Book Adventure Club

„В книгите и филмите винаги има тъга и нещастие, 

но когато е добре разказно, става красиво…“ 

„Очите на Мона“ изобщо не беше в плановете ми за четене. Виждах различни публикации за нея в социалните мрежи, но не ѝ бях обърнал особено внимание. Докато не казах думите: „Hrisilandia, хайде заедно да обиколим Коледния панаир на книгата тази година“.

И така, Хриси не ме пусна да си тръгна от щанда на Colibiri без бройка за мен. Говореше толкова разпалено за писането на автора, за структурата на книгата и за идеята ѝ, че не само си я взех, а я преместих доста напред в списъка си за четене.

Оказа се, че Хриси изобщо не е преувеличила. „Очите на Мона“ е красива книга – типично по френски – събрала в себе си цялата мъдрост и изящество на изкуството, примесени с лична история, която ще помня дълго.

Още в началото се сблъскваме с проблема – Мона получава пристъп, при който губи зрението си за няколко минути. Лекарите и родителите ѝ са озадачени – защо се случва това? Физически всичко изглежда наред, но пристъпите се повтарят и притеснението за зрението ѝ нараства.

Затова дядото на Мона ѝ дава петдесет и две седмици – времето, което ѝ остава, за да открие цялата красота на света. Това е срокът, който той си поставя, за да я запознае с произведенията на изкуството, преди момичето да загуби зрението си – може би завинаги. Заедно ще обикалят Лувъра, музея Орсе и Бобур. Заедно ще се възхищават и ще се вълнуват, завладени от някоя картина или скулптура. През погледите на Сандро Ботичели, Йоханес Вермеер, Франсиско Гоя, Гюстав Курбе, Камий Клодел, Фрида Кало и Жан-Мишел Баския Мона ще открие силата на изкуството и ще съхрани красотата му в паметта си. Роман за посвещаването в изкуството и живота, „Очите на Мона“ има невероятна съдба – преведен в над двайсет страни още преди излизането си във Франция, той се превръща в международно явление.

Приех „Очите на Мона“ доста лично. Може би повечето от нас имат специална връзка със своите баби и дядовци, а тази книга е посветена именно на онова общуване, което само едно внуче може да има с родителите на своите родители.

За мен четенето на „Очите на Мона“ събуди спомени за една тетрадка с рецепти, малките шоколадчета „Своге“ и една ловна пушка, за която се знаеше, че няма как да дойде при мен. И въпреки това тези предмети те свързват завинаги с душата на човек, когото обичаш. Независимо дали е тук физически или не, той остава в сърцето ти завинаги.

Когато посегнах към книгата, си мислех, че ще бъде мудна заради цялото изкуство в нея. От една страна ми беше любопитно как авторът ще преплете едни от най-великите произведения на изкуството и техните послания с личната история на едно момиче, което губи зрението си. От друга – се съмнявах, че това може да бъде направено четивно. Е, френските автори явно никога не могат да ме разочароват.

Книгата се чете леко. Преминаваме през картините с прекрасна динамика, която изобщо не е скучна или мудна – напротив. Имах усещането, че се разхождам заедно с Мона и дядо ѝ из музея, а той разказва и на двама ни тези прелюбопитни истории за произведенията. За мен четенето беше като учебник – начин да обогатя общата си култура, защото си признавам, че 98% от нещата не ги знаех.

Тома Шлесер явно обича изкуството и това личи от всяка страница. Всеки художник и всяко произведение са представени по толкова въздействащ начин, че ми се прииска веднага да си запазя билет за Франция и да обиколя отново тези музеи – вече с други очи.

Тома Шлесер

Личната история на семейството на Мона е вплетена логично и смислено в повествованието и ми донесе огромно удоволствие. Разговорите между внучето и дядото, както и самите картини и техните послания, допълват случващото се в дома на Мона и ѝ помагат да се справи със ситуациите, които животът ѝ поднася.

В романа отново присъства темата за това колко е важно семейството и отношенията в него – какъв пример даваме на децата и как те усещат всичко. Колкото и да се опитваме да скрием нещо от тях, освен да ги нараним и да ги накараме да се чувстват излъгани, едва ли постигаме друго.

За мен „Очите на Мона“ е роман за значението на общуването и за способността ни да възприемаме цялата красота, мъдрост и реализъм на този свят. Не дадох пълните 5 звезди в Goodreads, защото за френски автор книгата не ми подейства толкова емоционално. Аз съм голям почитател на французите – обикновено ме отвяват и ме превръщат в емоционална развалина към финала на творбите си. Тук това го нямаше, но имаше нещо различно – отново много смислено.

И най-вече – красиво.

Автор: Любен Спасов

„Обещах ти, че ще направя всичко за теб - каза тя и сви пръстите си в юмрук - Може би не си разбрал докъде съм готова да стигна.“

Любовта е химия. Затова с Цвети решихме в най-романтичния месец от годината да прочетем една от най-обсъжданите книги в момента – „Алхимизирани“.

Инициаторът да изберем това заглавие за тазмесечното издание на рубриката бях аз. Миналата година, на Книжния панаир във Франкфурт, романът на СенЛинЮ беше сред най-коментираните книги – беше навсякъде и нямаше как да не привлече вниманието ми. Като част от цялата тази атмосфера около него, на 100% се навих да се потопя в историята. А когато разбрах, че основата е фенфикшън, който комбинира света на „Хари Потър“ с малка част от „Разказът на прислужницата“, интересът ми стана още по-силен – просто трябваше да се запозная отблизо с „Алхимизирани“.

Заради обема ѝ обаче бързо осъзнах, че няма да мога да съчетая четенето ѝ с друга книга за рубриката, затова въвлякох в това дарк фентъзи приключение и Цвети. Дали в крайна сметка останахме доволни от „Алхимизирани“? Ще разберете, ако продължите да четете.

ТЯ: Не бих казала, че книгата 

ще се нареди сред любимите ми.

„Алхимизирани“ ме привличаше най-вече, заради връзката с Хари Потър вселената и обещанието за нещо различно във фентъзи жанра. Но за да ви хареса тази книга е много важно да се абстрахирате от подобни сравнения. Ако сте фенове на поредицата на Роулинг, със сигурност ще видите някои препратки, може да откриете и сходства с други романи. Но това ще ви попречи да се насладите на историята или поне при мен беше така през първата ѝ част. А всъщност СенЛинЮ е изградила съвсем различен свят и когато успях да погледна на „Алхимизирани“ по този начин, четенето стана по-интересно. Въпреки това не бих казала, че книгата ще се нареди сред любимите ми или сред препоръките ми. 

Ако гледаме на романа като фентъзи, може да отличим описания свят, история на Паладия, спецификите на магията, развитието на войната и последствията от нея. В същото време почти всичко е представено през статични сцени. В част от тях главите герои се срещат регулярно, в други Хелена изпълнява работата си на лечител. И междувременно на читателя се разказва как се е стигнало до тази война,  кои са основните действащи лица, какви различни умения притежават персонажите и т.н. Липсваха ми динамика и битки, възможност да опозная света от повече гледни точки, да изляза от стаята, в която са водещите двама и най-накрая нещо да се случи. Разбира се, има няколко по-разчупени момента в този стил, изпълнени с напрежение и обрати, които ми допаднаха. Но на фона на големия обем на текста, очаквах повече. 

Ако разглеждаме „Алхимизирани“ като роментъзи, не мога да кажа, че развитието на взаимоотношенията между Хелена и Кейн събуди особени емоции в мен. Не ги възприех, липсваше ми нещо, за да им симпатизирам или да изпитвам емпатия към тях. Трябва да кажа, че не съм чела много роментъзи заглавия, за да сравня с други в жанра, но съм попадала на доста добри романтични или чиклит истории, в които химията между героите сякаш преминава отвъд страниците. Тук не го усетих. 

СенЛинЮ

Допадна ми структурата, избрана от авторката - да започне с героиня, която не си спомня нищо от миналото си и след това да ни върне назад във времето и ние да разкрием случилото се, заедно с нея. Тази втора част от романа ми беше много по-интересна, макар че цялостното усещане за статичност, еднообразни сцени и прекалено разтеглен сюжет се запази. И все пак имаше нещо, което ме теглеше да продължа напред, да стигна до развръзката, така че мога да определя стила на СенЛинЮ като увлекателен.

Ако планирате да четете „Алхимизирани“, трябва да се подготвите и за по-графични, кървави и брутални описания на мъчения или процедури. Още една причина да си припомняме, че това „не е Хари Потър!“, за да не се разочароваме – все пак романът е представян като мрачно фентъзи. 

Като теми в книгата се открояват: безсмислието на войната, в която никога няма победители, готовността да се жертваш за убежденията си, размитите граници между добро и зло, до какво водят предразсъдъците и други, които неизменно се свързват с военни или антиутопични сюжети. Със сигурност е ценно да си ги припомняме - особено когато ежедневно ни се доказва, че не сме си научили уроците от такива събития през вековете. 

Може би щях да препоръчам книгата по-категорично, ако не беше толкова разтеглена и сюжетът беше по-разчупен. Смятам, че това може да откаже или да отегчи в дадени моменти читателите и трябва да се вземе предвид. Но бях приятно изненадана от финала – всъщност от съвсем последните думи в него, които напомнят, че понякога истинските герои остават в бележките под линия, и придават някаква красива поетичност на всичко описано преди това.

ТОЙ: Мъката в тази история можеше да свърши 400 страници по-рано! 

Както написах и в увода, наистина бях много ентусиазиран да прочета „Алхимизирани“. Може би самата енергия около заглавието във Франкфурт, а след това всичките онлайн мнения за него, ме ентусиазираха и нямах търпение да се потопя в историята. 

Като цяло моето мнение ще бъде кратко. За мен „Алхимизирани“ има голям потенциал, но големият обем, който е излишно раздут, ми развали удоволствието от четенето. Тази книга без проблеми може да бъде с едни 400 страници по-кратка и да успее да задържи както интереса ми, така и динамиката на сюжета. 

Сега тъкмо когато ми ставаше интересно, вляза в историята и дори с любопитство преследвах случките, изведнъж заради излишни обяснения и пълнеж, губех фокуса и по-скоро се дразнех на случващото се и ми ставаше досадно. Така загубих голяма част от посланията заложени книгата, които се обещават в нейната анотация. Така не успях да оценя може би голямата драма, която беше в частта, в която върнахме назад във времето. Може би не успях да се свържа със самите герои по подходящ начин, защото ми омръзна да повтарят едно и също и да ми припомнят неща, които вече знаем. Само да кажа, че и на първото „Ти вече си моя“ разбрах, че отношенията между Хелън и Кайн ще са токсични. Нямах нужда да го чета 700 страници, на всяко второ изречение.

Не мога да отрека - светът, който създава СенЛинЮ е много впечатляващ. Първата част на книгата я погълнах за отрицателно време, защото ми беше интересно как е измислила всичко това. Аз не съм от редовните читатели на фентъзи романи и този ми се стори доста сложен, но ми беше много любопитно да ги опознавам и да се опитвам да разбера как работи. Ако трябва да го сравняваме със света на „Хари Потър“, то той наистина е детска историйка. Тук нещата са на много по-високо ниво. Много ми харесва как химията и изобщо науката е вкарана в действията, как нищо не беше повърхностно, а всяко действие на героите имаше втори, трети, та и четвърти план. Както казах и по-горе – има хляб в историята. 

За щастие книгата се чете бързо и върви леко. И добре, че е така, защото ако се четеше и бавно, с всички тези излишни подробности, може би нямаше да я дочета. Но истината е, че не усещах как отмятам страниците и минавам през историята. 

Искам да поздравя и издателство „Сиела“ за постовете в социалните мрежи, в които обясняват различни термини, запознават ни с герои, и като цяло ни помагат четенето да върви по-гладко. Аз си ги бях запазил и особено в началото доста опрах до тях някои неща да ми стават по-ясни. 

Друго нещо, което не ми допадна е, че може би не видях един положителен мъжки образ в тази книга. Всички бяха токсични, агресивни, убийци, психопати. Жените бяха или зли, отново под влизането на мъжете, или в ролята на жертви, използвани за разплод както в „Разказът на прислужницата“. Някак си баланса на тези роли ми беше прекалено нарушен и наистина не видях кое поведение за пример. Или съм го изпуснал сред всичко останало. 

Като цяло тази книга бих я препоръчвал само на хора, които са почитатели на жанра. Оценявам положителните ѝ страни, виждам защо има хайп около нея, но определено не беше моето нещо. Не съжалявам, че я прочетох, но и не е история, която ще остане за дълго в книжното ми сърце. 

„Това е безвъображаемо обвинение и честно казано ми е омръзнало да го чувам. Магьосничество. Все едно няма друго обяснение за жена, която е добра в работата си.“

Ариел Лоуън ме потопи в своята ледена река и не изплувах в реалния свят докато не разбрах отговорите на всички въпроси, които ме вълнуваха живо до самия финал. Това е история, която с лекота разказва една много тежка история за изнасилване, убийство, сексизъм, подценяване и неразбиране, но в никакъв случай не те натоварва. Защото вплита в себе си и темите за истинската любов, уважението, страстта, с която вършиш това, което обичаш, мъдростта заложена в жената и магията да израждаш здрави деца. 

„Ледената река“ е историята на реално съществуващата личност Марта Балард, която е била акушерка и която оставя своята история написана в своите лични дневници. История, която вдъхновява Ариел Лоуън да напише роман, който да се придържа към историческите събития, но и да напише една художествено измислица, която те увлича и не искаш да свършва. 

История, която проследява съдбата на едно семейство, една жена, един цял град и борбата на жените през XVIII век, които е трябвало да доказват себе си, възможностите и правотата си всеки един изминал ден. 

„Ледената река“ ни отвежда в Мейн през 1789 година. Когато река Кенебек замръзва, погребвайки мъж в леда, Марта Балард е извикана да огледа тялото и да установи причината за смъртта. Като акушерка и лечител тя е запозната с много от нещата, които се случват зад затворените врати на домовете в Халоуел. В своя дневник тя записва всяко раждане, смърт и престъпление в малката им сплотена общност.

Месеци по-рано Марта е документирала подробностите за предполагаемо изнасилване, извършено от двама от най-уважаваните мъже в града – единият от които сега е намерен мъртъв в леда. Но когато местен лекар подкопава нейното заключение, обявявайки смъртта за нещастен случай, Марта е принудена сама да разследва шокиращото убийство. В течение на една зима, докато процесът наближава, а шушуканията и предразсъдъците нарастват, Марта упорито преследва истината. Нейният дневник скоро се озовава в центъра на скандала, замесвайки онези, които обича, и лоялността ѝ е изправена пред изпитание.

Книгата много ми допадна. Въпреки че на моменти ми се искаше да е малко по-динамична, ме спечели със своята емоционалност, философия и темите, които са важни. 

„Ледената река“ си има всичко. На първо място си има герои, които са толкова добре изградени, че ти не оставаш безразличен към тях. Или ги обичаш или ги мразиш. На някои от тях съчувстваш, а пък други грам не ги разбираш. Но всички ги усещаш живи и това е голяма сила за романа, защото вярваш на всяка написана дума.  

На мен лично много ми допадна мистерията в историята – как до последната страница не знаехме кой е убил един от изнасилвачите и как се е озовал в ледените води на  Кенебек. Самите съдебни процеси бяха много интересни за проследяване – там авторката ни показва нагледно колко назадничаво е било обществото спрямо жените и как е поставяло под съмнение всяка тяхна дума и действие, само защото не са мъже. 

Правата и възможностите на жените са голяма тема в романа, но не са написани по дразнещ начин с цел излишен феминистки популизъм. Просто главната ни героиня е толкова силна жена, че тя самата се бунтува спрямо обществените нагласи и със своите действия показва, че няма да робува на остарели разбирания спрямо нейния пол. 

Ариел Лоуън

Книгата със сигурност ме вдъхновява да прочета още за Марта Балард – тя е акушерка, която е изродила над 1000 бебета, без да загуби нито едно. Животът ѝ не е бил лек, но тя го е живяла достойно. Много се радвам, че цялата книга беше написана от нейно име, защото това ми помогна много по-лесно да вляза в света ѝ, да приема мъдростта ѝ, да си представя с какъв светоглед е била и как по един много смирен начин е преминала през перипетиите, които застават на пътя ѝ.

А една от финалните сцени в книгата с Марта ще я помня дълго време, защото като мъж нямаше как да не съчувствам за станалото в нея, но като човек страшно много харесах как всеки получи това, което е заслужил. 

Накратко – прочетете „Ледената река“ – смятам, че би допаднала на всеки, който обича книги за реални личности, примесени със завладяващ художествен сюжет, който те държи на тръни до последно. 

Автор: Любен Спасов

„Трябва смелост да изживееш своята истина,

 особено когато светът ти казва да я скриеш.“

„Невидимите фурии на сърцето“ от Джон Бойн е поредната книга, която аз и Цвети решихме да прочетем за рубриката „Тя и той“, и която и двамата отлагаме от години. Честно казано подходихме към романа без очаквания, без да знаем дори за какво точно се разказва в него и той определено успя да ни изненада приятно. 

Книгата разказва историята на Сирил – човек, който се учи да живее със своята идентичност и с тежките неправди, които животът му сервира. Книгата не щади читателя – на моменти е брутално директна и болезнена, но същевременно разкрива красотата и човечността на героите, които се борят за любов, приемане и себеуважение.

Освен личните драми, романът умело вплита и политическия и социален контекст на Ирландия през десетилетията, показвайки как обществото реагира на различието и как промените се случват бавно и трудно. И макар сюжетът понякога да се движи по-бавно, историята е изключително завладяваща и изпълнена с моменти, които остават дълго в ума.

За нас „Невидимите фурии на сърцето“ се оказа не просто книга, а пътуване – през епохи, през страхове и предразсъдъци, през любов и прошка, и най-вече – път към себеоткриването. 

ТЯ: Винаги се впечатлявам, когато един автор съумее да пише за сериозни и болезнени теми по красив и интригуващ начин.

Името на Джон Бойн вече е доста познато сред ценителите на литературата у нас. „Невидимите фурии на сърцето“ ми беше горещо препоръчана от Лера от mama_and_elly_and_books преди няколко години и благодарение на рубриката, най-накрая я извадих по-напред в купчината „за четене“. Започнах романа без да прегледам анотацията и нямах никаква идея какво да очаквам. Знаех, че е тип bildungsroman, който проследява живота и съзряването на едно момче в Ирландия и че е написана „много добре“ по думите на повечето читатели. Но историята успя да ме изненада.  

На първо място се изненадах, че книгата не е събудила повече полемика сред читателската общност у нас, която за съжаление често подхожда доста тесногръдо към сюжети, свързани с хомосексуални герои, какъвто е главният персонаж Сирил. Радвам се, че романът се е спасил от подобно оплюване, защото си заслужава да достигне до повече читатели. 

В центъра на историята всъщност се завъртат различни хора и всеки носи своите рани, недостатъци и слабости, сякаш за да се убедим, че нищо на този свят не е само черно или бяло. Бойн излага на показ най-грозните черти на ирландското общество и политика. Но в същото време в текста се срещат и топлота и любов. Макар че персонажите се изправят пред множество трудности и предразсъдъци, животът трябва да продължи и те го правят ден след ден. 

Джон Бойн

Винаги се впечатлявам, когато един автор съумее да пише за сериозни и болезнени теми по красив и интригуващ начин, да те накара да изпиташ състрадание, без да се чувстваш депресиран накрая. Вярвам, че „високата литература“ (ако решим да говорим за такава) може да замисли или разтърси читателя, без да го отчайва. И книгата на Джон Бойн е чудесна демонстрация на това. Стилът му е увлекателен и макар че животът на героите не е никак лек, читателят преминава през историите им с лекота. 

Освен съдбата на Сирил и всичко, с което хора като него е трябвало да се справят през описаните години, силно впечатление ми направиха и жените в романа. Голяма част от тях също са принудени да се борят с ограниченията, поставени от Църквата или от закостенелите разбирания. Съвсем обикновени майки, сестри, приятелки, които показват необикновена сила на духа и способност да взимат трудни решения и да приемат последствията от тях без да се изживяват като жертви. 

И може би това е другото, с което книгата се открои за мен –  в нея има хора, които стават жертва на насилие, на неразбиране, хомофобия, криворазбрана целомъдреност, но никой от тях няма жертвеническо поведение. Те приемат ролята, която са изиграли в собствения си живот и търсят начин да се спасят, да намерят щастието, както и да изглежда то. Един истински пример за сила, дори и хората, които я проявяват, да са изтъкани от слабости.

От всичко описано тук, може би става ясно, че препоръчвам „Невидимите фурии на сърцето“ – заради интересния сюжет и стила на автора, заради ценните послания, емоционалното (но не натоварващо) читателско преживяване… Разбира се оставям една вратичка за хората, които считат, че засегнатите теми не са за тях, но ако решите да се предизвикате, този роман заслужава внимание.

ТОЙ: „Невидимите фурии на сърцето“ беше една доста приятна изненада за мен!

Тази книга определено ме изненада! Бях се приготвил за едно тежко четиво, което ще чета поне седмица и няма да ми върви леко, а аз прочетох „Невидимите фурии на сърцето“ за 3 дни и то даже лични ангажименти ме позабавиха с прочита. 

Но това, че аз прочетох книгата почти на един дъх, не трябва да ви заблуждава, че е леко четиво. Темите вплетени в нея са сериозни, обществено важни, а чрез писането си, което на моменти е доста брутално директно, Джон Бойн ги прави и трудни за преглъщане. 

В „Невидимите фурии на сърцето“ основната тема е за хомосексуалността в Ирландия. Чрез живота на главния ни герой Сирил, авторът е направил един подробен прочит на това какво са преживявали тези в хора в страната от края на Втората световна война до наши дни. На страниците на романа ставаме свидетели на това как в Ирландия да си хомосексуален се е наказвало със смърт, как тези хора са били гонени, измъчвани, затваряни, убивани. Как това състояние се е смятало за психологически проблеми дори, а ако някой баща отнеме живота на своя хомосексуален син, не изтърпява наказание, защото все пак синът е психически негоден. 

В книгата има много тежки сцени свързани с насилие, което е толкова жестоко и незаслужено, че няма как да не ти заседне буца в гърлото докато четеш. Джон Бойн описва много подробно как тези хора са се криели, срещали са се набързо някъде навън, рискували са живота си, само за да могат да изпитат ласка и да се почувстват желани и обичани. Той разглежда и началото на кризата със СПИН и обвиненията, които получават хомосексуалните по това време и отношението към тях тогава, въпреки че голяма част от заразените са били и хетеро мъже и жени. 

Като цяло книгата проследява живота на Сирил, който определено не е бил лесен, Оставен за осиновяване още при раждането си, попаднал в семейство, което не иска да го приеме изцяло, той се учи как да живее с тайната, която носи и с тежките неправди, които му сервира съдбата. На моменти книгата ми напомняше на „Малък живот“ с тази разлика, че тук героят не е малоумен и неговото страдание не е нарочно преекспонирано. За щастие Сирил успява да научи своите уроци, да вземе от всяка среща и случка най-доброто и да се научи да живее със себе си без страх, без да се налага да се крие и без да обслужва комфорта на другите. В крайна сметка той успява да сложи себе си на първо място, за да може в края на книгата да намери покоя и щастието, които винаги е желал. 

Изключително много ми хареса връзката с биологичната му майка, с която през цялата книга се „гонят“ – животите им са преплетени чрез случки, които не са свързани конкретно с двамата, но винаги ги поставят на една сцена. Това разминаване продължава до момента, в който вече няма как да се пренебрегнат знаците и истината трябва да излезе наяве. Но в това отношение писането на Джон Бойн ми достави огромно удоволствие, като виждах как умело се „закача“ с тази част от сюжета и на финала всичко приключва по един много логичен начин. 

Това, което на мен доста ми хареса е, че в книгата е намесена и голяма част от политическия живот в Ирландия, реакциите на обществото спрямо различните случки в страната и мнението на Джон Бойн вплетено в текста, чрез действията и позициите на героите му. 

Не мога да отрека, че от време на време сюжетът ставаше по-муден отколкото ми се искаше на мен. Определено можеше книгата да е с една идея по-динамична и така да те грабва, че да няма второ мнение дали е четима или не. Но като цяло съм доста доволен от прочетеното. Със сигурност „Невидимите фурии на сърцето“ беше една доста приятна изненада за мен! 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„За човека, когото обичаш, трябва да разрушиш света и да построиш нов. Правиш всичко възможно, за да му дадеш онова, от което има нужда.“

Из „Този велик, необятен, прекрасен живот“, Емили Хенри

Какво може да ме извади от книжна дупка в началото на годината? Оказа се, че за мен отговорът е прост – двама любими автори и техните нови книги, които не ме оставиха намира, докато не ги приключих. 

Емили Хенри и Ричард Озмън са моя огромна слабост. Всеки път, когато отварям нова книга от тях се чувствам сякаш започвам разговор със стар приятел. Започваме от там, където сме спрели миналия път и те ми разказват нова история, в която ще се влюбя. 

И те отново не ме разочароваха. И двамата са написали книги, всеки в своя жанр, но с много общи неща в тях. И на двамата романите са човешки.

Да, в „Невъзможно богатство“ има отвличания, убийство, бомби, опасни престъпници, изнудвания и четири старчета, които правят всичко това да изглежда супер забавно, а пък в „Този велик, необятен, прекрасен живот“ имаме двама писатели, изчезнала богата наследница, мистерия, семейни драми, любов и много мъдрост за живота и за това колко всъщност прекрасен е той. Но и в двете книги са събрани истории на хора, които ще ви развълнуват, разплачат, разсмеят глас и изобщо няма да ги усетите като измислени персонажи. 

Но, за да не съм голословен, ви предлагам да прочетете повече в текста. 

„Невъзможно богатство“ от Ричард Озмън

За мен Ричард Озмън става все по-добър!

Петата част на „Криминален клуб „Четвъртък” е една от най-забавните и заплетените от поредицата. Като отворих книгата и започнах да чета първите страници осъзнах колко силно са ми липсвали четирите старчета. Липсвала ми е динамиката на групата, общуването между тях, закачките, разследванията. Тези герои наистина сякаш съществуват някъде, а Ричард Озмън сякаш е техен биограф, който просто описва приключенията им. Разбира се, излизането на филма лятото помага за по-лесното приемане на героите за реални хора, а докато четях „Невъзможно богатство” пред очите ми бяха актьорите и някак си историята стана още по-жива.

В тази част всеки от персонажите се справя с последиците от събитията, които се случиха до този момент. Елизабет трябва да намери сили да де върне в най-добрата си форма, Джойс трябва да помогне на дъщеря си да организира сватбата си без да се избият, Ибрахим се грижи и напътства своя любим затворник с идеята да го промени, а Роб е изправен пред нови предизвикателства, които ще изпитат ценностната му система и ще го накарат да направи нещо, което до този момент не е.

Ричард Озмън е във вихъра си в „Невъзможно богатство”. Написал е една много заплетена криминална история, изпълнена с обрати и изненадващи разкрития до последната страница. Написал е емоционални сцени, които могат да те разчустват само с няколко думи. Аз лично съм се смял с глас с някои от диалозите и изказванията на героите - категорично за мен това е най-забавната част на „Криминален клуб „Четвъртък”.

Както и в предните части, така и тук има заложени много важни и сериозни въпроси. В книгата Озмън говори за темите за домашното насилие, за личния пример, който даваме на околните и как го вдъхновяваме, доверието между приятели и врагове, силата да се справим със скръбта и да продължим напред. Разбира се относно имаме темата за семейството - това, в което се раждаме и това, което сами избираме - и как като сме заедно и имаме хора, които ни разбират и подкрепят, всичко е някак по-хубаво.

А най-хубавото от всичко е, че Ричард Озмън в своите благодарности официално потвърждава, че ще има шеста книга от „Криминален клуб „Четвъртък” и втора от „Разкриваме убийства”. И това, ако не е едно много хубаво начало на книжната ми 2026 година, не знам кое е.

„Този велик, необятен, прекрасен живот“ от 

Емили Хенри

„Този велик, необятен, прекрасен живот“ е една от най-добрите книги на Емили Хенри, но и една от най-различните! Това е роман, изпълнен с мъдрост, любов, тайни, журналистически заглавия, семейни драми, но най-вече е роман за изборите, които правим и до какво водят те. За това колко важно е да обичаш някого толкова силно, че да си готов да преобърнеш света си, да го разрушиш и да построиш нов, специално за него, който да му пасва идеално. 

Ако харесвате Емили Хенри заради любовните сюжети, тук се пригответе, че това изобщо не е фокусът. Тук романтичните отношения между главните ни герои са в периферията на историята и хем задават една любовна рамка, без която историята не може, хем не мисля, че в случая влюбването между Алис и Хейдън бе толкова важно. 

Даже, ако трябва да бъда напълно честен, точно любовните отношения за малко да ми развалят удоволствието от цялата книга. Това е първият роман на Емили Хенри, в който не повярвах на героите и първоначалната искра между тях. Всичко се случи някак много бързо и изкуствено. Както не общуваха и дори се отбягваха, така изведнъж се награбиха. И въпреки че с напредването на историята техните отношения придобиха доста по-завършен вид, а към финала дори се разчувствах заради тях, то по време на цялото действие на романа изобщо не ми беше важно те двамата дали ще се съберат или не. 

В „Този велик, необятен, прекрасен живот“ важна е историята на Маргарет Айвс. Нейната лична изповед, която двамата трябва да разкажат в книга. Книга, която не се знае от кой ще бъде написана и дали изобщо ще види свят. Книга, която е събрала в себе си теми като родовата травма, семейните отношения и ценности, журналистиката и етиката в нея, манипулирането на аудиторията, създаването на митове и най-вече как истината е много щекотливо понятие, с което всеки работи както сметне за добре. 

Емили Хенри е създала история, която не ми доскуча в нито един момент и ме караше да се чудя как точно ще ме изненада на финала. История, която ти е любопитна заради цялата мистерия и драма вплетени в нея, но и заради емоцията, която може да те накара да се разплачеш и да се замислиш за живота като цяло.

Чисто като написване „Този велик, необятен, прекрасен живот“ ми напомни за „Скандалният живот на Евелин Хюго“ от Тейлър Дженкинс Рийд, но това може би е нормално тъй като разглежда живота на известни личности от същите богаташки кръгове. 

И въпреки че любовната нишка на моменти много ме дразнеше, то с чиста съвест давам 5 звезди на „Този велик, необятен, прекрасен живот“ от Емили Хенри. Заради интересната история, добрите обрати, живите герои и най-вече заради този прекрасен финал, от който буквално настръхнах и разбрах, че и на английски, и на български заглавието е най-подходящото, което изобщо може да има и точно с последното изречение се пълни с огромен смисъл. 

Автор: Любен Спасов

„Там горе единствените чудовища са тези, които носиш в себе си“

Книжната ми 2026 година започна изключително бавно. През първите 15 дни по-често посягах към някой филм, сериал или слушане на музика за релакс, отколкото към книгата, която бях започнал още в края на 2025. От два дни обаче желанието ми ча четене се завърна, може би, защото осъзнах колко яки заглавия ме чакат в библиотеката и нямам търпение да започна. И в крайна сметка най-сетне дочетох първата ми книга за новата година, а именно „Сто милиона години и един ден“ от Жан-Батист Андреа. 

Миналата година също започнах със заглавие от автора – „Да бди над нея“, коeто изключително много ми хареса и се нареди сред любимите ми заглавия за 2025. Затова и очакванията ми към  „Сто милиона години и един ден“ бяха големи. И може би заради това леко се разминахме с книгата. 

В „Сто милиона години и един ден“ историята започна през лятото на 1954 година и ни запознава със Стан, който е палеонтолог, чиято кариера е в застой. В нея няма нито открития, нито признанието и славата, за които е мечтал от малък. Въпреки това през един августовски ден пред Стан проблясва възможност: високо в планините има скелет на огромен динозавър, който стои непокътнат в леда от хилядолетия. Или поне така твърдят легендите, които се носят сред местните. Стан е завладян от надежда, че именно той може да е неговият откривател, и решава да тръгне на рискована експедиция, да покори планината и може би – съдбата си.

Към него се присъединява опитен планинар, който познава пътя и непримиримата природа на Алпите, както и двама учени – Умберто и Петер, мъже с обща жажда за открития. Но изкачването на ледника се оказва далеч по-жестоко, отколкото са си представяли. Студът пресича дъха им, височината ги поразява, а самотата започва да шепне в снежните виелици с гласовете на техните страхове. Колкото по-нагоре се издигат, толкова по-дълбоко се разкриват пукнатините в тяхната човечност. Сред безмилостните бури и безмълвните планински върхове приятелството им ще бъде подложено на изпитание, а старите рани ще се отворят отново. 

За съжаление тази книга на Жан-Батист Андреа не успя да ме грабне колкото „Да бди над нея“. Оценявам всичките ѝ позитиви – красивото писане, въвличането в историята по един типично френски начин, който винаги ме омагьосва и ме кара да ми е уютно докато чета заглавие от френски автор. Метафорите, които използва Жан-Батист Андреа, силно ме впечатлиха, както и предния път. Леките изненади пръснати из целия сюжет, преплитането на настояще и минало – като цяло, наистина мога да кажа, че това е една майсторски написана книга, която няма как да не допадне на хората, които обичат добре написани романи. 

В началото историята ми напомни на „Цялата небесна синева“ от Мелиса да Коста – същата структура на текста, същата магия, същата настройка при героя, който не само изминава километри, за да направи някакво откритие или за да изживее приключението на живота си, а извървява най-трудния път – този към себе си и към вътрешния мир. Към финала пък историята ми напомни на „Лавина“ от Блага Димитрова – тесктът на Жан-Батист Андреа ми донесе същото усещане като при Блага, подобната съдба на част от героите, подобната обстановка. 

Жан-Батист Андреа

Но въпреки че на теория книгата е пълна с похвати, които в миналото при други автори доста са ми допаднали, и въпреки че „Да бди над нея“ ми хареса,  „Сто милиона години и един ден“ не се представи по същия начин. Някак си нямаше тези „кукички“ в сюжета, които да ме карат да искам още и да нямам търпение да я чета страница след страница. 

Като цяло обаче оставам почитател на автора. С всяка прочетена книга от френски автор осъзнавам, че те определено са „моите хора“ и пишат истории, които винаги ме докосват много силно. Надявам се от Orange Books да продължат да ни запознават и занапред с творчеството на Жан-Батист Андреа.

Автор: Любен Спасов

„Знаете ли, ако мъжете притежават една универсална суперсила, това е умението да убеждават жените, че проблемът е в тях.“ 

Коледа е време за семейството, срещи с приятели, почивка и четене на хубави книги. Затова и с Цвети решихме този месец да сме тематични с избора на заглавие за рубриката. Искахме да е роман, който разглежда отношенията между мъжа и жената, да е коледна книга, в която има романтика, но все пак да е и в наш стил. Демек – мистерия с изчезнала известна писателка, която някой иска да убие. 

За нас „Най-прекрасното престъпление на годината“ отговори на всички тези наши изисквания. А дали ни хареса? Може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: „Най-прекрасното престъпление на годината“ може да се окаже много добра компания за почивните дни за вас по различни причини.

Декември няма как да мине без коледни книги и филми, но ние решихме да изберем нетипичен празничен роман, който съчетава предколедните емоции с криминално разследване - "Най-прекрасното престъпление на годината" от Али Картър. 

Писателката вече има доста заглавия зад гърба си, като по-голяма част от тях са янг адълт романи, свързани с приключения, екшън, шпионски интриги и криминални загадки. В книгите си за възрастни тя също преплита подобни сюжети и дори героите понякога се проявяват като тийнейджъри. 

Историята на Маги Чейс, кралицата на уютната мистерия, и Итън Уайът, майсторът на трилъра, започва обещаващо. Освен загадка в стил Агата Кристи, имаме и изненадващи моменти, които да създадат повече динамика, отколкото сме свикнали да срещаме в класическите крими романи. Не липсват обаче типични характеристики на романтичните книги в стил "от врагове до любовници". Но авторката е решила да  разкаже историята от гледната точка и на двамата главни герои, което донякъде балансира текста. А и все пак четем коледен роман, така че е добре да очакваме очакваното. 

Хареса ми, че главните герои са писатели и можем да се потопим в света на книгоиздаването. Освен това са и почитатели на криминалната литература, така че ги почувствах близки и с интерес следях как ще разплетат загадките. Сюжетът е увлекателен, поднася изненади, предизвиква читателя и е подправен с доза забавни и романтични моменти, така че да има за всекиго по нещо. 

Ако сте почитатели на класическите детективски истории или на уютните мистерии и се подготвите за някои често прилагани похвати от романтичните сюжети, "Най-прекрасното престъпление на годината" може да се окаже много добра компания за почивните дни. Историята е интересна, разтоварваща и я препоръчвам на всеки, който търси четиво, едновременно в унисон с празниците, но и отличаващо се от масовите коледни книги.

Разбира се, ако искате разнообразна литературна компания, може да потърсите вдъхновение и в другите ни 12 ревюта за 2025 година, които се оказаха любопитно читателско предизвикателство за нас. Благодаря, че четете рубриката и ви пожелавам уютни празници, щастливо начало на годината и нека е пълна с повече хубави истории!

ТОЙ: За мен „Най-прекрасното престъпление на годината“ съчетава най-доброто от двата свята. 

Когато с Цвети решихме да четем „Най-прекрасното престъпление на годината“, не знаех какво да очаквам. В крайна сметка се оказа, че наистина е заглавие, което съчетава най-доброто от двата свята. 

От една страна получих дозата романтика, от която имах нужда – двама автори, които би трябвало да се мразят, но се оказва, че от години има нещо повече между тях. Закачките между главните ни герои не бяха неловки или странни, не бяха и изкуствени и нереалистични. Напротив – всичко изглеждаше много естествено, Маги и Итън ми бяха сладки и романтичната нишка в книгата не беше като кръпка, а като нещо много логично, което определяше хода на събитията и настроението в книгата. 

Криминалната част от романа беше още по-интересна – книгата е една прекрасна уютна мистерия, от най-класическите, която няма да ви изненада с много оригинален сюжет или големи обрати, но е много любопитна и ще ви държи на тръни до последно. 

Като цяло книгата имаше своите наивни моменти, които биха подразнили някого. И в любовната история, и в криминалната, има ситуации и действия на героите, които са доста наивни и осъзнаваш, че може да се случат само в книгата, но за мен си бяха в реда на нещата и подходящи за жанра. За мен това е идеалната книга за разтоварване, не само по празниците. 

Али Картър

Отделно мисля, че е и много подходяща за нашата рубрика. Историята разглежда няколко клишета относно това как мъжете виждат жените, как се държат с тях и най-вече как ги манипулират. Хубавото е, че авторката развенчава тези митове чрез страхотното държание на Итън към Маги. Оказа се, че всичко, което тя мисли за мъжете, всичко, което очакваше от него като държание, е грешно. За мен историята дава една много хубава гледна точка за това, че не трябва да съдим хората прибързано и че всеки има някаква история, за която никой не знае. 

Като цяло мога да препоръчам книгата на всеки, който обича мистериозни истории, с щипка романтика. 

А аз също искам да благодаря за това, че направихте рубриката една от най-четените в блога през 2025. През новата година обмисляме да ви запознаем с още заглавия, които ще разглеждаме от всеки ъгъл заедно. 

Автори: Любен Спасов и Цветомила Димитрова 

„За мен такава приятелка беше Матилд. Въпреки предателството ѝ тя ми липсва. Когато помисля за нея, се изпълвам с чувство на загуба, но Матилд не отговори на молбите ми да оправим отношенията си, а и аз не настоях. Вече мисля, че някои хора са предопределени да бъдат в живота ни за определен период от време и нито миг повече. Може би Матилд е била една от тях.“

Из „Парфюмеристката от Париж“ 

Това е една от най-дългите ми статии в блога, но пък споделям мнението си за цели 7 книги от издателство Benitorial и се надявам да ви бъде полезна и интересна! 

Всеки, който ме познава и следва Book Adventure Club знае, че съм огромен почитател на издателство Benitorial – както на книгите, така и не прекрасния екип. Те нацелват моите читателски предпочитания точно в десетката и към момента нямам нито едно разочарование от заглавията им към които съм посегнал. 

Напоследък обаче в библиотеката ми се натрупаха няколко техни романа, които съм наредил за четене, но все не стигам до тях поради лични или работни причини. Сред тези заглавия основно са заглавия от поредици на любими автори, които вече са ми откраднали сърцето и честно казано прекалено дълго отлагам четенето им. Чак се учудвам как се удържах досега да не съм ги прочел. 

Затова реших в края на годината да се предизвикам – избрах 7 книги от Benitorial, които отлагам от известно време и си обещах, че докато не ги прочета, няма да започна друго заглавие, като по този начин целта ми е да наваксам с романите от издателството, които са ми любопитни и следя. А и като гледам какви прекрасни нови книги издават, трябва да освобождавам място на рафта в библиотеката. 

