Book Adventure Club

„Всяка жена, която влиза в морето, носи ковчег на гърба си. В този свят, в подводното царство, всички ние се спускаме, помъкнали тегобите на нелекия си живот. Всеки ден прекосяваме границата между живота и смъртта. Когато влезем в морето, всяка от нас поема своя дял не само от работата, но и от опасностите. Заедно събираме даровете му, заедно отсяваме и продаваме улова, защото морската шир принадлежи на всички ни.“

Темата за жените хеньо ми е интересна от 2018 година. Тогава се запознах книгата на Мери Лин Брахт „Бяла хризантема“, която ме попиля и до ден днешен смятам, че една от най-добрите книги, които съм чел. Историята е тежка, съсредоточена е в периода на Втората световна война и разказва за две сестри, едната от които става и „жена за разтуха“, което пък е тотално различна и просторна тема, за отделно ревю. 

В „Бяла хризантема“ обаче за първи път разбрах за жените хеньо и останах очарован от това, което научих за тях. За способността им да се гмуркат доста дълбоко, без помощни средства, без да се предпазват от студа. За устроения матриархат и как жената хеньо издържа семейството, а мъжът гледа децата. За любовта към морето на тези жени. За силата им. За традицията, която за жалост умира. 

Затова, когато разбрах за книгата на Лиза Сий „Островът на морските жени“ нямаше как в даден момент да не прочета и нея. В същия момент в Apple TV + качиха документалния филм “The Last of the Sea Women”. Затова реших този път да ви заведа на едно по-различно „Кино с книга“. В това издание на рубриката няма да си говорим за книга, по която е направен филм, а ще си говорим за жените хеньо, за които се пишат книги и се правят филми, и как двете неща ми подействаха на мен. 

За книгата

В „Островът на морските жени“ се запознаваме с две момичета - Миджа и Йонсук - които са от корейския остров Чеджу и въпреки различното си минало установяват искрено и дълбоко приятелство. Те живеят в един преобърнат надолу с главата свят, управляван от жените, които осигуряват прехрана за семействата си, вършейки тежък и опасен физически труд, докато мъжете се грижат за децата. Островът е известен със своите гмуркачки и момичетата нямат търпение да станат част от това вълнуващо, но и пълно с отговорности рисковано ежедневие.

Книгата ни превежда от японския колониализъм от 30-те и 40-те години на XX век, през Втората световна война и Корейската война – с нейните гибелни последици, до ерата на мобилните телефони и водолазните костюми. В хода на тези исторически събития жителите на Чеджу се оказват под ударите на две воюващи помежду си империи. Миджа е дъщеря на колаборационист и завинаги остава белязана от този факт. Йонсук произхожда от семейство на гмуркачки и се готви да наследи майка си като водачка на колектива. Двете момичета дори не подозират, че дружбата им ще бъде подложена на огромно изпитание, което ще бележи отношенията им завинаги.

Ако трябва да сравня „Бяла хризантема“ и „Островът на морските жени“, основната разлика между двете книги е в емоцията. 

„Бяла хризантема“ определено е по-емоционалната книга, която разказва за трудния живот на две сестри, за традицията на морските жени, но и тъмното петно „жени за разтуха“, което и до днес тегне над японците и те не искат да признаят, че по този начин са унижавали корейските жени и момичета по време на Втората световна война. 

„Островът на морските жени“ също не е лека история. Чисто исторически отново минаваме през много тежки периоди за Корея, които са се отразили на страната на много нива. Нашите герои също страдат от случващото се и правят много жертви, свързани със смърт, предателства, взимане на тежки избори и премълчаване на истини, които водят само да по-голяма разруха в отношенията им. 

Основния фокус в книгата обаче си остават жените хеньо. „Островът на морските жени“ много подробно ни превежда през психиката им, начинът им на мислене, традицията, какво символизира тя. Обяснява ни защо всички тези жени се чувстват привлечени неистово към морето. Какви рискове крие всяко едно потапяне във водата. Какви последствия има за организма им в следствие на това редовно навлизане в дълбоките и студени води на морето. Защо е важно за тях да бъдат хеньо – какво им носи, но и какво им взима. Как се променя традицията с годините и как мъжете, дори и в градовете с най-много жени хеньо, с годините искат да ограничат тази женска сила и да се ориентират към патриархата. 

С всяко потапяне във водата на някоя от нашите героини пред нас се разкриваше история. Това е един многопластов роман, в който се разказва за приятелството, любовта, загубата, предателството, традицията, уважението, силата на духа. Разказ за това да можеш да преглътнеш обидата и да се опиташ да погледнеш дадена ситуация от нова гледна точка. Да се опиташ да чуеш другата страна и да я разбереш, защото всяко поведение има своята причина и преди да съдим и да имаме категорично мнение е хубаво да чуем човека отсреща. 

Лиза Сий

Книгата на Лиза Сий определено се нарежда сред любимите ми. Да, не ми подейства емоционално, но цялата тази прелюбопитна информация в нея ме накара още повече да се поинтересувам за тази традиция в Корея. 

Разбира се, чисто сюжетно, имаше доста изненади. На няколко пъти ахвах докато чета и се изненадвах от случилото. Лиза Сий определено не се притеснява да загуби някой главен герой и да го „жертва“ в името на реалистичния развой на събитията. Защото колкото и да не ни се иска в живота не винаги има щастлив край. Понякога финалът е просто реалистичен. И трябва да приемем този факт. 

За филма

Препоръчвам с две ръце на всеки, който му е интересна темата да изгледа “The Last of the Sea Women”. Филмът е направен изключително добре и не е монотонен или скучен. Напротив – всичко е много динамично, виждаме различни мнения, чуваме разнообразни истории и гледни точки. Не усетих кога мина този час и половина. 

Във филма може да разберете повече за жените хеньо, историята им, как се е променила традицията през годините. Ще намерите отговори на въпроса защо се гмуркат без оборудване и защо е жизнено важно за природата това. Във филма се разглежда мнението на населението спрямо жените хеньо през годините и как в момента това е умираща традиция, която има опасност скоро да бъде забравена. Много интересно беше как местните се опитват да я запазят жива. Има специално училище за жени хеньо, а две млади гмуркачки имат канал в социалните мрежи, чрез който карат хеньо да изглежда модерно за младите, а не само за възрастните жени. 

