Book Adventure Club

„Остатъкът от нощта минава по същия начин. Лежа в полето и говоря с него сякаш цяла вечност. Не говорим за нищо друго. Просто тихо живеем в този въображаем свят, където всичко, което пожелая, все още красива възможност.“

Отлагам „Свързахте се със Сам“ отдавна. Два панаира минавах през щанда на Orange Books и все решавах, че не му е времето. Сега на Коледния панаир се предадох поне да го купя и реших, че ще го прочета, когато го усетя. По принцип не обичам книги, в които има паранормални елементи и това е нещото, което леко ме караше да избягвам четенето на романа. След като прочетох обаче „Седем години между нас“ обаче реших, че ще я комбинирам с четенето на „Свързахте се със Сам“, защото книгата на Ашли Постън толкова ми хареса, че исках да прочета още нещо подобно. 

Е, да. Двете книги си приличат по това, че има паранормални елементи и че основната им тема е как да се справим със загубата на близък човек, но чисто емоционално ми повлияха по съвсем различен начин. 

Накратко в книгата на Дъстин Тао се запознаваме със седемнайсетгодишната Джули Кларк, която е направила своите планове за бъдещето – да се премести в големия град с приятеля си Сам, да отиде в колеж, да прекара лятото в Япония. Но Сам внезапно умира. И всичко се променя.

Сърцето на Джули е разбито. Тя пропуска погребението му, изхвърля вещите му и прави всичко възможно да го забрави. Но едно съобщение, което Сам е оставил в годишника ѝ, кара спомените да се върнат с пълна сила. Джули отчаяно иска да чуе гласа на Сам още веднъж и се обажда на мобилния му телефон само за да прослуша записа на гласовата му поща. И Сам вдига телефона.

Връзката е само временна, но когато чува гласа на Сам, Джули отново се влюбва в него, и с всяко обаждане ѝ става все по-трудно да го остави да си отиде завинаги.

„Свързахте се със Сам“ определено е приятна книга. Чете се леко и много бързо те увлича. Писането на Дъстин Тао не е най-великото на света, но има нещо, което те кара да останеш да четеш и не ти доскучава. Романтичните моменти не стоят изкуствено и диалозите не са дървени, което си е важно. 

Основната тема в романа е справянето със загубата на любим човек и стъпките, които трябва да направиш, за да преодолееш болката и да можеш да живееш нормално отново. До колкото е възможно. Това е книга, която ни показва, че истинската любов съществува и когато е силна тя продължава дори и след смъртта. И колкото и да ни е трудно да приемем, че физически човекът до нас го няма, трябва да съберем сили да продължим живота си и да намерим своето ново нормално. 

Разбира се, че това не означава да забравим за този човек. Напротив. Той остава в мислите и спомените ни дълго след това. Просто обаче трябва да го оставим да си отиде, защото вкопчването в миналото никога не е добра идея. 

Хареса ми, че въпреки паранормалният елемент книгата се усеща реалистично. Въпреки че в един момент имаше едно прекаляване, което не ми допадна, по-скоро приех, че разговорите с духа са по-скоро вътрешни мисли и борби на главната ни героиня и е начин на авторът да ни покаже етапите на страдание и възможното справяне с него. 

Честно казано обаче очаквах книгата да бъде по-силна в емоционално отношение. Липсваше ми тази искра, която да ме накара да заобичам героите и да усетя всяка една тяхна емоция. Имах нужда от още малко чувство в писането. Исках Дъстин Тао да ме уцели така, че да успее да ми разбие сърцето и да ме накара да мисля за книгата с дни. За жалост в „Свързахте със Сам“ това липсваше. 

Но като цяло – давам едни стабилни три звезди за романа, защото определено не го смятам за загуба на време. Беше ми приятен и на момента ме накара да се замисля как трябва да оценяваме всеки един близък човек около нас във всяка една минута, когато го имаме в живота си. 

Автор: Любен Спасов

„Ако искате да разберете колко бедно е отраснал някой, попитайте го колко прозореца е имал. Не питайте какво е имало в хладилника или в килера му. Броят на прозорците ще ви разкрие всичко. Абсолютно всичко“.

В най-женския месец, буквално в последните му часове, с Цвети решихме да ви разкажем повече за една книга, която провокира, но и замисля. Решихме, че точно през март няма как да пропуснем възможността, да прочетем и обсъдим едно заглавие, което засяга много важни както женски, така и общочовешки теми.

„Гърди и яйца“ от Миеко Каваками е книга, която би била чудесна за някой книжен клуб, в който членовете му с часове може да обсъждат посланията ѝ. Каваками не е спестила нищо и много директно говори за родителството, самотните майки и стандартите за красота, които карат много жени по света да правят необмислени неща. Въпреки че темите са много женски, мъжете също биха взели важни уроци от прочита на романа. 

А какво мислим аз и Цвети за него, може да научите, ако продължите да четете. 

ТЯ: Бих препоръчала книгата на хора, които търсят провокативни четива, предизвикващи дискусии.

Първите ми стъпки с романа бяха бавни. Опознавах стила на Миеко Каваками, свиквах с начина, по който строи сюжета – в отделни сцени от спомени и срещи, с ретроспекции, кратки диалози и размишления на персонажите. През първата част ни води разказът на Нацу. Тя тъкмо е посрещнала сестра си Макико и племенничката си Мидорико, с които ще прекарат няколко дни в Токио. Постепенно опознаваме двете сестри и тяхното нелеко детство, загубите, трудностите на настоящия им живот в Токио и Осака. В цялостта си книгата рисува интересен профил на ежедневието в Япония – от обществените бани, през непоносимо горещите дни, до студентските заеми и природни катаклизми като земетресението във Фокушима.

Но голямата тема на първите глави е козметичната хирургия и имплантите. Което неизменно повдига въпроса: На какво са готови жените, за да отговорят на нечии стандарти за красота? Ефектът се подсилва от дневника на Мидорико, който ни представя терзанията на едно младо момиче, тепърва свикващо със съзряването. Така виждаме женствеността през гледните точки на две различни поколения. 

Няколко години по-късно в центъра на книгата е само Нацу. Сега тя е утвърдена писателка и истории за писането, ролята на редактора, създаването на една книга се срещат често във втората част от текста. Заедно с още много, много, много други теми, защото всяка страница е нов момент, различна среща, нов разговор, който ни превежда през живота на съвременните японци. И се осмелява да засегне безброй деликатни въпроси.

Сред тях са животът на самотните майки и какви са опциите да заченеш без да имаш мъж до себе си. Навлизаме в интересни подробности за политиката на Япония - особено в ситуациите, в които мъжът има проблем и двойката не може да има деца. Разбираме до какво са прибягвали много семейства – често тайно, и как това се отразява години по-късно на децата, които искат да разберат кой е биологичният им баща, но са лишени от тази възможност. 

За мен тези елементи от книгата се откроиха като най-интересни и ценни. Едва тук успях да се свържа емоционално с героите, а описаните факти бяха любопитни, обогатяващи и вярвам, че могат да повдигнат много полезни дискусии. 

През останалото време се чувствах изгубена сред безбройните теми. Не отричам, че всички бяха ценни, много от тях – актуални или трънливи, но фактът, че се появяват изненадващо и не получават развитие ми действаше объркващо. Може би авторката е искала да подчертае, че животът е такъв – пълен с въпроси, с трудни, но и с хубави моменти, един постоянен хаос и ние търсим пътеводната звезда, която да ни преведе през съответния период от житейския ни път. Със сигурност Миеко Каваками подчертава колко роли има жената в обществото ни, в колко различни ситуации може да попадне, заради изборите си или очакванията на другите… Но за мен цялостното читателско преживяване беше хаотично. Затова бих препоръчала книгата на хора, които са готови да ѝ отделят повече внимание, може би дори да я четат на глътки и да обмислят отделните фрагменти, на хора, които търсят провокативни четива, предизвикващи дискусии или на читателски клубове, защото ще имат голям избор от въпроси за обсъждане.

ТОЙ: За мен основната тема в романа е родителството като цяло. 

„Гърди и яйца“ е от книгите, които по принцип аз изобщо не харесвам. Изключително хаотична, разпиляна като сюжет, в нея са наблъскани прекалено много теми, които могат да те объркат, а и не мога да разбера някои автори, които обичат да пишат безумни диалози между героите, които нито имат общо със сюжета, нито носят някаква стойност. В „Гърди и яйца“ също видях това явление – не знам дали се има за признак на „висока литература“, че щом пишеш диалог, който не носи нищо на читателя, а го обърква или както е в моя случай го отегчава, те прави велик автор, но това винаги ме е дразнело и ме кара да иска да спра да чета. 

Тук обаче не спрях да чета. Въпреки че в книгата има всички неща, които изброих горе и които не харесвам, „Гърди и яйца“ бих казал, че… ми допадна. Няма да се повтарям с Цвети – съгласен съм с всичко, което тя изброява като позитиви и отрицателни неща за книгата. 

Съгласен съм, че дава много храна за размисъл и че хвърля светлина върху имиджа на жената и всички стереотипи, с които тя се бори всеки ден. За проблема с козметичната хирургия и последиците от нея. За това какво е да си самотна майка, как се гледа на донорството и колко трудно е понякога да направиш тази крачка, защото някои хора са склонни да осъдят изборите, без да знаят защо го правиш. 

Имаше много интересни гледни точки относно това да станеш родител не заедно с човека, в който си влюбен, а чрез донор – една от тезите, които прочетох чрез един от героите е, че това е действие на жена, която иска да подхрани своето его. Което ме накара да се замисля дали е така наистина? Или просто нямаш друг избор и правиш тази крачка, защото искаш да се докоснеш до това да си родител? 

В книгата ми хареса, че се засягат и политически теми, че се разказа и за живота в Япония. Разбира се, във втората част, когато четем за живота на един автор, нямаше как да не ми е любопитно и да чета с интерес. 

Но основната причина да харесам книгата е друга и с нея ще допълня мнението на Цвети по-горе. Тя много добре е обобщила за какво иде реч в книгата и нейното разделяне на две части и как при нея връзката с книгата се е случила там. На мен пък точно втората част не ми хареса и видях всички слаби моменти в сюжета и писането на Миеко Каваками. Там видях скучните и безсмислени диалози. Там видях едно разтягане на сюжета, което можеше да бъде много по-ударно и по-стегнато. Това, което ме кара да дам една стабилна средна оценка на книгата обаче е първата част. 

Миеко Каваками

За мен тя дава темата, която е валидна за цялата книга, а именно – родителството. И то не само от майчина гледна точка. Да, особено в първата част разглеждаме отношенията на три жени, които определено не са прости. Особено между майката и дъщерята. В тази част виждаме как двете не си говорят и не могат да намерят път една към друга. Как детето не среща разбиране и се настройва толкова силно срещу майка си, че не иска да ѝ споделя нищо и се пита изобщо защо го е родила. 

Аз тук видях отново една тема, която много силно ме вълнува – отношението на родителите спрямо детето. Видях как една майка, обсебена от външния вид и мислеща как да подобри своето представяне пред света, изпуска важни моменти за своето дете, което дори няма желанието да ги преживее с нея. Аз в дневника на Мидорико също като Цвети видях как едно момиче има проблеми със съзряването и се чуди как да се справи с тях, но видях и едно дете, което се пита защо е изобщо на този свят. Защо майка му го е родила, като постоянно ѝ натяква промените, които са се случили с нейното тяло след раждането. 

Напълно съм съгласен, че особено в азиатските култури, стандартите за красота при жената е тема, която е доста болезнена и често води до необмислени решения и лош пример. Но си мисля, че един родител трябва да поставя своето дете на първо място, независимо какви са желанията му свързани с външния вид. 

Като цяло не бих препоръчал „Яйца и гърди“ на всеки, но това определено е книга, която засяга чувствителни теми, по които всеки ще има мнение. Особено жените. От автократа имам книга, която все още не е издадена на български, но е посветена на тормоза в училище. Честно казано, като прочетох „Гърди и яйца“ и виждам как е разгледала проблема, ще ми е много любопитно да видя и тази тема, която ми е много лична, през каква призма я представя. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Защото онези неща, които наистина имат значение, никога не те напускат. 

Любовта остава. 

Любовта винаги остава, ние също.“ 

Ашли Постън със сигурност вече е сред любимите ми автори. Чета втора нейна книга и за втори път съм много доволен от прочетено. Нейните книги са леки, ненатоварващи, забавни, с точната доза романтика и хумор, от която аз лично имам нужда. Всичко в нейното писане ми харесва, защото е премерено – дори и е фантастичните елементи, които вплита в сюжетите си. 

И в „Мъртвите романтици“, и в „Седем години между нас“ има една линия на магия – паранормален елемент, който хем не е фокус в книгата, хем е изключително важен за нея. Аз по принцип не съм фен на това, но тук отново се намесва прецизността на Ашли Постън, която ме печели с това, че бяга от крайностите във всяко едно отношение. 

Друго общо между двете нейни книги, които съм прочел е, че засягат и важни, общочовешки теми. Но преди да навляза в подробности за книгата, нека да се запознаем накратко с нейната анотация. 

Преди шест месеца Клементайн Уест изживява най-лошия ден в своя живот. И измисля план, който да ѝ гарантира, че това повече няма да се случи – не поемай рискове, работи здраво и не забравяй да преследваш луната. Последната част очевидно е метафорична, но леля ѝ винаги е казвала, че човек се нуждае от поне една голяма мечта.

Изглежда, рецептата е успешна. Поне до момента, в който Клементайн открива в апартамента на починалата си леля непознат мъж. Мъж с мили очи, крива усмивка и очевидно пристрастие към лимонови сладкиши. Мъж, в който преди би се влюбила… А може би днес не е толкова различна от преди?

Уви, идеалният мъж има един недостатък – живее в миналото. Седем години назад в миналото, за да сме точни. Звучи абсурдно, но явно в лелините истории за апартамента има доза истина. Клементайн никога не е приемала насериозно твърденията, че тук времето се размива като акварелни бои, но сега ще й се наложи да повярва. Поне ако иска да запази здравия си разум. Въпросът е как да запази сърцето си.

В крайна сметка любовта не е въпрос на време, но точното време може да постави под въпрос любовта.

„Седем години между нас“ има всички качества да се превърне в книга, която аз изобщо да НЕ харесам. Доста романтична, на моменти дори клиширано лигава, а и като прибавим този омагьосан апартамент, който на всичкото отгоре изпраща хората в него на едно пътуване във времето .. по принцип не бих дори погледнал подобно заглавие, камо ли да го чета. Не съм фен на фанатичните сюжети, не обичам пътуване във времето и романтиката наистина трябва да е написана много добре, за да ми хареса. 

За щастие Ашли Постън наистина знае как да пише и въпреки всичко изброено горе, смело мога да кажа, че тя се превръща в моя любимка. 

„Седем години между нас“ наистина е романтична книга. С флиртове, които едва ли ще ти се случат в реалния живот. Или поне не толкова лесно. С отношения, които може би няма да се наредят точно така. Но писането на Ашли Постън е пристрастяващо и те кара да искаш да разбереш какво ще се случи с героите до финала на книгата. Историите ѝ са разтоварващи, карат да се чувстваш добре и се превръщат в уютното ти четиво в края на деня, с което да си отпочинеш след натоварен работен ден. 

Нейните книги са средство да избягаш от реалността и да се потопиш в история, която да те завладее и да не мислиш дали е реалистична или не. И да, определено из София няма да намерим апартамент, който да ни върне 7 години назад във времето и да намерим голямата си любов. Но не пречи от време на време да се оставим някой да ни разкаже такава история и просто да ни е приятно. 

Но не си мислете, че тук ще получите само романтика. Освен, че има доста забавни моменти, страхотни диалози, герои, които обикваш и разговорите им са живи и лично аз се смях много, в „Седем години между нас“ има и доста сериозни теми, вплетени сред тези приятни моменти.

Ашли Постън

Темата за невъзможната любов и голямото разочарование от живота като цяло, също е на дневен ред. За психичното здраве, за самоубийствените мисли, за прикриването на черната дупка в душата ти с усмивки, но и за моментите, когато тази маска падне и се отприщва една вълна, за която никой не е готов. 

За по-младите читатели, а и не само, темата за (пре)откриването на себе си също е заложена в романа. Много от нас са се сблъсквали с чуденето по кой път да поемат, в каква сфера да се развиват, дали не правят грешка, когато избират едно нещо пред друго. За мен книгата има едно страхотно послание, че никога не е късно да промениш посоката и да избереш наистина това, което ти харесва. Да спреш за малко, да се огледаш и да избереш най-правилния път за теб. Защото понякога да се разделиш с миналото и да започнеш на чисто, по тотално нов път, е много добра идея. 

Но, разбира се, основната тема на романа е … любовта. Онази силната, която идва в най-точния момент и остава. Завинаги. Просто понякога трябва да я почакаш, за да дойде и да те изненада приятно. А понякога чакането трае точно седем години. 

Автор: Любен Спасов

„Как го правят хората? Как могат да видят, че вселената им рухва, и да продължат да живеят все едно нищо не се е случило.“

19 март. 3:00 часа. И аз стоя срещу белия лист и се чудя как точно да опиша това, което прочетох току що. Как да изразя с думи емоцията, която ми предаде Мелиса да Коста. В такива моменти осъзнавам колко ми е трудно да пиша за книги, които наистина са ми харесали и не мога да опиша достатъчно силно всичко, което искам да ви кажа.

Всички, които следят сайта и социалните ми мрежи знаят, че „Цялата небесна синева“ от Мелиса да Коста е любимата ми книга за 2024 година. Тази книга ме попиля и ще остане завинаги в моята душа и сърце. Историята, поуката, уроците вплетени в нея. 

Точно заради всичко това ме беше страх да започна „Утрешният ден“. От една страна нямах търпение да се потопя в нова история от авторката. От друга се страхувах от разочарование. За щастие такова не последва. 

Мелиса да Коста просто знае как да ми бръкне в душата. Да ме хване още с първата страница от книгите си и да не ми позволява да се разсея до самия финал. Да ми грабне вниманието така, че външния свят да изчезне и да не ме интересува колко часът е и дали на другия ден имам много работа. Независимо, че и в двете книги темите са много тежки, чета нейните истории леко. Преминавам през думите с удоволствие и попивам мъдростта на авторката, която прозира във всеки един ред. 

Ако трябва да започна да пиша по-конкретно за книгата, първото нещо, което ще отделя е стилa на писане на Мелиса да Коста. Магичен. Каращ те да се потопиш в четенето и да съпреживееш с героите всичко, което им се случва. Приемаш лично тяхната история. За определен период от време тяхната болка става и твоя. Техните вътрешни борби те тормозят и теб. Отдаваш се изцяло, защото писането на Мелиса да Коста просто те засмуква и не можеш да се съпротивляваш. 

Горите ѝ са истински. Пълнокръвни. Обикваш ги и се привързваш. Колкото и да е тежка съдбата им, дори и да не ти се е случило това, което те преживяват, можеш да намериш допирните точки, защото това, което те преживяват е общочовешко. 

В „Утрешния ден“ има една прекрасна градация. Книгата започва тежко. Безнадеждно. Трагично. Мислиш си, че в тази книга щастливият край е илюзорен и може би ще бъде от тези книги, в които той не съществува. Нашата главна героиня Аманда преживява огромна загуба и сякаш нищо не може да я върне към живота. Тя се отдава на скръбта изцяло. Отделя се сама в една къща, в която позволява на мъката си да царува. 

Но благодарение на своите близки, една симпатична непозната, няколко дневника, градина и сива котка, тя открива тази светла пътека, която всеки от нас търси в даден момент от живота си. Но не си мислете, че това е роман, в който нещата се получават лесно и изведнъж трагедията се превръща в романтична история. Не. Много по-различни са нещата. 

Това е книга път. Виждаме израстването на Аманда. Вътрешните ѝ борби. Виждаме колко сили ѝ коства това да пусне светлината в дома си, да се събуди, да изпие едно кафе сутрин. Да допусне някой до себе си. Подробно минаваме с нея по пътя и виждаме кои малки неща дърпат струните в душата ѝ и я карат да направи следващата крачка към оформянето на новото си аз. Този процес се вижда на всяка страница от книгата. И от тежката депресия, в която няма спасение, постепенно усещаме как нещо в Аманда се променя. 

Но Мелиса да Коста е толкова добра писателка, че аз наистина го усетих поетапно сякаш се случва с мен. Сякаш думите не са написани, а в момента с мен се променя нещо. Това е майсторство на едно съвсем друго ниво. 

Мелиса да Коста

Третата финална част (отново казвам аз така си разделям книгата) вече е .. цветна. Изпълнена с живот, светлина, звезди, цветя, цветни клони. Част, в която никой не е напълно възстановен. Все още светът на Аманда е на парчета и може би никога няма да бъде цял, но тесният Път на утрешния ден вече е много по-прав, с много по-малко неравности и усложнения. Никой не знае какво ще донесе утрото, но поне може да се опитаме нещата да са по-добри. Както за нас, така и за околните. 

За финал бих препоръчал „Утрешният ден“ на всеки, който усеща, че в момента е на някакъв кръстопът. На всеки, който се чувства изгубен, погълнат от битовизми или по-сериозни проблеми. Тази книга може да ви даде друга гледна точка над живота. Може да ви помогне, ако за момент сте се отказали и имате нужда някой да ви окуражи да продължите. Ще ви свърже с природата и ще ви покаже колко хубаво е слънцето и всичко, което се ражда от земята. 

Тази книга за мен е напомняне, че винаги трябва да живеем с желание за промяна и за живот. Да сме готови да отдаваме почит на миналото, но и да знаем кога е правилният момент да го оставим да си тръгне. Защото понякога това е най-правилното нещо, което трябва да направим. 

Автор: Любен Спасов

„Будна съм вече от пет минути и чак тогава се сещам, че днес може да умра. Остарееш ли почваш да се размекваш.“

Из „Групова терапия за последни момичета“

Не обичам да пиша отрицателни ревюта, но и не мога да си изкривя душата, когато нещо не ми харесва. Не искам нито профилите ми в социалните мрежи, нито сайта, да се превръщат в място, в което пиша само за книгите, които са ми харесали. Вече 7 години и половина пиша искреното си мнение за заглавията, които съм прочел и няма как всички да са добри. 

За 2 седмици обаче се сблъсках с 2 заглавия, на които нямаше как да дам повече от 2 звезди като оценка. 

Това са заглавия, които ме плениха с добрите си корици, интересните анотации и ме разочароваха със скучното си и наистина слабо изпълнение. 

Започваме с „Групова терапия за последни момичета“

Това е книга, която отлагам от много дълго време. Явно в този случай е имало защо. Все нещо ме караше да не я избирам като следващото си четиво, но преди 2 седмици реших, че времето ѝ е дошло. За жалост обаче „Групова терапия за последни момичета“ изобщо не ми хареса.

Книгата на Грейди Хендрикс ми хвана окото още на английски с любопитното си заглавие и идея. След това „Артлайн“ я издадоха в брутално добро издание на български, което е доста оригинално и на един пролетен панаир на книгата дори не се замислих за секунда дали да си го взема. След като я прочетох обаче, най-милото нещо, което мога да кажа за този роман е: 

Интересна идея – доста лошо изпълнение. 

Накратко в книгата се разглежда идеята за „последното момиче“. Във филмите на ужасите последното момиче е последният оцелял човек, преди финалните надписи да се завъртят. Това момиче отвръща на удара, надвива убиеца и отмъщава за мъртвите си приятели. Това момиче триумфира като победител, макар и цялото облято в кръв. Какво обаче става с него, когато сирените заглъхнат и публиката се разотиде?

Линет Таркингтън е истинско последно момиче. Преди двайсет и две години тя оцелява след масова касапница, която бележи живота ѝ завинаги. Но тя не е единствената. Повече от десетилетие Линет е част от специална терапевтична група за момичета, които са оцелели след невъобразими събития и сега се опитват да съберат живота си парче по парче. Ала в даден момент една от жените не се появява на сбирката и най-лошите страхове на Линет се сбъдват – някой знае за групата и е решен отново да разбие живота им на пух и прах.

Очаквах много повече от тази книга и може би заради това не ми хареса. През повечето време четенето ѝ ми беше ми скучно, предвидимо, едва издържах до финала, който не ме изненада с нищо. Определено има намигване към хорър жанра и класическите похвати в него, но за жалост добрата идея не е представена по най-добрия начин. 

Грейди Хендрикс

Изданието на български е брутално. Идеята книгата да бъде като видеокасета и да си има кутия е много оригинална и доста подходяща за самата история. Но това е нещото, което ме ентусиазира най-силно в заглавието, а това в никакъв случай не е плюс, когато си говорим за книги. 

Освен, че на моменти сюжетът е прекалено клиширан и доскучава, героите в книгата са абсолютно непоносими. Реакциите им пресилени, не на място. Нямаше един, с който да се свържа и да искам да знам нещо повече за него. Хора умираха, влизаха в затвора и всичко беше сякаш на десета степен като реакции и това придаваше една смехотворна атмосфера на цялото действие. 

Наистина ме е яд за тази книга, защото започна добре. В самата идея има голям потенциал и основите, които се поставят в първите страници са доста солидни и можеш да надграждаш. Но тук след като разбираме единствения за мен по-изненадващ факт в целия роман, свързан с написването на една книга, нещата зациклят и дочитането му беше мъчение. 

В този период от две седмици прочетох и

 „Lenny Marks Gets Away with Murder“

Признавам си без бой, че посегнах към тази книга заради корицата и самото заглавие. Изглеждаше толкова моя книга. След като прочетох и анотацията си мислех, че става въпрос за онези истории, които са ми много любими – с лека мистерия в тях, криминален случай в миналото и един главен герой, който да се превърне в новия ти любимец. За жалост нищо такова не се случи тук. 

Лени Маркс наистина е герой, който прави впечатление. Преживяла е нещо в миналото, което не споделя, има своите особени навици свързани с карането на колело и едно писмо променя изцяло установения от нея ред. Нещо е случило в деня, в който майка ѝ и пастрока ѝ изечават, когато тя е била дете, но Лени удобно забравя какво се е случило. В книгата тази мистерия постепенно се разплита, като поставя важни теми като физическия и психически тормоз и травмите, които остават след него. 

Както при „Групова терапия за последни момичета“, така и тук имаме проблем не с идеята и посланията, а с изпълнението. И двете книги на хартия би трябвало да ми харесат, но определено не са написани по моя вкус. 

„Lenny Marks Gets Away with Murder“ за мен беше мудна, губеща фокуса си, на моменти направо скучна. Ако все пак не ми беше достатъчно любопитно да разбера какво точно се е случило, щях да я зарежа още на 20% от четенето. Хората, които нямат проблем да заразяват книгите си недочетени обаче няма да направят като мен.

Лошото е, че дори като стигнах до финала и разбрах каква е драмата, не ми стана по-интересно. Няма никаква мистерия в тази книга, няма изграждане на напрежение. Има загатване, че главната ни героиня е претърпяла сериозна психическа травма, че е жертва на насилие в живота си, но всичко се размива, защото авторката не се опитва да работи в тази посока.

В по-голямата част от книгата четем за живота на главната ни героиня, който няма нищо общо с това, което ѝ се е случило преди и сме заляти с излишни подробности и глупави диалози, които убиват цялото напрежение (ако изобщо в някой читател може да се зароди такова).

Като цяло повече от две звезди не мога да ѝ дам. Като сюжет  и послания леко ми напомня на „Елинор Олифант си е супер“, но е доста по-зле като изпълнение. А няма да коментирам, че и до днес смятам, че финалът на книгата на Гейл Хъниман е един от най-великите и изненадващи финали, които съм чел. Тук това го няма.

Автор: Любен Спасов

„Това побъркано копеле може би е единственият нормален човек, останал тук.“

Може би се чудите как решихме да прочетем точно „Параграф 22“? След две много женски книги в рубриката с Цвети обсъдихме, че е време да прочетем заглавие, което е насочено повече към мъжката аудитория. 

Допитахме се до наши приятели според тях кое е такова заглавие и Маги, която познавате от Book Adventure Club Podcast и нейния личен „Говорим за книги“ каза: „Категорично „Параграф 22“! Не познавам жена, която да го е прочела докрай и мъж, който да не го е харесал.“ С Цвети веднага приехме предизвикателството! 

Дали обаче в нашата книжна двойка статистиката на Маги се потвърди? Кой от двамата е по-толерантен към класиката от Джоузеф Хелър? И кой всъщност хареса повече романа? Може да разберете в тази статия! 

ТЯ: А какво всъщност е параграф 22? Забавното е, че всеки може да даде различен отговор на този въпрос и пак ще бъде прав.

Как би изглеждал филмът „Топ Гън“, ако Маверик не искаше да се хвърля стремглаво към смъртта при всяка мисия? Отговорът е в романа на Джоузеф Хелър – „Параграф 22“, но вместо напрегнат екшън с героични подвизи, получаваме черна комедия за безсмислието на войната. 

Книгата ни беше препоръчана, като роман, който по-често допада на мъжете и по-трудно се намира жена, която да го е прочела докрай. И ако трябва да откроя мъжките теми в текста, това със сигурност са: войната, очакванията към мъжете да бъдат смели, да защитават, но и склонността им да се поддават на плътското и да вземат грешни решения, водени от първични желания или от стремеж да се докажат (пред другарите си, пред жените, пред висшестоящите). 

Главният персонаж покрива тези точки донякъде, но се отличава от останалите, защото предпочита живота пред славата и безропотното следване на заповеди. Вместо да се хвърля сляпо в мисии за чест и слава, той проявява безразсъдство и смелост в борбата си срещу омагьосания кръг на параграф 22, воден от желанието си най-накрая да се прибере вкъщи. 

А какво всъщност е параграф 22? Забавното е, че всеки може да даде различен отговор на този въпрос и пак ще бъде прав. Това е разпоредба, която не позволява на полуделите от войната пилоти да се приберат вкъщи, защото не могат да ги освободят без да си поискат, но „всеки, който иска да бъде освободен от строева служба, не е луд“. Това е и правото на главнокомандващия постоянно да увеличава броя полети, които един войник трябва да извърши, преди да се счете, че е изпълнил дълга си и да се върне у дома… и още, и още. 

Изобщо – параграф 22 се появява в точния момент, така че да бъде изгоден на силните на деня, а потърпевшите просто нямат правилен ход. Но нашият главен герой Йосарян не се отказва и ако откривам някаква прилика между него и персонажа на Том Круз в гореспоменатия филм, то е точно в тази съпротива срещу подчинението и в решителността да оцелее, да се освободи от оковите на параграфа. 

В книгата има доста кървави сцени – все пак е война, но ако търсите напрегнат сюжет, вълнуващи престрелки, надпревара със самолети и т.н., това не е вашият роман. Има няколко такива момента, но те показват, че всичко това са абсолютно безсмислени действия, че цялата война е един голям параграф 22, от който не можем да се измъкнем. Сюжетът е доста накъсан, изпъстрен с иронични диалози, които прикриват сериозни и драматични моменти. Искрено се смях на някои от тях и не черния хумор, вплетен в почти всеки абзац. 

Беше ми нужна определена нагласа, за да стигна до края на романа, тъй като сюжетът не е особено увлекателен и липсва емоционална връзка с героите и историята. Първоначално започнах да я слушам преди да си взема хартиеното издание и като аудиокнига се приема по-лесно. Бих казала, че е полезно да се прочете, за да си дадем сметка кога самите ние се оплитаме в параграф 22 и да ни напомни колко ненужна е войната, защото явно имаме нужда да си го припомняме по-често.

ТОЙ: Маги, статистиката ти току що се разби на пух и прах!

Няма да изпадам в подробности за сюжета и идеите на книгата – Цвети е описала нещата прекрасно. И като цяло ще бъда много кратък. Аз само искам да кажа: Маги, статистиката ти току що се разби на пух и прах! :D 

Още в предговора на хартиеното издание, авторът казва, че когато книгата излиза едната половината читатели я мислят за гениална, а другата половина смятат, че е едно най-безсмислените неща, които са чели. Аз определено съм от вторите. Толкова безинтересна книга скоро не бях чел. „Параграф 22“ изобщо не е моето нещо. 

Ще започна с нещата, които не ми харесаха, за да завърша с положителните. 

Изключително дразнещи герои. Съгласен съм, че авторът нарочно е преекспонирал някои неща, защото все пак книгата е на ръба на черна комедия и сатира, но действията, диалозите, всичко ми беше много неестествено. О, да. Диалозите. Това за мен беше един от най-големите минуси в книгата – както се случваше нещо важно и аха да ми стане интересно и изведнъж героите започваха да водят някакви безсмислени диалози, които не допринасяха към действието на романа. Да, по този начин авторът искаше да подчертае нелогичността на някои действия, но като похват ми беше излишно и ме караше да се питам какво чета точно. 

Както казва Цвети – сюжетът е доста накъсан, но аз лично не смятам, че това беше положително нещо. Просто дори в моментите, които се зачитах и ми ставаше любопитно, точно заради тази накъсаност отново губех нишката и ми ставаше досадно. Не можах да се свържа с героите, не можах да вляза в историята. 

Положителните неща на книгата са: 

- Посланието, че войната е безсмислена и ненужна и наистина е хубаво да си го припомняме. 

- Темата, че мъжете също имаме право да не искаме да участваме в „мъжки дейности“, да искаме да не направим нещо, което се смята за задължително за нас и това не те прави по-малко мъж от другите. 

- Наистина част от диалозите и изказванията бяха смешни, но за мен такива бяха тези, написаните с интелигентен хумор, които осмиваха действията на силните на деня. 

Като цяло, ако някой ме попита дали препоръчвам книгата категорично ще заявя „НЕ“. Единствено бих подкрепил Цвети, че темата за войната е важна и тази книга може да е напомняне за нейното безсмислие. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Стив, трябва ми някой, на когото мога да се доверя. Има убийства, които трябва да се разкрият, и аз не мога да го направя сама. Само ти и аз сме. 

- Но ние не разкриваме убийства – опитва се да възрази Стив. 

Представя си как Ейми се усмихва от другата страна на линията. 

- Тогава трябва да започнем – казва тя.“ 

Ричард Озмън е новият ми любимец и чакам всяка негова нова книга с огромно нетърпение. Обичам начина му на писане, как заплита сюжетите си, героите, които измисля. Даже мисля, че те са най-силният коз в неговите книги. Когато той обяви новата си поредица нямах търпение да разбера с какви образи ще ме запознае този път. 

След „Криминален клуб „Четвъртък“ бях с високи очаквания и за щастие Озмън не ме разочарова. Въпреки че със сигурност продължавам да предпочитам тази негова поредица, „Разкриваме убийства“ ни въвлича в един свят, който е не по-малко интригуващ, изпълнен с наемни убийци, които са безмилостни при изпълнението на задачата си, опасни престъпници, които ще направят всичко, за да не бъдат хванати и семейни отношения, които са над всякакви мисии и смъртоносни задачи. А и да не забравяме - един котарак на име Бедствие.

Накратко в „Разкриваме убийства“ се запознаваме със Стив Уилър, който се наслаждава на пенсионерския живот. Да, понякога се случва да поеме случай, но предпочита спокойното ежедневие – сбирките в кръчмата, разходката до любимата пейка и компанията на котарака Бедствие, който го чака у дома. За него дните на приключения са минало. Адреналинът вече е работа за снаха му Ейми.

Ейми Уилър е убедена, че адреналинът подхранва душата. Работата като частен охранител й осигурява опасности всеки ден – дори на райския частен остров, където в момента пази бестселър авторката Роузи Д’Антонио. И когато в рая се появява труп и чанта с пари, Ейми търси помощ от единствения човек, на когото може да има доверие.

Въпросът е дали Ейми и Стив са достатъчно бързи и достатъчно умни, за да надхитрят убиеца.

„Разкриваме убийства“ е написана изцяло в стила на Ричард Озмън, но е доста различна от „Криминален клуб „Четвъртък“. Общото е, че загадката е доста заплетена и почти до финала не се знае абсолютно нищо. Другото общо е, че в историята е вплетено страхотното чувство за хумор на Озмън, което аз много обичам и отново успя да ме разсмее с глас на няколко пъти. Отново имаме пенсионер, който има своето минало, а към момента по-скоро иска да има спокоен живот, но е въвлечен в смъртоносни мисии, които ще го извадят от уютния му дом и ще го отведат до Америка, Дубай и Ирландия. 

От тук нататък обаче според мен има и доста големи разлики.  В „Разкриваме убийства“ историята е разказана не само от нашите главни герои, а от всички замесени в историята. Главите са кратки и се четат леко, но почти всяка е разказана от различен герой, замесен в историята. На мен това много ми хареса, защото сглобявах пъзела поетапно и всяка гледна точка носеше допълнителна информация. Това обаче може да е огромен минус за някои читатели, които биха се объркали и натоварили от множеството гледни точки и би им развалило удоволствието от четенето. 

Друга разлика е, че тук нямаше този голям обрат на финала, който винаги присъства в другата поредица. Или поне за мен го нямаше. Някак си всичко ми беше логично и не се изненадах от някое разкритие. В никакъв случай не се досетих изцяло кой кой е и как ще се развият нещата, но и очаквах такова развитие на нещата. 

В „Разкриваме убийства“ „лошите“ играеха на едно съвсем различно ниво. Престрелките бяха на всяка страница и всеки беше застрашен през цялото време. Ролите постоянно се сменяха и не се знаеше кой трябва да бъде пазен и кой може да е герой в историята. 

Любимец обаче за мен си остава Роузи Д’Антонио. За мен в нея Озмън е вкарал цялата си комедийна същност и е вплел себе си в нея. Тя ме разсмиваше постоянно, с глас, знаеше какво да каже във всеки един момент, независимо колко напрегната е ситуацията и постигаше всяка една цел, която си поставя. Независимо колко невъзможна изглежда. Определено това е герой, с който нямам търпение да се срещна пак.

В книгата може да намерите и сериозните теми. Като влиянието на изкуствения интелект в съвременното ни общество, какви негативни последствия има от него и фалшивият живот на инфлуенсърите. 

Като цяло препоръчвам всеки да се запознае с книгите на Ричард Озмън – независимо коя от двете поредици започнете, според мен ще останете доволни. Въпреки че аз продължавам да викам за отбор „Криминален клуб „Четвъртък“.  

Автор: Любен Спасов

„Войната те кара да се чудиш какво ще донесе утрешният ден. Какво ще донесе следващият час. Следващата минута. Внезапно времето ти се струва като острие срещу кожата ти, способно да те разреже във всеки момент.“

Откакто излязоха и двете книги от дилогията „Омагьосаните писма“ на Ребека Рос – „Божествени съперници“ и „Безмилостни обети“ – искам да ги прочета. Бях си ги приготвил за Коледа, но Агата Кристи и всичките празнични маси изядоха времето ми. След това прочетох няколко по-сериозни и тежки истории и реших, че тези две книги ще бъдат моето средство за релакс. И не сгреших! 

По принцип не съм почитател на фентъзи романите, но „Божествени съперници“ и „Безмилостни обети“ успяха да ме спечелят безапелационно с прекрасните герои, които заобичах и историята, която ме плени. Ребека Рос е създала един свят, в който боговете воюват и са въвлекли хората в своя конфликт, но фокусът определено не е върху тези божествени съперници. Авторката е поставила на преден план психологията и последствията от войната, човешките взаимоотношения и любовта, която може да устои на всякакви препятствия, и да се зароди дори чрез омагьосани писма, които не знаеш точно от кого са.

Накратко – доволен съм от това свое книжно приключение, въпреки че „Безмилостни обети“, втората част на дилогията, си е направо излишна. А, ако искате да разберете подробното ми мнение за двете книги – продължете с четенето. 

„Божествени съперници“

Първата книга от дилогията на Ребека Рос определено ме изненада. Да, нещо ме влечеше да прочета тези книги, но си признавам, че по-скоро ми харесаха прекрасните корици и самите издания на Orange Books. Много рядко посягам към този жанр и трябва наистина нещо да ме привлече, за да отворя такава книга. 

„Божествени съперници“ обаче не само ме привлече, но и задържа интереса ми и ме накара да будувам по цели нощи, за да разбера какво ще се случи с Айрис и Кит. 

Книгата ни отвежда в един свят, в който боговете са събудени от вековния си сън и сега са готови да потопят човечеството в кървава война. Осемнайсетгодишната Айрис Уиноу обаче мисли само за своето семейство и как да го опази. Нейният брат е мобилизиран да се бие във войната между боговете и е изпратен на фронта. Скоро следите му на бойното поле изчезват и от мъка майка му започва да потушава терзанията си с алкохол. Семейството е разорено и единственият начин да оцелее е Айрис да получи мечтаното повишение – колумнист в градския вестник „Оут Газет“.

Случайно или не писмата на Айрис до брат ѝ попадат в ръцете на нейния красив, но коравосърдечен съперник за поста в редакцията – Роман Кит. Но щипка древна магия ще изкове вълшебна нишка между тях, която ще се превърне в бурна и изпепеляваща любов.

След поредица от нещастия двамата ще заминат за фронта само с необикновените си пишещи машини в ръце и ще потънат в мистичната мъгла на ожесточената война. Връзката им ще се закали, защото двамата трябва да се изправят пред съдбата на човечеството, но най-вече пред изпитанията на любовта. 

„Божествени съперници“ ми хареса поради няколко основни фактора. Първият е, че фентъзи частта някак я усещах като периферия на историята. Като мит, който е оживял, но не обзема цялата книга. Враждата между боговете по-скоро е само за фон и по-скоро е първоначалният конфликт в книгата, който рефлектира върху нашите герои. Но не толкова се занимаваме с боговете и техните сили и възможности. И точно това води до всички други неща, които ми допаднаха в романа на Ребека Рос. 

Авторката пише много въздействащо за войната, последствията от нея за обикновения човек, нейната психология, начинът на действие. Как невинни хора биват ползвани за оръжие и как от цялото нещо облага имат само тези, които са започнали военните действия. Хареса ми, че Ребека Рос не романтизира войната! Напротив! В секундата, в която Айрис отиде на фронта и с очите си видя какво се случва с всички войници, въпреки че беше в ролята си на кореспондент, почувства какво е да си там, на мушка, борещ се всяка секунда за своя живот. Какво е след това всеки шум да ти се струва опасност, която може да те застигне. Да сънуваш всичко преживяно. Животът ти да не е същия. 

И дори преди фронта имахме много силни примери за това защо не трябва да има война – Айрис загуби всички свои близки заради нея, целият ѝ живот се промени и тя трябваше рязко да пожертва всички свои мечти и амбиции. Вечният страх, че всяка секунда с любимите ти хора може да е последната и да не знаеш какво да очакваш от утрешния ден. Всички тези сериозни послания ги има в този фентъзи роман и всички те са поднесени по един много хубав и разбираем начин, който те кара да се замислиш. 

Ребека Рос

Писането на Ребека Рос е прекрасно! Толкова силно те увлича, че те кара да забравиш света около себе си и като отвориш книгата, независимо в колко часа го правиш, много трудно се разделяш с нея. И определено не съжаляваш, че на следващия ден си недоспал.

В книгата има толкова много мъдри послания както за мир, така и да намериш истинското си аз. Да повярваш, че си свободен млад човек, пред който предстоят много важни неща и ти трябва да взимаш решенията за своя живот, а не някой друг да чертае съдбата ти. Има доста силни моменти, в които чрез кореспонденцията на Айрис и Кит, авторката говори за страховете, които имаме заложени в нас – несигурност, страх от промяна, страх от това да се влюбиш и да се разкриеш пред даден човек. За броните, които си слагаме и не допускаме никой да ни помогне, но и да ни разбере истински. Проблем, който може да доведе до по-голямо затваряне в себе си. 

Имаше моменти, в които четях книгата и си мислех, че се радвам, че ще я прочетат деца около 12-16 години, които ако вникнат в написаното може да получат доста добри съвети, които да приложат на практика. 

А любовната история бе толкова сладка .. тази размяна на писа между Кит и Айрис прилича на съвременните чатове, но с много по-голямо романтика. Може би, защото писмата са написани на вълшебна пишеща машина. Но това няма да ви го разказвам, а ще ви оставя сами да разберете какво имам предвид, когато прочетете книгата. 

В обобщение мога да кажа, че „Божествени съперници“ много ми хареса и определено се впуснах във втората част с огромно желание. Въпреки че четох не много позитивни коментари за нея.  

„Безмилостни обети”

За втората част ще бъда изключително кратък. Не, защото не ми е харесала, а защото просто няма какво различно да кажа от всичко написано до момента. Честно казано тази втора книга ми се струва напълно излишна и спокойно можеше да бъде просто една финална част от първата. 

В „Безмилостни обети“ нямаме надграждане – нито в героите, нито в историята. Просто имаме една разтегната книга, която можеше да бъде 100 страници, вместо 500. И не ме разбирайте погрешно – отново ми хареса, приятна е за четене, героите са си същите като от първата част и ми беше приятно да прекарам още малко време с тях. За мен важността на тази книга са посланията, които няма да изброявам отново, тъй като съм ги изброил по-горе, и за щастие във втората част нямаме промяна в това отношение. 

Просто наистина сякаш нищо не се случи, стигнахме до заветната кулминация и края на войната. Нямаше изненада в развитието на събитията и нямаше нещо, което да ме шокира до толкова, че да кажа, че не съм го очаквал. Просто първата книга, можеше да е с едни 100-150 страници по-дебела и всичко щеше да е прекрасно. 

Въпреки това давам висока сборна оценка на дилогията, която задържа вниманието ми, накара ме да се замисля над някои общочовешки теми и успя да ме запознае с герои, които ми бяха сладки и ме караха да се вълнувам за съдбата им. Фентъзи частта беше по моя вкус. Така че бих я препоръчвал занапред както на феновете на жанра, така и на тези, които четат този тип романи за разпускане. 

Автор: Любен Спасов 

„Да пристигаш късно, помисли си графът с въздишка. Какъв разкош на младостта“

„Един аристократ в Москва“ е книга, която искам да прочета от 2018 година. Това е период, в който бях книжар и тя бе една от най-купуваните. След това започнаха да валят положителни мнения за нея и аз веднага си я добавих в безкрайния списък за четене. 

Така се случи обаче, че все я отлагах за купуване, докато един ден не бях на спонтанна разходка в Пазарджик и с една приятелка решихме да си подарим взаимно по една книга. Влязохме в книжарницата, аз видях „Един аристократ в Москва“ и реших, че е дошло нейното време. 

За жалост обаче аз не съм от тези хора, които ще ви кажат как книгата им е харесала безапелационно и ги е впечатлила до толкова, че да я препоръчват на всички свои познати и приятели. Преди обаче да ви запозная с моето мнение, споделям анотацията на книгата: 

„Един аристократ в Москва“ започва със сцената, в която граф Александър Ростов е изправен пред болшевишки трибунал и осъден да не напуска хотел „Метропол“, в противен случай ще бъде разстрелян. Принуден да замени просторния си апартамент с тъмна таванска стаичка, графът трябва да избере – да открие нов смисъл в съществуването си или да се признае за победен и да напусне сцената на живота. Ерудиран и начетен, с отлични маниери и изтънчен вкус, графът е наясно: ако човек не стане господар на обстоятелствата, обречен е да бъде поробен от тях.

Съдбата, както добре знаем, е капризна и непредвидима. Ростов ще открие приятелство, където най-малко очаква – в лицето на едно деветгодишно момиченце. Именно то ще му отвори вратите на непознат за него свят. Любовта също чака скрита в сенките, трябва само да се откаже от предразсъдъците. В ограниченията на своето съществуване графът прави немислимото – разширява вътрешните си хоризонти, превръщайки недостатъците на положението си в предимства. Така се оказва баща на красива дъщеря, без да е биологичният й родител, любим – без да е женен, доверен приятел – без да има правилния произход и уважаван професионалист – без съответната подготовка. В крайна сметка граф Ростов вероятно ще се окаже най-щастливият човек в Съветския съюз. Въпреки ограниченията.

Прекрасното на тази анотация е, че няма едно преувеличено изречение. Наистина книгата показва как хората могат да се справят и в най-лошата ситуация, ако имат правилната настройка и се вгледат малко повече в себе си. Ситуацията на граф Ростов е ужасна – той е принуден да живее между стените на хотел, да не го напуска дори за секунда и дори това, че има с кого да общува в него, не може да се каже, че подобрява нещата. Тази ситуация не е за всеки и определено не е най-приемливата на света. Не всеки ще има психиката да издържи този затвор, не само на тялото, но и на душата. Но граф Ростов успява да се справи заради своята интелигентност и отношение към живота. И за мен този герой е пример за това как нагласата ти, дори и към най-лошата ситуация, е много важна, за да можеш да извлечеш позитивното от нея. Защото най-лесно е да се откажеш и да се съжаляваш. 

В хотела графът води един пълноценен живот – от това да се влюби до това, че става баща. Подробностите и около двата факта нямат значение – в хотела той постига повече от някои хора, които са свободни, навън сред хората. Но тук психическото състояние и нагласата на героя му помагат да направи дори немислимото, за да запази себе си и разсъдъка си. 

Въпреки че говорим за един човек затворен в хотел, книгата определено не се усеща мудна. Случват се доста неща – както в настоящето, така и в спомените на графа.  Имаше някои части, които ми бяха много скучно като диалози, които ми идваха безсмислени и не ми носеха нищо. Но като цяло имаше динамика, въпреки ограниченото пространство за действие. 

Персонажите са цветни, някои забавни и като цяло запомнящи се. Всеки от тях носеше своя чар и мъдрост. Като цяло писането на Еймър Тауълс, а и преводът на Любомир Николов-Нарви, е много красиво, изпълнено с мъдрост и мисли, които са точно на място. Аз съм от хората, които не вадят цитати, но тук просто на всяка втора страница има нещо, което ти се иска да запомниш. 

Но въпреки всички положителни качества на „Един аристократ в Москва“, които не отричам ни най-малко, романът не успя да ме завладее по начинът по който чета, че прави с другите. Както казах и по-горе имаше моменти в книгата, които ми бяха откровено скучни. Като цяло историята ми започна много магично, четенето ме унасяше и ми доставяше удоволствие, но в някакъв момент имах нужда малко от смяна на темпото. Имах нужда да се случи нещо по-различно като настроение и действие. Просто около средата на книгата, авторът ме изгуби и чак към финала, когато наистина започнаха да се случват важни неща за историята, се посъбудих и ентусиазирах. 

Финалът на книгата също доста ми хареса и съм доволен как се развиха нещата. Но докато стигнах до там, ентусиазмът ми за самата история се поизпари. Не знам защо така се получи – може би защото в кратък период прочетох няколко подобни книги или просто това не е моето четиво, но определено имам смесени чувства и не бих препоръчал „Един аристократ в Москва“ на всеки. 

Автор: Любен Спасов 

„Всяка книга е пътуване, карта, отразяваща сложните криволици на човешкия ум и душа. Тази не прави изключение. Затова всеки читател в известен смисъл е пътешественик.“

В момента, в който с Цвети решихме, че ще правим рубриката „Тя и той“ знаехме едно – първите две книги със сигурност ще са „Нощната кучка“ и „Черно мляко“. Въпреки че са на една и съща тема – следродилната депресия – искахме да се докоснем до две коренно различни книги. Едната по-провокативна, артистично луда и стряскаща. А другата по-философска, поднесена с финеса и сладкодумието на един от най-добрите разказвачи в съвременната турска литература. 

И да, Елиф Шафак е точно това – изкусен разказвач, който може да поднесе и най-чувствителната тема по начин, който да те плени и да няма засегнати. Всяка нейна дума е точно на място, всяко изречение те удря право в целта. „Черно мляко“ не прави изключение. Въпреки че засяга темата за следродилната депресия и поставя на преден план отново отношенията мъж/жена, след прочита ѝ всеки един читател може да си вземе нещо за него – независимо дали вече е родител или му предстои. 

И все пак книгата е много женска, затова е любопитно как преминава през ума на мъжа и как на жената. Къде с Цвети се припокриваме като мнение и къде се различаваме? Може да разберете в статията. 

ТЯ: Най-въздействащи за мен бяха моментите, в които Елиф говори за своите палечки!

За начало трябва да споделя, че основното вдъхновение да се включа в този проект беше точно „Черно мляко“. Отдавна ми я препоръчват като книга за майчинството, за дилемата на всяка жена, която иска да гради кариера, но в същото време да бъде майка и съпруга  и изобщо за ролята на жената в света на литературата. В сравнение с „Нощната кучка“ и „Жълтият тапет“ обаче книгата на Елиф Шафак използва един доста по-мек подход за представяне на тези теми. 

Голяма част от романа е посветена на различни авторки като Вирджиния Улф, Симон дьо Бовоар, Зелда Фицджералд и лутането им между писателката и жената в тях. Самата Елиф е в подобна дилема и търси правилната посока през историите и опита на другите. Ако се интересувате от литература и обичате биографиите, тази информация със сигурност ще ви бъде интересна и обогатяваща. 

Но най-въздействащи за мен бяха моментите, в които Елиф говори за своите палечки, както тя нарича различните части от себе си. Почти веднага след като прочетох книгата, се замислих кои са моите палечки и има ли такива, които съм скрила някъде много дълбоко и не им позволявам да се покажат или да надигнат глас. Оказа се много полезно упражнение – да отделим време да опознаем себе си, да видим какво потискаме и да се осмелим да изразим свои черти, които досега сме загърбвали. Жените често се разкъсват между множество роли, опитват се да бъдат всичко за всички и това може да ни изиграе лоша шега. В същото време, изборът да се спрем само на едно поприще може да изисква жертви и трябва да сме наясно със себе си, за да ги направим и да живеем с решенията си. Затова е важно да отделяме време за „разговор с нашите палечки“ и да изградим силна връзка със себе си.

В края на книгата идват майчинството и следродилната депресия, която Елиф описва като един джин – Господаря Потон, с когото трябва да намери общ език. За разлика от „Нощната кучка“ тук депресията е представена по-леко, по-скоро като апатия, като липса на желание за писане и вдъхновение. Всъщност Елиф я разделя на три варианта  – всеки по-сериозен от другия и понякога различните палечки попадат под влиянието на някого от тях. Полезна аналогия, която ни показва, че едно такова състояние може да засегне някои аспекти от живота ни, но да се прояви много по-леко в други. Тук Елиф дава и кратък въпросник, който може да помогне на една майка да определи каква е вероятността скоро да се срещне с Господаря Потон.

Ако искате да четете по темата, но не търсите предизвикателно четиво като „Нощната кучка“, „Черно мляко“ може да се окаже добра алтернатива.  А откривам и нещо общо между Елиф и героинята на Рейчъл Йодър – и двете са отдадени на творческа работа и намират своя път за спасение от депресията като създават нещо ново и започват отново да изразяват творческата си същност. Освобождаването на твореца в тях, чертае пътя им напред, което според мен е валидно за всеки човек в подобна ситуация – независимо дали творчеството е било част от живота и работата ни. Свободата да създаваме, да се изразяваме по различни начини – чрез рисуване, кулинария, скулптура, градинарство, писане… всеки може да намери своя метод, но това като че ли е една основна и полезна терапия. Именно чрез нея Елиф Шафак създава „Черно мляко“ и от дилемите и болката ѝ се ражда нещо красиво и бих казала – много ценно.

ТОЙ: От „Черно мляко“ мъжете също могат да извлекат много поуки!

Всеки, който ме познава, знае колко много обичам Елиф Шафак. Прочел съм всички нейни книги и въпреки че някои от тях грам не ми харесват, повечето са ми бръкнали толкова надълбоко в душата, че ако трябва да направя топ 5 на любимите ми автори за всички времена, тя със сигурност ще е вътре. Елиф Шафак е прекрасен разказвач, всяка нейна история те пренася на мястото за което се разказва и създава магия, която не може да се опише с думи. Просто трябва да си прочел нещо нейно, за да разбереш какво имам предвид.

И точно заради това отлагам да прочета от 2018 година „Черно мляко“. Мислех, че тук вече няма как да ме спечели. Че тази книга е прекалено женска. Че ще се разочаровам от Елиф и ще си изгубя времето. Не съм знаел колко се лъжа. 

Буквално преди часове приключих книгата и не мога да повярвам с каква лекота Елиф Шафак е написала книга за следродилната депресия и я е направила общовалидна както за мъже, така и за жени. За мен основния фокус на книгата е по-скоро как да бъдеш родител – какви са правилата? Има ли изобщо такива? Ако работиш и гледаш дете – едно от двете винаги страда и това прави ли те лош човек? Как взимаш решението да загърбиш егоизма и амбициите си и решаваш да отдадеш живота си на друго човешко същество. 

Елиф Шафак

И въпреки че тя дава много примери от женска гледна точка, според мен от „Черно мляко“ мъжете също могат да извлекат много поуки. Защото тя дава житейски примери за ситуации между двойки, в които може би в даден момент всеки един от нас попада и тези ситуации могат да се разгледат като съвет как да се държиш в тях, ако някога ти се случи или пък да преосмислиш държанието си, ако вече си го изживял. 

Но каквото и да си говорим „Черно мляко“ е женска книга. Елиф Шафак задълбава в темата за следродилната депресия и вътрешния женски свят, което мен като мъж лично ме отегчи на моменти. Идеята ѝ да предаде вътрешните си борби на страниците, като ги олицетвори като палечки със собствено мнение и чувства, а на следродилната депресия да даде образ на лукав джин, е много добра, но на моменти ми ставаше прекалено философско, което аз лично не обичам. А и мисля, че „мъжкото четене“ е доста по-прагматично. От тази част от книгата си взех много и ми беше любопитно да разбера какви мисли са минавали в главата на авторката докато се е борила с депресията, но похватът не е точно моят. 

Но книгата ми хареса много, защото Елиф Шафак редува появата на тези палечки и пълното си душевно разкритие пред читателя с любопитна информация за велики личности като Зелда и Скот Фицджералд, Айн Ранд, София и Лев Толстой и много други, които са попадали в подобни човешки ситуации и всеки е изплувал … кой както може. Книгата разглежда темата от всяка една гледна точка и ни поднася примери, които се разглеждат през една малко по-различна призма. 

Хареса ми, че дори е представила гледната точка на хората, които не искат да имат деца. И това е важно, защото не всеки има тази нужда, а тези хора често са заклеймявани от обществото. А както самата Елиф Шафак казва в книгата – всеки приема децата по различен начин и рожба може да не е само биологичното ти дете. 

Честно казано се радвам, че прочетох книгата през 2025, а не през 2018 – преди 7 години нямаше да ми хареса, защото нямаше да я разбера. И щеше да е грешка. А това е важна книга с едно много добро изпълнение.

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов