земята. Тя е научила своите уроци по най-трудния начин, но те са я направили това, което е и тя е приела съдбата си, въпреки че първоначално е искала да се откаже. 

Книгата е смесица от семейна драма, мистерия и до някъде дори бих казал уютно четиво. Роман, който на всяка страница те кара да се замислиш и да съпреживяваш всичко, което се случва на героите. Книгата е бавна, но ти изобщо нямаш нужда от динамика. Просто се оставяш на Виолет да те води и да ти разказва.

В един момент се сместват три сюжетни линии, но Валери Перен толкова умело е написала всичко, че това изобщо не е проблем. Тези сюжетни линии са взаимно свързани и не могат една без друга. Майстор е Перен. В една натоварена работна седмица ми помагаше вечер да си почивам с нейните думи, мъдри послания и една книга, която е до болка октровена и истинска, не спестява нищо, но това всъщност е най-голямата ѝ сила. 

Да, смъртта е основна тема в книгата и може би много хора биха се отдръпнали от нея заради това. Но в същото време, еквивалентно застъпена е и темата за живота. За това как да продължиш след загубата на любим човек, трябва ли да ровиш в миналото или да приемеш нещата такива каквито са, има ли живот след опустошителната болка и предател ли си, ако продължиш напред. 

Валери Перен засяга теми и като майчинството, бащинството, любовта, намесата на родителите в отношенията на младите, класовото разпределение, важността на книгите и четенето, голямата роля на семейството в живота на човек. 

Моята трилърова и криминална душа също беше задоволена с тази книга, защото има част в историята, която е обвита в мистерия и нашите герои търсят отговори на въпроси. Двама родители, които искат да знаят истината за съдбата на тяхното дете. Истина от която няма да им олекне, но те са наясно, че трябва да я научат. Истина, която на финала носи опрощение и утеха. Не, защото поправя нещата, а защото дава отговори за едно изчезване, което вече има своето логично обяснение. 

Препоръчвам да прочетете „Вода за цветята“ – да, не е лека книга и темата в романа не е от най-приятните. Но ще получите една добре написана история, пълна с много смисъл, емоции, важни послания и още по-важни примери. 

Благодаря на Креми от „Изток-Запад“, която бе категорична в препоръката си на тази книга за мен. Хареса ми и то много! 

Автор: Любен Спасов 

„Прошката и надеждата са чудеса. Те ти дават възможност да промениш живота си. Те са пътуване във времето.“

Много дълго време се чудех дали да посегна към книгата на Калиан Брадли „Министерство на времето“. Определено темата не ми е любима – пътуването във времето ме напряга както в книги, така и във филми и не обичам истории, в които се преплитат времеви рамки. Определено не мислех, че книга, която буквално още в заглавието си е посветена точно на това, ще ми хареса. 

След като прочетох много положителни коментари за романа обаче и то от хора на чието мнение се доверявам, реших да дам шанс на историята и да видим дали ще ми допадне. 

„Министерство на времето“ определено има своите силни страни и теми, които ми допаднаха, но като цяло очаквах повече. Очаквах да ме развълнува, да ме накара да се искам да знам повече  както за героите, така и за тяхната съдба, независимо в коя времева рамка. Вместо това книгата ми беше равна, на моменти скучна и определено не бих я препоръчал с голям ентусиазъм на когото и да е. 

В началото на книгата се озоваваме в близкото бъдеще, където млада държавна служителка получава предложение за назначение на нова длъжност, на която ще взема мечтаната от нея заплата, а малко след това разбира и точно по какъв проект ще работи. Наскоро създадено тайно министерство към правителството набира „преселници“ от различни исторически периоди.

Нейната задача е да бъде „водач“ – да съжителства с преселника, известен като Обект 1847, или капитан втори ранг Греъм Гор, да му помага при адаптирането и да го наблюдава. От историческа гледна точка Гор е починал по време на обречена експедиция до Арктика, започнала през 1845 година, затова е малко озадачен, че се налага да живее с неомъжена жена, която редовно носи поли над коленете и борави със странни за него понятия като „пералня“, „спотифай“ и „разпадането на Британската империя“. Но благодарение на жаждата си за открития и подкрепата на още няколко очарователни и хаотични преселници той скоро се адаптира към новата ситуация.

През последвалата година първоначално смятаното от водача му за ужасно неудобно съжителство прераства в нещо много по-дълбоко. В момента на разкриване на истинската цел зад проекта на Министерството тя вече е пламенно влюбена в поверения є преселник, което носи със себе си неочаквани последствия – както за тях двамата, така и за време-пространството на цялата Вселена.

Както казах и в началото книгата има своите позитиви – има любопитни моменти, които задържаха интереса ми. Имаше части от нея, които бяха като шпионски трилър и това доста ми хареса. Когато главните ни герои разбираха какви задкулисни игри се играят и как те са просто пионки в по-голям план, дори ми стана искрено интересно. В този момент ми беше любопитно какво ще се случи и обратите, които се случиха за няколко страници задоволиха любопитството ми. 

Като цяло ми хареса, че подобно на реалния живот и в „Министерство на времето“ нищо не е такова каквото изглежда. Борбата за власт е най-важното за управляващите и те са готови на всичко, за да постигнат целите си. Всеки един такъв по-различен проект е обречен на това някой да бъде даден в жертва, а крайната цел и мотивите винаги са с доста спорна морална подбуда. 

Калиан Брадли

В тази книга имаме наистина от всичко – пътуване във времето, малко исторически събития (включително главният ни герой е реално съществуващ човек, което ми допадна), мистерия около главните ни герои и действията им в миналото, доза шпионски задачи в духа на агент 007 и разбира се любов.  

Но някак  си, може би цялата тази разнообразност не ми допадна - беше по-скоро разпиляност. Нямаше голям фокус в самата история. Най-симпатично от цялото нещо ми беше сравнението как нещата в наши дни са се променили и как човечеството се е развило през вековете. Някои от нещата са положителни, в други отношения обаче сме загубили усещането си за автентичност, срам и общуване с околните. Но извън тези сравнения и леките шпионски нотки, книгата ми беше скучна, изпълнена с подробности, които ме отегчаваха. 

Не успях да се свържа с героите, не се развълнувах от историята и някак си всичко ми беше равно. Дори самите реакции на героите във важни ситуации бяха някак си кухи, без емоция, което може би се предаде и на мен и затова цялото ми четене на романа бе някак равно.

Книгата се чете леко и самото ми преминаваме през историята бе бързо, но наистина ми беше все едно какво ще се случи с героите. Емоцията липсваше, а аз просто исках да разбера какво ще стане чисто като факти. 

Автор: Любен Спасов

„Първо ще познаеш СТРАХА…

После ще почувстваш БОЛКАТА…

Накрая ще срещнеш СМЪРТТА.“

В това издание на рубриката „Тя и той“ с Цвети решихме да бъдем двойно тематични. Освен, че този месец си избрахме определено „мъжка“ книга за четене, решихме да бъде и някой кървав трилър, с който да отбележим Хелоуин. 

В последствие разбрах, че това няма да е първата среща на Цвети с автора, за мен обаче беше и не мога да ви опиша шока, който изпитах докато чета „Генезис“ от Крис Картър. Не бях готов за случващото се в книгата, за убийствата, за цялата жестокост и садизъм. Всеки, който ме следи редовно знае, че аз обичам трилъри, които съдържат сцени, които да накарат читателя да стои на ръба на стола през цялото време, но Крис Картър буквално ме отвя и ме накара да си говоря сам след като приключих с романа. 

Това е книга, която се чете на един дъх, супер леко, стилът на автора е перфектен, има много психология, а финалът на всичко е толкова задоволителен, че прощаваш всичко, което се е случило преди това. Но ви обещавам, че като затворите книгата, ще бъдете емоционално разбити. 

В обобщение – задачата ни този месец в рубриката е изпълнена. Имаме си книга, която е толкова страшна, че не всеки би я издържал до финала. Независимо от пола. 

Пълното мнение и на двама ни може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: Ако не сте чели нищо от Крис Картър, „Генезис“ е добро начало!

Може би почти всеки почитател на криминалните истории и трилърите е чувал за Крис Картър и познава поне едно негово заглавие. Както Ю Несбьо, Патерсън, Лий Чайлд, Картър е сред авторите, които няма да те изненадат със стила си на писане или с развитието на героите си. Но в същото време, книгите му предизвикват детектива в теб, носят доза адреналин и представят психологията зад престъпленията. А всичко това може да те превърне във фен на автора.

Така беше и при мен - след първата негова книга исках да чета още и още докато в един момент не се преситих. Имах нужда да си почина заради бруталните убийства и накъсания начин, по който пише в опита си да създаде напрежение и очакване у читателя. Всяка глава завършва така, че да бързаш към следващата и буквално се задъхваш докато минаваш през историята. Подходът със сигурност работи, но аз го намирам за дразнещ. Особено когато е очевидно как героите не разбират нещо елементарно само за да получат (и ние с тях) разяснение в следващата глава. Това си остава една от характеристиките и на „Генезис“; 

Към нея добавяме и поне един персонаж, който винаги има нужда нещо да му се обясни, за да може авторът по този начин да го представи на читателя. Подход, който се използва в много книги, сериали и филми. Но когато този герой е шефът на отдела - една от малкото жени в екипа – и задава глупав въпрос за пореден път, няма как да не направи неприятно впечатление.

Но като приемем тези два момента, романът всъщност е много добър представител на жанра си. Има заплетен случай, надпревара с времето, изненадваща развръзка, в която откриваме логика и неизбежно ни замисля за това как всяко действие може да има необратими последици за много хора. Има и важна социална тема, която се разкрива с течение на сюжета. А аз много харесвам криминални автори, които се опитват да добавят някаква дълбочина отвъд самото разследване.

Предвид че главният герой Робърт Хънтър работи в отдел за тежки престъпления, може да очаквате доста графични и кървави сцени. Този път аз реших да ги пропусна, защото знам колко въздействащи могат да бъдат. Но все още си спомням едно от шокиращите описания в първата книга на Крис Картър, която прочетох… преди повече от шест години. Освен това той умее бързо да ни въвлече в сюжета и ако сте фенове на трилърите с по-забързано действие, ще останете доволни. Психологията на убиеца, на жертвите и техните семейства, също се засяга по реалистичен начин, което не е изненадващо, защото авторът е учил и работил в сферата на криминалната психология.

Ако познавате книгите му, може би ще наредите „Генезис“ сред по-добрите от тях, но все пак ще получите типичния Крис Картър. Ако не сте чели нищо негово обаче и сте фенове на описаните жанрове, според мен трябва да опитате поне с една негова книга. И „Генезис“ е добро начало.

ТОЙ: Убийствата в „Генезис“ ще ме преследват дълго време!

Както казах и в увода за мен „Генезис“ беше първа среща с Крис Картър и мога да кажа, че определено ще я запомня. Докато пиша тези редове емоцията от прочита на „Генезис“ още ме държи и се връщам към сцени от книгата, които са меко казани обезпокояващи. 

Ще започна с положителните неща в романа. Със сигурност Крис Картър е много добър писател. Книгата върви супер леко, засмуква те в сюжета си и ти не искаш да спреш да четеш. За пример мога да дам и себе си – аз я започнах в 22:00 часа вечерта, само да видя за какво става въпрос и в 4:30 сутринта вече я бях изгълтал цялата. Едната причина е точно писането на автора, което е пълно с кукички и ти искаш да разбереш и още, и още. Другата причина е, че исках с едно четене да приключа с този свят и този садистичен убиец. Исках четенето на „Генезис“ да е като махане на лепенка – шокиращо и бързо, защото в противен случай не знам дали щях да се върна да чета на другия ден. Но повече за стресиращите убийства след малко. 

Абсолютно съм съгласен с Цвети, че има дразнещи похвати в стила на писане на автора и се присъединявам към нейното мнение. Но като цяло книгата е брилянтна и му прощавам всички малки несъвършенства, които ме подразниха като читател. 

Най-големият плюс на книгата за мен е, че има много психология вътре в нея. Ние не ставаме свидетели на действията на един психопат, който убива безразборно хора и просто иска да бъде известен. Не, нашият убиец, колкото и садистичен да е има дълбока причина да прави това, което прави. Крис Картър влиза дълбоко в душата на човека и търси отговори на простия въпрос „Защо?“. Защото в действията на убиеца си личи, че всичко е много лично, много добре замислено и има някаква своя логика. На финала всичко се обяснява прекрасно и наистина затваряш книгата с чувство на удовлетвореност, че си прочел нещо смислено. А за почитателите на психологията като мен, определено е и много любопитно. 

Още по-хубавото на тази книга е, че между кървавите убийства се дава гласност и на важни теми като тормоза в училище, поемането на отговорност от действията на хората, търсенето на възмездие, това винаги да мислиш за човека отсреща и преди да вършиш злини срещу него да не забравяш, че сигурно и той преминава през нещо, което го тормози и няма нужда ти да правиш живота му още по-тежък. Темите на книгата са много тежки и изпълнени с болка. И поражда различни емоции, които те заливат наведнъж и ти се чудиш как да ги смелиш. 

Крис Картър

Разбира се, нещото, с което ще запомня най-вече романа са самите убийства. Мислех си, че след книгите на Ирса Сигурдардоттир и убийствата в тях няма какво да ме изненада, но съм грешал изключително много. Убийствата в „Генезис“ са толкова нечовешки, гротески, садистични, жестоки, изпълнени с омраза, че в един и същи момент може да ти се гади, да се ядосваш, да ти е тъжно, да искаш да не четеш това в момента. Аз лично четях тези страници с натежало сърце и въпреки че знам, че говорим за фикция, заключих врата си вкъщи и сложих всички щори.

Не мога  да се отърва и от мисълта, че в убийствата в книгата има доза реални (ако не и изцяло) случаи, защото Крис Катър е бил криминален психолог. Толкова подробно е описал всичко в книгата, толкова са шокиращи самите убийства, че няма да се учудя да се е вдъхновил от реални събития. Струва ми се, че тези зверства няма как да бъдат измислени изцяло от един автор. 

Като цяло препоръчвам книгата на всички фенове на жанра. Изключително интересна, зарибяваща и добре написана. Но се пригответе с много железни нерви – не се преглъща лесно тази история.

Има един жаргонен израз „Навън времето не е за мъже“, с който казваме, че навън е изключително студено. Специално за „Генезис“ бих го променил на „Тази книга определено не е за мъже“! 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Земята се върти. 

Ние се взираме в луната, осветена от слънцето. 

Стъпили на земята и вдигнали взор към небето и вървим напред и постоянно се променяме. 

За да представим една по-голяма истина на човека, свел поглед към страниците на отворена книга.“

Много обичам азиатските автори. Във всяка една тяхна книга, независимо от жанра, е събрано толкова много смисъл и мъдрост, че няма как да не научиш нещо ново или да се замислиш за дадена ситуация от твоя живот. По принцип този тип книги винаги успяват да ме развълнуват, да ме провокират, но и да ме накарат истински да намеря поука в текста, независимо колко емоционално ми е повлияла. 

Явно обаче напоследък предозирах с този тип книжки, защото „Всичко, което търсиш, се крие в библиотеката“ не успя да ми повлияе по начина по който очаквах. А става въпрос за книги!!!

„Какво търсите?“

Това е въпросът, който най-загадъчната библиотекарка в Токио − Саюри Комачи − задава на всеки читател. Като повечето библиотекари, Комачи е прочела всички книги по етажерките наоколо, но освен това има и удивителната способност да надзърта в душите на читателите. Комачи усеща какво точно търси в живота всеки, прекрачил прага на библиотеката, и му препоръчва книга, която дори той не подозира, че ще му помогне.

Всеки посетител идва в библиотеката на различен етап от професионалния си и личен живот − от продавачката, неудовлетворена от работата си, до майката, която копнее да бъде редактор. Разговорите им със Саюри Комачи − и изненадващата книга, която тя препоръчва на всеки от тях − ще променят живота им.

„Всичко, което търсиш, се крие в библиотеката“ предлага интересни истории и казуси. Всеки един от героите се бори с различни теми, а библиотекарката Комачи наистина им предлага най-точните книги, които да им помогнат. Много ми хареса тезата в книгата обаче, че не книгите и конкретно нейния съвет са помогнали на героите ни, а техния прочит на заглавията и желанието им да постигнат някаква промяна. 

Това е най-голямата истина за четенето по принцип за мен. Дори да вземеш в ръцете си най-гениалния текст, ако не го четеш с разбиране, не му обърнеш внимание или не позволиш посланията в него да достигнат до теб, няма значение кой ти е препоръчал книгата и колко е помогнала на другите. Всяка история, всеки роман носи в себе си мъдрост и уроци, които могат да ти помогнат за моментен проблем или за бъдеща ситуация, в която ще попаднем. 

Мичико Аоияма

Като цяло книгата наистина не е лоша, просто както си говорихме с Хриси от Hrisilandia може би не е трябвало през толкова кратък период да чета този тип книги. Съвсем скоро прочетох „Ресторант „Камогава“ и тя е на същия принцип, въпреки че там става въпрос за храна. Но и там имаме хора, които преживяват нещо и някой друг, който им помага. Може би самата структура на тези книги ми омръзна и тук нямаше какво да ме изненада. 

Но категорично я препоръчвам на всички книгохолици, за които библиотеката и всяко друго място с книги е спасение от всичко, което ни заобикаля. 

Автор: Любен Спасов