Но най-големият фокус на филма е замърсяването на океана и ролята на жените хеньо в неговото опазване. Филмът разглежда един конкретен период през 2023, когато Япония сериозно обмисля да изпусне радиоактивната вода от АЕЦ „Фукушима“. Това освен, че ще навреди на океана като цяло, въпреки че от правителството на Япония твърдят, че водите са третирани и радиоактивността им не е опасна, това действие ще повлияе и на всички гмуркачки от Корея. Те много често се нагълтват с вода докато работят и прекарват по 6-8 часа в нея. Животът на тези жени е в опасност, а и животът в океана също. 

Във филма на няколко пъти се казва как с времето океанът се е променил, уловът на жените хеньо е намалял драстично, защото животът в океаните е намалял също. Този филм е доста ценен. От една страна да опознаем жените хеньо, но от друга да се замислим за замърсяването, което причиняваме и възможните последици за всички ни от него. 

Автор: Любен Спасов

„Има моменти, когато ми се иска да върна времето назад и да премахна тъгата, но имам чувството, че заедно с нея ще си отиде и радостта.“ 

Може би, ако попитаме повечето хора „Какво за вас е женска книга?“, повечето ще кажат „някоя романтична, с много любов вътре и с фокус върху отношения между героите“. И може би такъв отговори би бил верен, тъй като процентно определено повече жени посягат към такива сюжети и истории. 

С Цвети осъзнахме, че откакто стартирахме рубриката, не сме имали такова заглавие в селекцията. Затова решихме първото такова да бъде от тежката артилерия – Никълъс Спаркс. Автор, известен със своите романтични, доста драматични и може би повече „женски“ книги. 

На Пролетния панаир тази година, след като разбраха за нашата рубрика, от издателство „Пергамент Прес“ ни препоръчаха да прочетем „Незабравима разходка“ за някое от изданията и ние с Цвети решихме да се гмурнем в тази история. На кой обаче тя хареса повече? Може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: „Незабравима разходка“  е книга, която може да прочетете за един уикенд.

„Незабравима разходка“ дълги години беше сред любимите ми романтични филми. Прочетох книгата в последствие и признавам, че тогава не ми допадна, макар че след нея изчетох още много заглавия на Никълъс Спаркс (и изгледах всички филми по тях, разбира се). През септември реших да си припомня историята на Лендън и Джейми и с изненада установих, че този път ми хареса повече. 

При първия прочит ме отблъсна основно религиозната тема. Във филма сякаш не беше толкова силно застъпена и ми се струваше излишна в книгата. И днес смятам, че текстът няма да загуби много, ако вярата, Бог и т.н.  се споменават по-рядко, но всичко друго успя да ме увлече достатъчно, за да остана с положителни впечатления накрая.

Самият сюжет може да допадне на читатели, които обичат „Аз преди теб“, които харесват романтичните истории, но не се страхуват и да си поплачат. Винаги съм харесвала тезата, че дори някои хора да идват в живота ни за кратко, могат да изиграят ключова роля в него, и обичам книги и филми, които говорят за това, така че може да съм пристрастна в мнението си. 

Ако разглеждаме „Незабравима разходка“ сред всички книги, ще се намерят недостатъци – особено ако сте прочели повече от Спаркс и знаете всички тропи и похвати, които той обича да „рециклира“. Но в рамките на жанра си, романът е на много добро ниво. Авторът пише леко и увлекателно дори по болезнени теми. Умее да използва структурата на сюжета така, че да те изненада и да задържи вниманието ти (в това са ме убедили и „Тетрадката“, „С дъх на канела“ и други). Понякога е предсказуем, но дори и тогава удоволствието от четенето остава. И със сигурност знае как да си играе с емоциите на читателя. 

Ако сте се настроили за нещо романтично, „Незабравима разходка“ е книга, която може да прочетете за един уикенд. И може би е точното четиво за сезона, изпълнено с красива любов, топло приятелство, но и доза тъга и меланхолия – съвсем в унисон с дъждовните есенни дни.

ТОЙ: За мен „Незабравима разходка“ е женска книга с мъжко писане.

Изцяло романтичните книги не са моето нещо, но от време на време имам нужда от някоя любовна история, която да ме разчувства или поне да се опита да го направи. „Незабравима разходка“ е първата ми книжна среща с Никълъс Спаркс, но определено не мога да я вкарам в графа романтични и лигави. 

През годините отлагах четенето на Спаркс, защото филмът по „Тетрадката“ грам не ми хареса, а „Последната песен“ с Майли Сайръс ми допадна, но не успя да ме накара да посегна към автора. Честно казано си мислех, че няма да е моето нещо. 

„Незабравима разходка“ ме спечели със сюжета си, въпреки че предвидих горе-долу какво ще се случи още на половината книга. Хареса ми, че действието се разви бързо, диалозите бяха кратки, точно в целта, нямаше увъртане или излишно описание на нещата. Героите ми бяха реалистични без излишно преекспониране и не ми бяха дразнещи с нелогични действия и изказвания. Иронията като цяло е, че за мен „Незабравима разходка“ е женска книга с мъжко писане. 

Никълъс Спаркс

Но въпреки че може да се каже, че книгата е „женска“, то категорично бих спорил с всеки, че е романтично, лигаво четиво. Да има клишетата, които в случая са гимназиални отношения, подигравки към главната ни героиня, защото е различна, тийнейджърско влюбване, невъзможната любов. 

Но в тази тънка книжка има и доста сериозни теми, като това да не гледаш повърхностно спрямо хората, а винаги да търсиш дълбочина, защото там се крият истинските неща. „Незабравима разходка“ е история за това как не трябва да съжаляваш за нищо и че не можеш да се отървеш от тъгата, без да рискуваш да намалиш и щастието. Това е роман за силата на любовта и доброто, и колко е важно да ги предадеш нататък. Роман, за истинските отношения, важните неща в живота и вярата в Бог. А незабравимата разходка в книгата ми разби сърцето и със сигурност ще помня тази сцена в книгата още дълго време. 

Аз съм много доволен от първата ми среща с Никълъс Спаркс и определено препоръчвам „Незабравима разходка“ не само на дамите. 

Автори: Любен Спасов и Цветомила Димитрова 

„Владееш ли думите, владееш света. Но владееш ли себе си?“

Из „Златната пишеща машина“

Вдъхновен от началото на новата учебна година, реших да се потопя в две детски истории, които са пълни с приключения, книги, училище, библиотеки, приключения и… злополучия. Книги, които ми доставиха книжно удоволствие и докато ги четях си почивах пълноценно. 

„Ужасното училище“ от Лемъни Сникет е още една супер интересна част от поредицата за сираците Бодлер, а „Златната пишеща машина“ от Карстен Хен отново ме накара да се влюбя в книгите и приключенията, които съдържат между страниците си. Две тотално различни истории, но все така магични и каращи децата да се влюбят в четенето. Препоръчвам ги на всеки, който иска да накара някой малчуган да се запознае с някое интересно четиво или пък на всички непораснали деца, които имат нужда от малко магия и любопитни истории. 

Пълното ми мнение за двете книги може да разберете, ако продължите да четете. 

„Ужасното училище“

Всеки, който следи блога ми редовно знае, че обожавам книгите от „Поредица от злополучия“ и няма да спра да повтарям колко съм благодарен на Бени, че ме запозна с Лемъни Сникет и света на сираците Бодлер. Всяка една книга е различна, много любопитна и ме кара да искам тази история да не свършва. Винаги се вълнувам заедно с децата, ядосвам се на Граф Олаф и това как не ги оставя да си живеят живота и ми става тъжно как те наистина нямат късмет и положението им с всяка книга става все по-трудно и непоносимо. 

„Ужасното училище“ или петата част от поредицата много ми харесаха! Беше много различна от другите, защото децата отидоха да живеят в интернат, а не при някой настойник, което предполагаше, че Граф Олаф по-трудно ще ги открие. Разбира се, те се озоваха в отвратително място, в което правилата, директорът, част от децата тормозеха сираците Бодлер и те трябваше всеки ден да се справят с трудностите, които ги посрещаха на територията на това ужасно училище. 

Хареса ми, че в тази част сираците официално си имаха подкрепление и дори приятели. Герои, които застанаха зад тях и не им позволиха да се опълчат на Граф Олаф сами. Напротив, дори поеха голям риск заради тях, който не остана безнаказан. 

Но най-много ми хареса финала на тази книга. По принцип всяка част завършва как сираците разкриват злодеянията на Граф Олаф, той се измъква и в следващата част продължава да ги тормози. Този път обаче нещата завършиха доста мистериозно и оставиха у мен огромно нетърпение да видя как ще продължи историята, защото за първи път се остави нещо недовършено, което ще се разгадае в следващата част. 

Като цяло съм много доволен от петата част, донесе ми истинско удоволствие да си я прочета. Чакаме книга №6, за да научим отговори на въпроси, които ще ни измъчват дотогава. 

„Златната пишеща машина“

„Златната пишеща машина“ се оказа една много интересна, по детски наивна, изпълнена с приключения история, посветена на книгите и силата на думите. Карстен Хан е написал един прекрасен детски роман, който си има достоен злодей, герои, които те докосват, обрати, изненади, напрежение, но и има поука за малките читатели, които ще се докоснат до нея. 

В книгата се запознаваме с Емили, която открива тайна библиотека, скрита в градската библиотека, е ясно, че я очаква приключение. Но никой не подозира колко далече ще стигне. В тази библиотека се пазят всички книги, писани някога. А пред тях е поставена златна пишеща машина. Скоро Емили разбира, че ако напише нещо на пишещата машина и го залепи в книга от библиотеката, променя не само този екземпляр, а всички издания на книгата. А това променя реалността. И има силата да сбъдне най-голямото ѝ желание.

Но Емили не е единствената, която знае за Златната машина. Когато безскрупулният ѝ учител Дрескау осъзнава каква власт се крие в тайната библиотека, над целия свят надвисва опасност. 

Изключително ми харесва света, който Карстен Хан създава. Въпреки че в книгата има много реалности, които се преплитат и в една част от историята, когато всичко се заплита жестоко леко се напрегнах, мога да кажа, че съм доста доволен от сюжета и как се развиха нещата. 

Хареса ми, че персонажът на Емили не беше типичния за детски книги, а беше многопластов и в различни моменти от историята тя беше мила, след това смела, после направи няколко грешки, след това успя да ги осъзнае и се стегна, пое последствията от действията си и разбра какво трябва да направи, за да оправи нещата. 

Хареса ми колко умело авторът е преплел поуката в историята. Тя в никакъв случай не стои като назидание, а е вплетена в текста с различни ситуации, примери, последствия. Този роман със сигурност ще се хареса на деца, които търсят приключения в книгите, но ще допадне и на такива, които търсят дълбочина и послания. 

Но най-много ми хареса, че авторът постоянно прави връзки с реалността. В книгата става дума за реални книги, автори и как един роман може да повлияе на цялата световна история. Силата на думите е огромна и трябва много внимателно да се борави с нея. Защото, ако направим нещо необмислено можем да навредим на много хора. 

Като цяло мога да препоръчам „Златната пишеща машина“ както на малки и пораснали деца, така и на родители, които искат да накарат детето си да се влюби в четенето. Тази книга определено съдържа магията да повлияе на всеки и да го превърне в запален читател. 

Автор: Любен Спасов

„Какво е прогресът? Дай на хората Божията сила – да стоят кораби като острови, да летят като птици или да подпалват недрата на земята като дявола в проклетата му преизподня – това просто прави глупостта ми все по-голяма и по-голяма, докато не затрият целия свят. Ръцете ни стават по-големи, а душите ни се свиват. Наистина ли е толкова изненадващо, че Бог ни е изоставил?“

„Топлите ръце на призраците“ от Катрин Арден е книга, която след като прочетох бях много разколебан дали ми харесва. От една страна осъзнавам, че това е най-сериозната работа на авторката, от друга не успя да ми подейства по никакъв начин на емоционално ниво. Не успя да ме „хване“ както другите книги от авторката. 

Личи си, че тук Арден е положила много старание, направила е много проучвания. Хареса ми, че е решила да напише романа, след като е осъзнала как темата за Първата световна война за американците не е много интересна. Техния интерес, фокус и памет са насочени основно към Втората световна война и тя иска да разкаже история за Първата, която е оставила не по-малко жертви и разруха. 

Сюжетът на книгата е много интересен. Паралелно се разказват историите на брат и сестра, които търся път един към друг, но и пътят към самите себе си. Към собствените си страхове, към собствените желания. Войник и медицинска сестра, които участват в тази война и се опитват да се справят с последиците от нея. Както физически, така и психически. 

Това е история, в която всеки иска да забрави ада през който е преминал, но това нещо си има цена. И въпреки че има лек паранормален елемент, историята на Катрин Арден е много реална и показва за пореден път нагледно какво се случва с всеки замесен във войната. Показва ни полуделите войници, които убиват и преживяват всяка смърт на бойното поле. Медицинските сестри и докторите, които се борят да спасят животите на всеки, който минава през ръцете ми. Майките, които чакат децата им да се върнат, въпреки че знаят, че има голям шанс това никога да не се случи. 

„Топлите ръце на призраците“ ни връща през януари 1918 г., когато след като е ранена и освободена от служба, военната медицинска сестра Лора Айвън е принудена да остави брат си, който все още се сражава във Фландрия. Вече у дома в Халифакс, Канада, тя получава вест за смъртта на Фреди заедно с всичките му вещи. Но нещо не е наред… Решена да разбере истината, Лора се връща в Белгия като доброволка в частна болница. Скоро след пристигането си тя чува слухове за обитавани от духове окопи и странен хотелиер, чието вино дарява забрава. Възможно ли е Фреди да е избягал от бойното поле само за да попадне в плен на някого… или нещо?

Историята е написана в две времеви рамки, като другата е няколко месеца по-рано - ноември 1917 г. След експлозия Фреди Айвън се събужда в мрака, хванат в капана на съборен бункер и в компанията на вражески войник – германец на име Ханс Винтер. Противно на очакваното, двамата мъже се съюзяват, за да си проправят път навън. Неспособни да понесат мисълта отново да се върнат сред полетата на смъртта, особено на противоположни страни, те намират убежище при мистериозен мъж, който сякаш има силата да изличи ада, преживян в окопите. Но на каква цена?

И в тази книга, както предните си, Катрин Арден е създала свят, който в случая е много реален, но все пак се намесват лоши сили, които влияят на случващото се с героите ни. Тя има дарбата да създава много добри злодеи, от които те побиват тръпки и винаги има някаква мистерия около тях, която не се разкрива до финала. А в този случай и след него. 

Хареса ми, че злодеят в тази книга метафорично е „натоварен“ с вината на самата война като цяло. В историята на Арден всеки, който го среща полудява, веднъж види ли го иска да се върне при него и полуделите търсят спасение, чрез забрава. Нашият злодей е самата война, която погубва разсъдъка и животите на войниците, които са готови на всичко, за да забравят какво са правили по време на сраженията. 

Както в предните ѝ романи, така и в този изключително много харесвам героите на Арден – както обикновено са изградени много добре и успяваш да се свържеш с тях, с историята им и всичко, което ги вълнува, започва да вълнува и теб. 

И въпреки всички тези позитиви на писането на Арден, които ги има и в тази книга, „Топлите ръце на призраците“ не успя да ми хареса толкова колкото другите романи на авторката. Трилогията „Мечокът и славеят“ до ден днешен си спомням как ме засмука и как не можех да спра да я чета в различни часове на нощта. Дори детската ѝ поредица след това ме караше да искам още и още от нея. Тук хем ми беше любопитно какво ще се случи на финала, хем не можах да се запаля. Не можах да се влюбя в историята и да не искам да свършва. Този път Катрин Арден не успя да ме омагьоса, въпреки че е написала една много хубава книга. 

В този свой роман Арден е запазила още едно свое качество като автор – да претупва финалите си. Тя много подробно и поетапно пише през цялото време. Изгражда съспенс, цели светове и на финала… всичко приключва сякаш от нищото. Това е във всяка една нейна книга и тази не прави изключение. 

За финал искам да кажа, че ако решите да прочетете „Топлите ръце на призраците“ няма да сгрешите, просто за мен не беше това, което искам и очаквам от авторката на емоционално ниво. Но това не прави романа по-малко добър. 

Автор: Любен Спасов

„По един или друг начин двамата с Хийт Роша ще бъдем в живота на другия, докато умрем. Дори ако накрая се избием един друг.“

Реших да прочета „Фаворитите“ изцяло повлиян от Калоян (@k.a_bookshelf) и Лорчето (@castleofsunlight). Техните положителни мнения за книгата ме накараха да поискам да я имам и дори да я приоритизирам в списъка за четене. Към днешна дата виждам защо романът на Лейн Фарго им е харесал – динамичен сюжет, много интересна история, напрегнати моменти, обрати, драма, интриги, токсични любовни отношения. 

Книгата е пълна с полюсни герои, които в един момент ти харесват, а в другия не ги понасяш, но със сигурност не те оставят безразличен. За мен нямаше скучен момент в книгата и дори да не мога да кажа, че ми подейства толкова емоционално, колкото на Лора например, то определено съм категоричен, че това бе едно от най-любопитните ми четива за годината до момента. Въпреки че не можех да понасям главните герои и малоумните им токсични отношения. 

В книгата се запознаваме с Катарина Шоу - макар да не е известна, богата или разполагаща с родителска подкрепа тя винаги е знаела, че ѝ е предопределено да стане олимпийски шампион. Когато среща Хийт Роша, дете, попаднало в приемен дом, моменталното им свързване ги превръща в невероятен тандем на леда. Вкопчени в пързалянето – а и един в друг, – за да избягат от бурния си живот, двамата се превръщат от влюбени деца в шампиони по танци на лед, пленявайки света със страстта и химията си, бунтарския си дух и връзката, приличаща на влакче на ужасите.

Докато шокиращ инцидент на Олимпийските игри довежда до краха на отношенията им.

С наближаването на десетата годишнина от последното им излизане на леда, документален филм за двойката възражда манията към Шоу и Роша, като обещава да разкрие „истинската“ история чрез интервюта с най-близките им хора и най-свирепите им съперници. Кат не иска да има нищо общо с това, но не може да понесе мисълта някой друг да определя какво е оставила след себе си. Затова след десетилетие мълчание тя разказва своята история: от трагедиите в драматичното ѝ детство, които изграждат всепоглъщащата ѝ връзка с Хийт, до сблъсъка, който ги кара да се разпаднат.

Сензационни слухове и скандали ги преследват години наред, но истината може и да е много по-шокираща от заглавията.

Като цяло харесах „Фаворитите“ – допадна ми стилът на писане на авторката и как в един момент историята се разказва от името на Шоу, а в следващия имаме транскрибирани интервютата за документалния филм, който разглежда нейния живот и всички скандали около нея, през погледа на част от останалите герои. Това доста разнообразяваше самото четене и ме накара да се чувствам сякаш наистина гледам документален филм за реално съществуваща личност. 

Хареса ми как действието беше динамично – цялата история беше осеяна с много обрати и почти на всяка страница се случваше нещо ново. Авторката успя да ме накара да усетя амбицията на Шоу на страниците. Аз буквално жадувах наравно с нея златния медал от олимпийските игри, който поради различни парични все ѝ се изплъзваше. 

Лейн Фарго

Авторката много добре беше изградила цялата тази спортна среда, в която фигуристите няма как да са приятели, всеки се бори за победа и е готов да я постигне на всяка цена. Част от сюжета ми напомни за историята на Тоня Хардинг, което още повече подсили усещането ми за коректност и автентичност на историята. Тази спортна злоба, която струеше от страниците, наистина ме накара да се чувствам сякаш следя на живо всяко пързаляне на героите и това много ми хареса. 

Дразнещата част от книгата за мен бяха токсичните отношения между Катарина и Хийт. Това са хора, които заради стара травма търпят токсичното си поведение един към друг, наричат го любов и правят всякакви необмислени глупости, които им вредят както лично, така и професионално. В държанието на тези герои видях толкова необмислени решения, които искрено ме подразниха и се замислих дали да не взема още една звезда в оценката си заради тях. Авторката романтизира едни отношения, които не са полезни за никого и в реалния живот не трябва да бъдат толерирани в никакъв случай. Не мога да вляза в подробности в това ревю, защото ще трябва да издавам важни неща за сюжета, но особено на финала ми идеше да захвърля книгата в стената, заради развоя на някои неща в това отношение. 

Като цяло обаче препоръчвам „Фаворитите“, особено когато ви се чете нещо леко, смесица между спортна история и любовна драма, с много интриги и подли ходове. 

Автор: Любен Спасов

„Това е история с твърде много начала. Отказвам да мисля как ще завърши“

Набелязал съм си „Прокълната земя“ за четене още като излезе, но все нещо ме спираше да си я купя. Нещата се промениха, когато започнах да срещам много положителни мнения за книгата и реших, че трябва да се сдобия с бройка. Мислех да я оставя за четене за малко по-нататък, но след прочита на „Алексис Зорбас“ ми се четеше нещо по-напрегнато. И въпреки че разбрах, че не е типичния трилър, избрах следващото ми четиво да бъде именно книгата на Клеър Лесли Хол. 

„Прокълната земя“ ни запознава с историята на Бет и нейния нежен, мил съпруг Франк. Двамата са щастливо женени, като връзката им се основава на това, че миналото остава погребано. Не и до завръщането на Гейбриъл Улф, мъжът, когото Бет е обичала като момиче – мъжът, разбил сърцето ѝ преди години. Гейбриъл се е върнал в селото с малкия си син Лио, момче, което много напомня на Бет за собствения ѝ син, загинал при трагичен инцидент. Чувствата на Бет към някогашния ѝ любим отново пламват. Бет е принудена да направи избор между жената, която някога е била, и жената, която е станала. 

На пръв поглед „Прокълната земя“ може да се погледне като история за любовен триъгълник, който въвлича всички герои в море от лъжи и води до убийство, което е забулено от огромна мистерия. Убийство, което знаем, че ще се случи още в първите редове на книгата, но нито знаем кой го е извършил, нито кой е убитият. Това разбираме на финала, когато освен, че научаваме отговора на основния въпрос „Кой уби фермера?“, разбираме и за още коварни тайни, пазени ужасно дълго време. 

Книгата ми започна прекалено бавно. Може би, защото се бях ентусиазирал след всички коментари за нея в социалните мрежи, но сега се замислям, че може и да е похват на авторката. Доста поетапно ни въведе в света на Бет, нейните мисли, какво се е случило преди години, какво се случва в наши дни и я същия момент проследявахме и процеса, който в по-голямата част от книгата не издава нищо конкретно. Този похват на писане много ми хареса – книгата имаше няколко сцени, на които се развиваха едновременно много събития, но това не ти пречи да следиш случващото се в нея. Напротив – пъзелът се редеше по един много различен начин, който беше и много задоволителен. 

Но до средата на книгата си мислех, че за мен тя ще бъде разочарование и че ще се окаже от онези четива, които ми допадат като история, но емоционално не могат да ме докоснат. След като преполових историята обаче изведнъж се усетих, че съм привлечен изключително много от нея и героите. Не можех да оставя книгата настрана. Исках да знам какво ще се случи. Привързах се към всеки един от персонажите по един особен начин. Исках всеки да получи своя щастлив край и се надявах силно, че нещата, въпреки че има убийство, ще завършат по един щастлив начин. 

Клеър Лесли Хол

А за финала.. не бях готов. Толкова много ме хареса. Имах всякакви варианти какво може да се случи, но не очаквах това. Авторската успя да ме изненада на два пъти със случки, които ме накараха да спра четенето и да ахна. Още повече ми хареса, че самите ситуации не бяха написани само с цел шокиране. В тях имаше смисъл. Имаше заложена символика, която осмисли всичко случило се преди това. Обясни поведението на героите. Техните мисли и страхове. Желание за справедливост и изкупването на вина. 

Клеър Лесли Хол е написана една история, която е събрала в себе си една тийнейджърска любов, силата на парите, страданието от загубата на дете, последиците за семейството след такава трагедия, безусловната обич и това какво значи да си мъж, който поема последствията от своите действия, когато има по-голям смисъл заложен зад тях. 

Изключително съм доволен, че прочетох тази книга. Може да ми започна бавно, половината от четенето ми да не беше много вълнуващо, но на финала се оказа творба с много важна тема, поуки, които могат да се извлекат и определено ще е история, която ще помня дълго. 

За финал мога да кажа – дайте шанс на романа и останете с него дори и като мен да ви върви по-бавно в началото. В крайна сметка е книга, която си заслужава и няма да съжалявате, че сте прочели. 

Автор: Любен Спасов 

„Бях изживял много радости на този бряг, животът със Зорбас беше направил по-широко сърцето ми, а някои негови думи бяха успокоили духа ми, намирайки най-просто разрешение на сложни вътрешни мои терзания. Този човек, със своя безпогрешен инстинкт, с орловия си първичен поглед, караше напреко, по сигурни и къси пътища, и стигаше просто, без мъка, на върха на усилието – при безусилието.“

Когато с Цвети се чудехме какво да четем през месец август за рубриката „Тя и той“ единодушно взехме решението това да бъде класиката на Никос Казандзакис „Алексис Зорбас“. Гръцки автор, в един от най-летните и лежерни месеци в годината, с един от най-колоритните литературни герои. 

Сега, след като и двамата прочетохме романа, отново сме единодушни – взехме най-правилното решение. „Алексис Зорбас“ за нас двамата Е август – мъдър, лежерен, но и провокативен. Хем ни е тъжно, че се разделихме с този летен месец, хем ни е ентусиазирано, че посрещаме септември с мнението ни за тази книга, което нямахме търпение да ви споделим. А какви са размислите ни за книгата на Казандзакис, може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: Контрастите между забавните и тъжните моменти, засилваха емоциите у мен и провокираха размисли.

Трудно е да пишеш ревю за автор като Никос Казандзакис – писател, преводач, високообразован, пътешественик, видял и преживял много. Номиниран е девет пъти за Нобелова награда за литература, а сега аз трябва да критикувам една от най-обичаните му книги. Може би затова подходих към „Алексис Зорбас“ с известна доза притеснение, но още с първите няколко глави колоритният герой спечели вниманието ми, а стилът на писане ме увлече и така до финала.

Беше ми любопитно да науча, че Зорбас е базиран на истинска личност, което със сигурност допринася за изграждането на един реалистичен, жив образ. През цялото време имах чувството, че Казандзакис е седнал срещу мен, разказва ми за този малко луд, грабещ от живота с пълни шепи човек, който има мнение и история за всичко.

Контрастите между забавните и тъжните моменти, засилваха емоциите у мен и провокираха размисли – за доброто и злото, на което са способни хората, за любовта, приятелството, за способността да живееш с леко сърце и в най-тежките моменти… и за хорото – отдушник на емоции и в радост, и мъка.

Неочаквано за мен в някои абзаци се сещах за „Жени“ на Буковски и неизбежно правех паралели между начина, по който се говори за жените и това което искат – основно да бъдат желани от мъжете. И макар че Казандзакис описва всичко по-красиво от вулгарния Буковски, същината е сходна и по мое мнение ограничена. Разбира се, това съвсем подхожда на героя, но може да подразни някои читатели.

И въпреки че за мен четенето на книгата беше удоволствие, не бих могла да препоръчам „Алексис Зорбас“ на всеки. Трябва да сте в настроение „да ви разказват“, да сте готови да се впускате от история в история и да приемете, че старият бунтовник и миньор има мнение за живота и ще го сподели във всеки удобен случай. Със сигурност има какво да си вземете като размисли и послания. Но е важно да започнете романа с правилната нагласа и да се оставите да ви води – като в хорото.

ТОЙ: Имам си нов любим литературен герой! 

В който и друг месец да бях започнал „Алексис Зорбас“ нямаше да ми хареса толкова. Тази книга е за четене през август. Мъдростта, която носи в себе си, лежерното случване на нещата в нея, красотата, уроците – всичко събрано на едно място прави магията на романа на Никос Казандзакис реална и затова вече толкова години е любимо заглавие на много читатели. 

Със сигурност, ако търсите силен сюжет тук, няма да го намерите. Това е от онези романи, които нямат такъв. Тук имаме силни герои, силни послания, но сюжет трудно ще излезе на преден план. Но от тази книга може да си вземете много. Чрез главният ни герой, Никос Казандзакис споделя своята мъдрост с читателя и на много пъти успя да ме накара да се замисля върху много теми – за религията, смисъла на живота, как трябва да го живеем и дали не си пропиляваме времето в тревоги по несъществени неща, за любовта, за силата на жената, слабостите на мъжа, особеностите на общуването на двата пола. 

И всичко това е изразено чрез един колоритен герой, който честно казано ми хвана вниманието още на първите страници. Ако не беше самият Алексис Зорбас едва ли тази книга щеше да ми хареса толкова. Определено не е моят тип писане и разказване на история. Но Зорбас и лежерният август месец, който имах ме накараха да оценя книгата подобаващо. Не се учудвам, че този герой има своя реален прототип – такъв човек не може да се измисли. Тези хора са сред нас и честно казано за мен той е събирателен образ на няколко човека от моето село, които биха споделили същите размисли за живота. 

Никос Казандзакис

Другото, което не ме учудва е, че Цвети се е сетила за „Жени“ на Буковски. Аз не се бях замислял колко си приличат тези книги, докато не го прочетох в нейното ревю. И наистина асоциация ѝ е доста коректна. Аз обаче ще допълня, че освен, че Казандзакис е доста по-лиричен, много повече мога да се съглася и с неговото мнение за жените. Да, много дами може би ще се засегнат от разсъжденията на Зорбас, че са „слаби“, „подвластни на мъжа“, „желаещи неговото одобрение“ и „бягащи от свободата си“, но в контекста, в който героя прави тези изказвания, определено има смисъл и според мен са напълно верни за някои представителки на пола. 

Като цяло усетих много близка книгата, начинът на писане на автора – може би защото ми напомни българските класики или защото Казандзакис пише като типичен автор от Балканите. Не знам. Но съм доволен от прочита и се радвам, че това беше изборът ни за заглавие на месец август. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов 

„Децата не тая злоба – обясни замислено мама. – Бързо се сдобряват и намират общ език. Бог да помага на възрастните!“ 

Обожавам Паринуш Сании и нейното писане. Тя е прекрасен разказвач и умее да потопи читателя в историята по един магичен начин, който не те пуска до нейния финал. „Бащата на другия“ е книга, която ме разплака на четвъртата страница, а „Моята орис“ не отстъпи по емоция и тема ни най-малко. 

Когато от „Жанет 45“ обявиха, че ще издадат трета книга от авторката на български много се зарадвах и веднага се сдобих с бройка. Първоначално бях взел с мен „Тези, които останаха и онези, които заминаха“, за да я прочета по време на лятната ми почивка и към днешна дата се радвам, че не стигнах до нея тогава. Определено нямаше да я оценя. Защото този път Паринуш Сании не залага толкова на емоцията в историята, а ни запознава с политическата ситуация в Иран. 

В предните си книги тя също говори много за ситуацията в страната и наболели въпроси като свободната воля в нея, ролята на жената в обществото и репресиите на властта, ако имаш различно мнение от нейното.  

Накратко в „Тези, които останаха и онези, които заминаха“ се запознаваме с едно семейство от Иран, което пътува до Америка и остава там за 10 дни, за да види своите роднини в страната. За тези 10 дни опознаваме всеки един член от семейството и проследяваме ден по ден как преминава времето им заедно. Разбираме за всеки по нещо, подробности за миналото, плановете на някои от членовете за бъдещето. Свидетели сме на силни спорове, които показват нагледно колко много хората могат да се отчуждят един от друг. Дали заради годините или пък заради противоположните си възгледи?

Членовете на това семейство можем да приемем като представителна извадка за иранците, които са останали в родината и тези, които са я напуснали в търсене на по-добър живот. В книгата са заложени големи теми като емигрантството, любов към родината и най-вече дали, ако не живееш на нейната територия имаш право да даваш мнение как да живеят живота си хората, останали в нея. Сънародници ли сме, ако ни разделят хиляди километри? Предатели ли са тези, които са си тръгнали?

Честно казано не успях да се влюбя в тази книга на Паринуш Сании както в предните две. Нямаше я тази емоция. Нямаше я личната история, която да ме завладее и да ме накара да се свържа с героите. Тази книга беше доста по-политическа и не го казвам като нещо лошо - темата ми е много любопитна като цяло, а авторката винаги има тема за ситуацията в Иран в момента. 

Паринуш Сании

Емигрантството дори за нашата страна ми е болка и имам мнение по въпроса, което сега няма да споделя. Беше ми наистина изключително любопитно да видя различните гледни точки по темата поместени в книгата, да науча нови неща за Иран и да се опитам да разбера и двете страни на спора. Просто я нямаше онази Паринуш Сании, която умее да ми бръкне в душата. Предговорът от авторката също ме подготви какво ще чета този път и наистина приех четенето на книгата сякаш е някоя по-дълга и подробна статия по темата. 

И въпреки, че на всяка страница вадих поне по два цитата и писането на Паринуш Сании остава ненадминато, не мога да дам толкова възторжена оценка на „Тези, които останаха и онези, които заминаха“ като на другите ѝ романи. Но, ако ви се чете нещо политическо и самата тема с Иран и емигрантството ви е любопитна, ви препоръчвам книгата с две ръце. Ако ви е интересна авторката обаче, ви препоръчвам да започнете с друго заглавие от нея. 

Автор: Любен Спасов

„Но когато си помисля за теб, искам да сме заедно в самотата. Искам да се боря с теб и за теб. Искам да живея във връзка. Искам да бъда контекст за теб и ти – за мен. 

Обичам те и те обичам, и искам да разбера какво означава това заедно с теб.“

„Време да загубиш, време да спечелиш“ има всички качества да се превърне в най-омразната ми книга. Като цяло не съм най-големият фен на научната фантастика, а тази е доста виден пример за такава. Ненавиждам пътуване във времето – дори това в „Хари Потър и Затворникът от Азкабан“ ме напряга. И не обичам книги, които са написани претенциозно. Посегнах към „Време да загубиш, време да спечелиш“ само заради един от любимите ми книжни влогъри, Jack Edwards, който говори за книгата в едно негово видео. 

Тук обаче се случи някакви магия. Кликнахме си с тази книга и в никакъв случай не мога да кажа, че съм влюбен в историята и ще я препоръчам на целия свят, но и не мога да кажа, че умрях от скука и едва я дочетох. Напротив. Тази тънка книжка от 150 страници ми бе компания два дни и мога да кажа, че ми беше приятно.

Цялата интрига в „Време да загубиш, време да спечелиш“ се заплита около писмо, което е намерено от агент на коменданта в пепелта на един разрушаващ се свят и първото изречение гласи: „Да бъде изгорено, преди да се прочете!“. 

Така започва необикновената кореспонденция между двама агенти, които във войната за бъдещето, водена от две воюващи фракции, са основни съперници. Как е възможно писмо, което в своето начало звучи като подигравка, да се превърне в сюжет – романтичен, епичен, променящ и миналото, и бъдещето… Връзката на Алена с Лазурна ще доведе ли до смърт за един от двамата и кой ще спечели тази битка не за света, а за времето, което движи живота и в което започва любовта? Докато агентите пътуват напред-назад във времето, променяйки историята на множество вселени от името на техните враждуващи империи, те оставят един на друг тайни послания – в началото са малки подигравки, постепенно преминават в загадъчен флирт, а после в любов между двама, които разстоянието във времето не може да събере.

Първоначално книгата много ме обърка. Не можех да разбера какво точно чета, в кой свят се намирам. Самото писане между писмата между агентите категорично не е моето – прекалено много описания, обяснения, много малко действие. Доста трудно ми тръгна четенето на всичко. 

Но когато започнаха писмата… ами всичко се промени. Комуникацията на Алена и Лазурна подреди всичко за мен и ме накара да остана с книгата до финала. Беше много вдъхновяващо как докато всичко тъне в разруха се заражда любов. Как врагове, които имат мисията да се унищожат един друг, в крайна сметка започват да изпитват истински и много силни чувства. 

Интересното е, че зараждането на тези чувства се усещат докато четеш писмата. Започва се с леката промяна в тона, във вкарването на различни мили думи, които използват една към друга в началото на писмата си. Усещането беше точно както ние, когато си пишем с някого и изведнъж усетиш, че има флирт, емоция и не сте си просто приятели, а всъщност се заражда нещо. Когато стоим на телефона до късно и си пишем по цял ден без прекъсване. 

Амал Ел-Мотар и Макс Гладстоун

Ето такова е усещането и тук – докато се води война, която изисква стратегически ходове, жертви, взимане на страна в конфликта и доказване на вярност, чрез убиване, една любов се опитва да намери своето място в целия този хаус. Въпреки това, че Алена и Лазурна са обучени винаги да печелят, защото в една война винаги има победители и загубили. 

Няма да ви казвам те двете от кои са – ще ви оставя да прочетете сами. Но финалът много ми хареса. Ама много! 

Това, че двамата автори на книгата са писали писмата на двамата главни персонажи също е плюс. Наистина се усеща една автентичност. Не знам как са писали книгата, но си мисля, че е абсолютно възможно да са си пращали написаното както Алена и Лазурна и спрямо отговорите се е движил и сюжета на книгата. 

За финал мога само да кажа, че книгата определено не е за всеки – дори аз не знам точно дали ми хареса или не. Но със сигурност е една от книжните изненади за мен през 2025 година до момента. 

Автор: Любен Спасов 

„Все още си млада, личи си. Интересува ви само най-вкусната храна, която в възможно да опитате. Стигнете ли до моята възраст ще разберете, че носталгията може да бъде в еднаква степен важна съставка. Искам да хапна от това суши, което някога ми носеше щастие, това е.“

Всички познаваме онова чувство, когато една песен, мирис или пък място ни връщат назад във времето към любим спомен. Към по щастливи, лежерни дни или пък отминали любови. Към нещо, което е било важно за нас и сме го запечатали в няколко строфи или пък ухание. 

Със сигурност и храната също може да спадне към тази категория. Всички си спомняме вкуса на детството например. Една гозба, която като я опиташ и се чувстваш отново на 10. 

За мен, брат ми и моите братовчедки, с които израснахме заедно, такова ястие е миянето. За тези, които не знаят какво е мияне, обяснявам. Това е каша, която се прави с брашно, домати, масло, сол, червен пипер, може да се добавят и яйца. Когато бяхме малки баба ни приготвяше тази супер елементарна каша, пържеше (самоковски) картофи, които да топим в нея и за нас това беше пир, който предпочитахме пред всяко едно друго по-скъпо ястие, което можеше да ни се предложи в онзи момент. До ден днешен, когато четиримата се съберем на едно място, от време на време молим баба ни да ни направи мияне. И винаги си припомняме по някоя забавна случка от преди години. 

А към този спомен ме върна прекрасната книга на Хисаши Кашиваи „Ресторант „Камогава“. Книга, която е събрала топли, семейни, тъжни, красиви, емоционални, но най-вече истински истории, които започват с едно ястие, което те връща към даден момент от живота ти, но носи със себе си отговори за неща, които дори сме забравили, че са се случили. Вкус, който носи със себе си истини и не може да се сравни с нищо друго, защото основната му съставка е носталгия, а когато тя се появи в уравнението, всяка една гозба става най-вкусната на света. 

А, ако излезем от кулинарната тема, в книгата си има и едни мини разследвания, които ще задоволят любопитството на детективите сред читателите. Просто уликите са спомени, ястия и различни видове съставки – от подправки до зеленчуци и месо. 

В книгата се запознаваме с Коиши Камогава и баща ѝ Нагаре. Те притежават малко ресторантче, което се е скътало в една странична уличка на Киото Ресторант „Камогава“ предлага изключителни ястия. Но не те сa причината клиентите да искат да го посетят.

Коиши и Нагаре са „детективи на храна“. Те провеждат находчиви разследвания, чрез които успяват да пресъздадат абсолютно точно вкуса на ястието от най-скъпите спомени на човека, който ги е потърсил за помощ. Ястие, което държи ключа към забравеното минало и бъдещото щастие на човека.

„Ресторант „Камогава“ е една от най-сладките книги, които съм чел. Буквално. Първото ми предупреждение за нея е да не я четете докато сте гладни. Коремът ви ще къркори постоянно и ще се облизвате с подробните описания на ястията поместени в нея. 

Също така, ако търсите някаква висока литература, голяма драма и огромно задълбочаване в проблеми – тази книга не е за вас, ще ви подразни. 

Тази книга е за всички чревоугодници, които знаят, че храната е любов и не искат просто да се натъпчат с нещо. Хора, които знаят, че всяко ястие носи в себе енергията, която имаш ти докато го ядеш и че храната може да е мост към ситуации и хора, които чрез нея ще помниш цял живот.

Хисаши Кашиваи

Но най-вече тази книга е за хората, които обичат онези азиатски истории, с мини обрати, които те учат на нещо важно, без да са грандомански. В „Ресторант „Камогава“ са събрани историите на 6 личности, които търсят отговори, опрощение или просто искат да са щастливи отново. Ще се запознаете със съпруг, който иска да вкуси за последен път най-вкусното ястие на починалата си съпруга, преди да се впусне в новата глава от живота си. Ще се срещнете с жена, която е отказала предложение за брак преди 50 години и се чуди какъв ли щеше да е живота ѝ, ако беше казала „да“. Ще се опитате да разберете защо едно момче, което е напуснало рано своето семейство заради мащехата си, е направило грешка, която го е белязало за цял живот в емоционален план. 

За мен нямаше слаб разказ тук. Нямаше слаб случай. Книгата е написана прекрасно, а „детективската“ нишка е страхотен акцент, който на мен ми хареса изключително много. 

Искрено харесах „Ресторант „Камогава“ и го препоръчвам на всеки, който иска да направи едно много леко, симпатично, емоционално и вкусно пътешествие из японската кухня. И не само. 

Автор: Любен Спасов