А как премина това мое книжно предизвикателство, ще разберете, ако продължите да четете. 

„Случаят с белите пера“ от Джаклин Уинспиър

Има някаква много интересна магия около книгите за Мейзи Добс, която на мен много ми допада. И първата част от поредицата за нежната, умна, деликатна и определено с доста интересно минало детективка, изключително много ми допадна, а втората също не ме разочарова. 

В „Случаят с белите пера“ заварваме Мейзи Добс точно година след първата книга и тя в прекрасна форма: детективската ѝ агенция се утвърждава, двамата с верния ѝ асистент Били се местят в по-голяма кантора на Фицрой Скуеър, а малката ѝ червена спортна кола вече е изплатена. Време е за нов случай.

На Джоузеф Уейт, основател на търговска империя, му се налага да потърси услугите на Мейзи въпреки предразсъдъците си – дъщеря му, меланхоличната и разглезена Шарлът, отново е избягала. Този път обаче младата жена е напуснала дома си разстроена веднага след като е прелистила сутрешния вестник. Инструкциите на Уейт гласят тя да бъде намерена и върната у дома по възможно най-бързия и дискретен начин. Само че Мейзи много скоро осъзнава, че Шарлът е замесена в нещо много по-сериозно от обтегнатите от години отношения между баща и дъщеря. Както и че между изчезването ѝ и разследваното от инспектор Стратън убийство има ужасяваща връзка… която отново връща детективката към зловещите последици от войната.

Книгата ми започна малко бавно и скучно. Чак се притесних, че втората част ще е доста по-зле от първата и малко дори се разочаровах, защото „Първият случай на Мейзи Добс“ бе една много приятна изненада за мен и не исках сега да пиша негативно ревю за продължението. 

За щастие обаче по-мудното начало е било с цел авторката Джаклин Уинспиър да ни въведе в света на втората книга, искала е да научим всички основни факти и като читатели да се доверим на Мейзи Доб да ни преведе поетапно през историята. А колкото повече четем, толкова повече неща научаваме. 

Първоначално оставаме с впечатлението, че в този случай на Добс няма да има убийства, а ще търсим изчезнал човек. Само че когато труповете започват да падат един след друг става ясно, че нещата са много сериозни. Доста ми хареса как всичко отново се оказа свързано с войната и как белите пера носят много по-голяма символика от просто почерк на убиец. 

Аз лично чрез книгата научих нещо ново от историята на Първата световна война, което не знаех и което обогати общата ми култура. Честно казано тази информация дори ме накара за първи път да съм на страната на убиеца. Не, че оправдавам каквото и да е отнемане на живот, но честно казано като слушах личната история на убиеца ми стана мъчно, успях да се поставя на негово място, усетих болката му и разбрах мотивите му. Не мога да кажа нищо конкретно, защото трябва да издам важна част от книгата, но определено бих дебатирал темата с някой, който я е прочел, защото ми е интересно колко хора мислят като мен в случая. 

Като цяло препоръчвам книгите на Мейзи Добс с две ръце – получаваме добра криминална история, заплетена по един много добър, английски начин. Имаме си много изтънчена детективка, която работи по приятен и на моменти доста иновативен начин и самите книги са леки, четат се бързо и наистина ти става уютно докато преминаваш през историята. Героите също са огромен плюс – всички са много реалистично описани в своите действия и мислене. Наистина ме карат да съм съпричастен с тяхната съдба и да преживявам всичко случващо им се на страниците на книгата. 

В оценката си взимам една звезда заради малко по-бавното начало. Но всичко останало беше прекрасно. 

„Парфюмеристката от Париж“ от Алка Джоши

Обожавам писането на Алка Джоши. В него има нещо специално, което ме потапя в историята и аз се оставям тя да ме води из нея, като един опитен разказвач на приказки. Харесва ми да бъда в този свят, с тези герои. Чувствам се като у дома си, въпреки че нямам нищо общо с Индия или с проблемите, с които се сблъскват персонажите. И ако на пръв поглед романите са много „женски“, то за мен всяка една от книгите от джайпурската трилогия на авторката ме накара да заобичам както историята, така и нейното развитие. 

В заключителната трета част на фокус е трийсет и две годишната Радха, която обича с цялото си сърце съпруга си Пиер и двете си прекрасни дъщери. Тайно от всички обаче все още тъгува по момченцето, което е изоставила преди много години, когато самата тя е била дете. Днес тя вече знае какво означава да бъдеш грижовна майка, но все още ѝ е трудно да балансира всеотдайността си към семейството и страстта към богатството на ароматите.

Радха отдавна е осъзнала дарбата си да намира подходящото ухание за всекиго и знае, че именно тя е билетът ѝ към света на професионалните парфюмеристи. Но с всяка стъпка нагоре в кариерата ѝ недоволството у Пиер расте. И неспособността му да разбере желанието ѝ да работи се превръща в единствената пукнатина в съвършения ѝ живот.

Натоварена с първия си значим проект, Радха се завръща в Индия и търси помощ от Лакшми и куртизанките от Агра – жени, които използват опияняващата сила на аромата, за да привличат, примамват и съблазняват. Но тъкмо когато е напът да направи пробив, миналото заплашва да преобърне грижливо подредения ѝ свят и да срине и без това уязвимия ѝ брак.

В „Парфюмеристката от Париж“ наред с любопитната и грабваща те лична история на Радха в сюжета има заложени много важни теми и послания, които със сигурност са общовалидни. 

Със сигурност основната тема в романа е дали човек трябва да следва мечтите си и да иска да прави това, което обича. Дали една жена, когато стане майка, трябва да захвърли всичко за което се е борила и мечтала цял живот, за да гледа децата си? И ако избере да се развива – лоша майка ли е? Или просто и тя е човек със свои желания и амбиции за развитие. В книгата на Алка Джоши тази тема е разгледана от всички гледни точки – на жената, на мъжа, на свекървата, на сестрата, на приятелите. Всеки един човек добавя своя мироглед и прави тази на пръв поглед много дъвкана тема в нещо много любопитно за четене. 

В романа виждаме израстването на Радха и как тя иска да бъде нещо повече от домакиня. Ставаме свидетели на това как изборът ѝ да последва сърцето си влияе негативно върху брака ѝ и как тя се опитва да балансира нещата, но в същото време и да не предаде себе си. 

Друга интересна тема в романа е бизнесът с парфюми и как той не е просто смесване на някакви случайни миризми, а е плод на много труд, избирането на най-правилните аромати и най-правилното им съчетаване, за да се получи перфектният парфюм. Тази книга има вкус, мирис, характер, но като се замисля, всяка една от трите части от трилогията е такава. 

Разбира се и тук Индия присъства – както като решение на актуален проблем за Радха, така и като спомен от миналото, който крие много тайни, които заплашват да се разкрият в настоящето и да го преобърнат напълно. Историята на Радха за пореден път доказва, че нищо не остава скрито завинаги и всяка тайна рано или късно излиза наяве. 

За финал мога да кажа, че ако не сте прочели книгите на Алка Джоши, задължително трябва да поправите това. Те са глътка свеж въздух, от който, след като прочетете книгите, ще осъзнаете, че сте имали нужда. 

„Смърт в Марлоу“ от Робърт Торогуд

„Смърт в Марлоу“ е втората част от поредицата „Криминален клуб „Марлоу“. Продължението на историята започва спокойно и сякаш след събитията в първата книга не се случва нищо интересно. Единственото вълнуващо събитие на хоризонта е предстоящата сватба на един от най-изтъкнатите жители на Марлоу — сър Питър Бейли — с медицинската му сестра — Джени Пейдж. В деня преди сватбата той организира парти в имението си на брега на Темза, а Джудит и компания вече предвкусват безплатното шампанско, което ги очаква там.

По време на соарето обаче от вътрешността на къщата се чува гръмовен трясък. Първи да разберат какво се е случило се втурват Джудит, Сузи и Бекс, които с изненада намират бъдещия младоженец смазан под тежестта на масивен шкаф в заключения отвътре кабинет. Полицията смята случая за злополука. Но според Джудит сър Питър Бейли е бил убит. И само „Криминален клуб „Марлоу“ може да си позволи разследване без скучните полицейски съображения. 

Ако първата част на „Криминален клуб „Марлоу“ много сериозно ми наподобяваше „Криминален клуб „Четвъртък“ на Ричард Озмън, то втората определено по-скоро ми напомни някой от класическите романи на Агата Кристи. Може би от Озмън е останал този хаплив английски хумор, който ме накара на няколко пъти да се разсмея искрено. 

Всичко останало обаче определено беше вдъхновено от кралицата на криминалния жанр. Самата постановка на убийството беше в неин стил, загадката, затвореното пространство, в което никой не изглежда виновен и сякаш това убийство няма как да се е случило по никакъв логичен начин. Дори, ако щете подбудите на убиеца да извърши престъплението са много в стил Агата Кристи. Във всеки един момент очаквах Поаро да изскочи от някъде и да разкрие загадката, но Джудит, Сузи и Бекс се справиха доста добре и без него. 

И за втората книга мога да кажа, че беше любопитна, четеше се доста леко, имаше интрига, обрати. И въпреки че самото разследване от името на дамите наистина е доста наивно и би подразнило всеки голям фен на криминалните романи, който обича истории с детективи и полицаи, които разследват убийство по правилата и законите, то в крайна сметка Робърт Торогуд отново ни представя една забавна, лека история, с която категорично може да се разтоварите след тежък ден.  

Нещата, които ми дойдоха по-слаби в тази втора част беше самото убийство или по-скоро това, че ми беше много предвидимо. Разбрах много рано какво ще е развитието и кой ще се окаже убиецът. И въпреки че не предполагах точно как го е направил и това ме държа до края на книгата, някак си не ми беше толкова любопитно, колкото при първата част. Даже мога да кажа, че нямах търпение да стигна до момента с разкритието на нещата, защото бях толкова убеден кой ще се окаже виновникът за всичко, че просто исках да разбера как го е направил, защото в един момент наистина изглеждаше невъзможно. 

Джудит, Сузи и Бекс отново бяха чудесни – динамиката в техните отношения много ми харесва. Забавляват ме и наистина ме карат да искам да видя как ще се развият като персонажи. Но дори и те този път не успяха да ме накарат да се вълнувам много силно от четенето. 

За тези, които не сте започнали поредицата, със сигурност ви препоръчвам да поправите тази грешка – приятна е, любопитна, има постоянни обрати, а вие може да не усетите втората част като мен. Аз се надявам от Benitorial да продължат поредицата и да продължим да следим приключенията на „Криминален клуб „Марлоу“. 

„Първият удар“ и „Следващата госпожа Периш“ 

от дуото Лив Константин

Мина доста време откакто прочетох „Последната госпожа Периш“, но си спомням много ясно сюжета, все едно съм я прочел вчера. Спомням си и, че първата част на книгата беше много скучна, но втората ми пръсна главата и в крайна сметка останах много доволен от историята. Затова, когато от Benitorial обявиха излизането на „Следващата госпожа Периш“ бях много доволен. 

Преди това обаче се потопих в предисторията на „Последната госпожа Периш“ – „Първият удар“. Там се запознаваме с историята на чудовището Амбър – как се създава този образ и какви са целите му. Чрез краката книга разбираме, че персонажа, който срещаме в „Последната госпожа Периш“ е много внимателно изграден и целта му е една – Амбър да достигне до високите етажи на висшето общество, да е богата и винаги да поставя своите нужди пред тези на другите. А Амбър е готова да постигне целите си независимо от цената, която трябва да плати и средствата, които трябва да използва. 

В „Първият удар“ се запознаваме с първата ѝ жертва и виждаме, че още с първия си план тя е безскрупулна, не се спира пред нищо и за нея не е никакъв проблем да лъже, да нарушава законите и дори да убива. Като цяло историята не е изненадваща и не бих казал, че ме впечатли, но определено ме вкара в настроение за прочита на „Следващата госпожа Периш“, а и ми припомни какъв злодей е Амбър. Определено ми е любопитно  как ще се развият нещата във втората книга, след събитията в първата. 

A, що се отнася до „Следващата госпожа Периш“… мале, колко ми хареса тази книга. Тя си има всичко – напрежение, интрига, моменти, които те карат да стоиш на ръба на стола и да си гризеш ноктите. Докато четях тази история се ядосвах искрено сякаш несправедливостите, които се случват на Дафни се случват на мен. Героите са толкова добре изградени – не понасях Амбър и Джаксън – те категорично се нареждат сред най-мразените ми герои за всички времена, но пък наистина се притеснявах как ще се развият нещата за Дафни, децата ѝ и един нов и неочакван съюзник. 

Оказа се, че „Първият удар“ е много важно да се прочете преди „Следващата госпожа Периш“. Даже да не кажа, че е задължително, защото тя дава много добра основа и яснота за всичко, което ще се случи в големия втори роман. 

И ако в първата част на историята за Дафни и компания бях раздвоен, то тук съм категоричен в положителното си мнение за „Следващата госпожа Периш“. Страхотен трилър, който има идеална динамика, постоянни обрати, от които ти се завива свят, интересен сюжет и отново поставя на фокус проблема с домашното насилие и колко всъщност сериозен е той. И въпреки че Амбър и Джаксън са толкова огромни психопати, че може да си помислим, че в реалния живот няма как да ги срещнем, то аз мисля, че тези герои имат своите реални прототипи и трябва да бъдат спирани навреме, за да не нараняват невинни партньори и деца.

В заключение мога да кажа, че съм изключително доволен от втората ми среща с Лив Константин. 

„Поляната“ и „Момичето в капана“ от Робърт Дъгони

За тези две книги ще бъда много кратък, защото всеки, който е чел Робърт Дъгони знае какъв майстор на трилъра е той. А тези, които още не са прочели нищо от него – моля веднага да се поправите и да се снабдите с „Гробът на сестра ми“. 

„Поляната“ е поредният перфектен роман от автора. Достави ми огромно книжно удоволствие и наистина се размазах от кеф докато четях тази заплетена история и развитието ѝ. За мен Дъгони успява да създаде един много приятен съспенс, който ме държи до финала, защото дори когато се разбере, кой е убиецът, има мини обрати в сюжета, които допълват цялата картинка и до последно не знаеш какво точно е станало. 

В тази част Трейси Кросуайт и нейните колеги се занимават не с един, а с два паралелни случая, с разлика от 40 години помежду им и привидно нищо общо един с друг. Само че на финала двете убийства си приличат повече отколкото си мислим, а напрежението и при двете е огромно. Много обичам истории със студени неразкрити случаи, защото ми е много любопитно как детективът подхожда към убийство, което датира от години. Винаги ме впечатлява как се сглобява пъзела и наяве излизат улики, които преди време не са взети предвид. 

И в този случай Трейси Кросуайт подхожда отговорно, но и леко емоционално, защото отново го свързва с този на сестра ѝ от първата книга. Въпреки това стига до истината, а тя не само е погубила живота на едно момиче, а на още много хора, криели тайната толкова много години. 

И в тази част имаме важни теми като психично здраве, човешкото его, което ни пречи да взимаме правилни решения в дадени ситуации, тийнейджърските постъпки, които имат не по-малко влияние върху събитията и поведението на някои родители спрямо децата им, което ги белязва за цял живот. Препоръчвам наистина горещо! 

В сравнение с „Поляната“ „Момичето в капана“ ми дойде една идея по-слаба. Не, че книгата е лоша – напротив! Отново Дъгони е написал една доста добра история, която беше толкова заплетена, че в един момент, когато приключи, се изненадах, че това е финалът, защото очаквах да има още обрати в последния момент. Но тъй като двете книги ги прочетох в рамките на ден и половина, една след друга, вълнението от историята в „Поляната“, която съдържаше два случая, изпълнени с мистерия и дори лек зловещ и мистичен елемент, още ме държеше и някак си „Момичето в капана“ ми дойде по-равна. 

Разбира се, не че да намерят труп на жена в капан за раци не достатъчно зловещо, но самият случай, мотивите на убиеца, самото разследване беше някак си по-стандартно, но с едно важно уточнение – стандартно за Дъгони. Защото и тук отново имахме важни теми като насилието над жени, токсични отношения, предателства между приятели и това колко е важно да обръщаме внимание на хората, които не се чувствам добре психически навреме. И в тази книга имаме заплетен план, измами, алчност, безскрупулност и косвени жертви. Имаме и разглеждане на казуса в книгата освен от законова гледна точка и от морална – борба, която всеки полицай, адвокат и лекар води всекидневно.  

Но най-вече имаме един хубав трилър, който няма как да не допадне на феновете на жанра. А за хората, които обичат щастливите финали, мисля, че този ще им е един от най-любимите от поредицата за Трейси Кросуайт. 

Автор: Любен Спасов

„Вие имате пълното право да направите собствената си действителност – ако вие не създадете собствения си живот, някой друг ще направи въз основа на своите приоритети и ще го проектира върху вас. Не му позволявайте да ви казват, че тяхното нещо е по-значимо от вашето всичко.“

Това издание на „Тя и той“ ще е малко по-различно, заради книгата, която с Цвети избрахме. Или по-скоро заради жената, която стои зад нея – Парис Хилтън. Една жена, която хората от нашето поколение свързват с партита, алкохол, наркотици, пиянски изцепки със звездните ѝ приятелки Бритни Спиърс и Линдзи Лоън, бебешкия ѝ глас, който се оказа, че е фалшив. (И има причина защо!) 

След като прочетете нейните мемори обаче ще разберете за всяко това действие има една друга гледна точка, която медиите не са представяли. Гледната точка на момиче с ADHD, което остава неразбрано; тийнейджърка вкарана в институция, която след години бива затворена, защото е докарвала млади хора да самоубийство или са били убивани от невъзможните условия на „превъзпитаване“; жената, която е вкарана в рамката на „тъпата богата наследница“ и тя решава да се възползва това. 

Историята на Парис Хилтън се оказва много повече от това, което знаем и определено е едно от най-любопитните заглавия, което прочетохме през тази една година с Цвети. Особено, ако сте дете на 90-те израснало с образите на Парис, Бритни, Пинк, Кристина, Линдзи и още много, със сигурност ще ви бъде интересно. А какво е мнението ни за книгата, може да разберете, ако продължите да четете.

ТЯ: Не предполагах, че ще ми бъде интересно да чета за живота на Парис Хилтън.

Когато чуя „Парис Хилтън“, веднага се сещам за красивата блондинка с бебешко гласче, която постоянно беше в центъра на скандала. Повърхностното й поведение никога не е задържало вниманието ми задълго и честно казано не знаех много за живота й. А и не предполагах, че ще ми бъде интересно да чета за него.

Книгата „Парис – Мемоари“ обаче ме изненада приятно. И за пореден път ми доказа, че си заслужава да излизаме от зоната си на читателски комфорт. Биографията е написана много добре, информацията е подредена така, че да бъде увлекателна и в същото време да носи гласа и маниерите на Парис. Текстът звучи автентично, макар че е ясно, че е имала помощ с изпипването му, както сама споделя към накрая.

Има една съществена част от нейния живот, която ми беше абсолютно неизвестна и носи шокиращи (а за някои читатели може да бъдат и емоционални) разкрития. След тези глави вече гледах по съвсем различен начин на Парис Хилтън и се възхищавам как смело е решила години по-късно да премине пак през болезнените моменти, за да защити много други младежи. А може би и за да потърси изцеление за себе си. 

Разбира се, в книгата не липсват моменти, които са сложени, за да подчертаят успехите й в бизнеса, да изчистя донякъде репутацията й и да запазят доброто име на Хилтън. Но нима има по-подходящо място човек да се похвали от собствената му биография?

Ако редовно четете подобни книги, „Парис“ няма да се нареди на първо място в класацията ви, но със сигурност ще ви изненада и ще се чете достатъчно леко, че да не усетите как стигате до последните страници. А в тях тя също повдига важни теми и откровено ни допуска в много лични събития за семейството й.

Когато започнах книгата, бях предубедена, но сега категорично мога да я препоръчам. Защото ни показва много повече от онова, което с години сме виждали за Парис Хилтън. Между партитата и младежките грешки, тя говори за важни теми, описани достатъчно добре, за да увлекат читателя. Така че ако обичате биографиите или сте дете на 90-те, което е израснало с образите на Парис, Бритни, Пинк, си заслужава да се отправите на това пътешествие с мемоарите на Парис.

ТОЙ: В началото бях предубеден. Сега вече няма как да гледам на Парис Хилтън по същия начин.

Честно казано прочетох мемоарите на Парис Хилтън точно навреме, защото напоследък разсъждавам над темата за прибързаното съдене на хората и как понякога зачеркваме някого без да го познаваме истински и дори не се опитваме да го разберем. Бързаме взаимно да се слагаме в някакви рамки, да се определяме, да се съдим, без да ни интересува това как влияе на човека остреща. Без да се запитаме през какво преминава той. На моменти дори забравяме, че срещу нас стои човешко същество с емоции, семейство и някаква история. 

Разбира се, това не е ново явление в обществото и Парис Хилтън е живото доказателство за това. От много млада тя е определена като разглезена богаташка и никога не ѝ даден шанс да се покаже като нещо поведе от това. Медиите не са искали да виждат реалната Парис – искали са да виждат това, което те самите очакват. И да, в даден момент от живота си Парис им го е давала. Тя е доста откровена в книгата и разказва за всички младежки грешки, партита, напивания, влизането в затвора и още много случки, които всички знаем. Като цяло ни превежда стъпка по стъпка през процеса на създаването на образа на глупавата наследница с бебешки глас и руса коса като на Мерлин Монро. 

Сигурен съм обаче, че много хора в Холивуд, след като са прочели мемоарите на Парис Хилтън, имат нуждата да ѝ се извинят. Както някои от тях вече са го направили. А за нас читателите остава да се шокираме от нещата, които Парис разказва на страниците на книгата. По-леките теми са свързани с това какво е преживяла като дете с ADHD и как е останала неразбрана от другите. Как се е чувствала и как хората с тази диагноза често биват определени с епитети, които не са верни за тях. 

Култов кадър с Бритни Спиърс и Линдзи Лоън от 2006 година, за който Парис разказва в книгата.

Но много по-шокиращото е това, което е преживяла като тийнейджър и чак сега има смелостта да разкаже за него. Преживяване, което няма как да не те бележи и само човек със здрава психика и много голяма воля може да преживее и дори след време да го обърне в позитив. Истински ме впечатли как тя е преминала през това нещо, а още повече ме впечатли, че не го е заровила в някое скришно чекмедже на ума си и не само ни разказва за него, но и след години помага на деца в нейното положение. Благодарение на нейните действия нещата се променят и целия свят разбира през какво са преминали много тийнейджъри. Тази част от книгата със сигурност ще промени мнението на много хора за Парис Хилтън. Освен шокираща, тя е и доста емоционална и съм сигурен, че за някои читатели преминаването през нея ще бъде трудно. 

Като цяло в мемоарите си Парис говори за важни теми и дава съвети на младите хора да бъдат себе си, да не позволяват някой друг да определя съдбата им и да отстояват идеите и вярванията си, независимо какво им говорят околните. Това е много хубаво послание, което да споделиш покрай личната си история. И не е маловажно. 

Чисто като книга мога да кажа същото като Цвети – чете се бързо, всяка страница е интересна и не се усещаш как за отрицателно време си преполовил половината. За мен беше изключително приятно как Парис, като преминаваше през годините и какво се е случвало в линия ѝ живот, винаги споменаваше поп културен феномен от съответния период –песни, които са били хитове в тази година, филми, които са били на големия екран в онзи момент, политически и обществено значими събития също.  Това ми помагаше да вляза много лесно в самия дух на книгата и да се потопя във времето, за което пише Парис. 

Това, което не ми допадна в мемоарите ѝ, че на моменти наистина се усеща как използва книгата като инструмент за промяна на общественото мнение. Това се случва най-вече на финала, когато тя разказва за своя бизнес, каква е тя сега, какво следва. Някак си ме накара да се замисля като цяло какво иска да постигне с книгата – да разкаже своята история или да изчисти имиджа си граден с години? Може би и двете. Но това определено ме накара малко да намаля оценката си за книгата като цяло. 

За финал – определено бих препоръчал мемоарите на Парис Хилтън на всички, които искат да излязат от зоната си на комфорт и са готови да прочетат другата гледна точка. В тази книга ще разберете много за образ, който с години си мислехме, че е един, а всъщност се оказва, че сме видели само повърхността – дълбоко под нея всъщност се крие истинската Парис, която се разкрива в тази книга. Или поне толкова, колкото е решила да го направи. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов