Book Adventure Club

 „Домът е там, където отрежат крилата ти.“

По случай 24 май с Цвети решихме, че няма по-подходящ момент от това, да посегнем към съвременен български роман за нашата обща рубрика – и изборът ни някак съвсем естествено и единодушно бе „Остайница“ от Рене Карабаш.

Поводът, освен днешния празник, е и напълно заслужената ѝ международна номинация за наградата „Букър“, която още повече запали любопитството ни към книгата. А и романът се оказа абсолютно в духа на нашата рубрика – силна история, тежки теми за ролята на жената в патриархалното общество, много емоция и достатъчно пластове, за да можем двамата да погледнем книгата през различни гледни точки.

 Още преди да започнем с четенето нямахме търпение да видим какво точно ще ни даде „Остайница“ и как всеки от нас ще преживее тази история по свой начин. Е, Рене Карабаш ни даде много – теми за размисъл, емоции за преживяване, ситуации, които ни караха да се ядосваме и да искаме нещата да са различни. 

Но какво е пълното ни мнение за книгата може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: Книгата ме изненада. 

Отлагах тази книга доста време, защото знаех, че темите ще ме натоварят емоционално, а и стилът „поток на мисълта“ невинаги е приятен за четене и понякога изисква по-специална нагласа. Но реших да я изслушам и препоръчвам този подход, ако сте почитатели на по-стандартната сюжетна структура, но в същото време искате да се докоснете до „Остайница“.  

Малко е да кажа, че книгата ме изненада. Не липсват неочаквани елементи и в самата история, така че ви съветвам да не четете много за книгата преди да я разтворите (дори това ревю запазете за след края на романа). Оставете се на криволичещия сюжет и всички негови тайни. Пътуването определено си заслужава - не само заради описаното, но и заради красивите думи, които носят истинска наслада от текста. Обичам автори, които могат да пишат за най-грозното в света и най-черното в човека, но по красив начин.

Признавам, че в първата част на книгата имах чувството, че ще срещна всички теми, които не исках - обезправени дъщери, потъпкани от общността, които се опитват все пак да живеят, но сякаш всичко около тях им напомня, че са излишни, нежелани, защото не са синове. Очаквах насилие - емоционално, физическо и сексуално. Очаквах героиня, която все пак таи някакво желание за щастие, но годините постепенно й отнемат всяка надежда. И очаквах, че четенето на всичко това ще ме разгневи и натъжи. Рене Карабаш обаче успя да ме изненада. И в същото време ме убеди, че номинацията за "Букър" никак не е изненадваща.

Често подхождам с недоверие към книги, които са доста хвалени, обсъждани или награждавани. Предполагам, че ще са написани претенциозно и в опита си да бъдат важни, ще се превърнат в нещо депресиращо или отегчаващо. Но „Остайница“ е различна. Беше ми интересно да я чета, насладих се на стила и се изненадах от историята. А накрая остана едно леко чувство и желание да я препоръчам на всеки, който търси нещо смислено и различно.

ТОЙ: Безапелационни 5 звезди!

Признавам си, че започнах „Остайница“ с известно недоверие към текста. Очаквах да е от онези книги, които всички наричат „висока литература“ – тежки, помпозни, претенциозни, по-скоро написани, за да впечатляват, отколкото да разказват истинска човешка история. Очаквах дистанция. Студенина. Скука. Е, лъгал съм се. И то жестоко.

„Остайница“ привлече вниманието ми още от първите секунди и не ме пусна до самия край. Казвам секунди, а не страници, защото я слушах в аудиоформат, а не я четох на хартия и мисля, че за мен това беше по-правилният избор този път. Книгата е написана в стил „поток на съзнанието“, а това понякога ме изморява и разконцентрира. Но в аудиоформат… беше нещо съвсем различно. Изслушах я почти на един, много затаен, дъх. Историята буквално се изливаше и ме погълна напълно.

Едно от нещата, които най-много обичам в книгите по принцип, е когато някой художествен роман освен добра история ми дава и нова гледна точка към света. „Остайница“ направи точно това. Книгата стъпва върху реалната традиция на албанските бурнеши – жени, които дават обет за безбрачие и започват да живеят като мъже, за да получат правата и свободите, отказвани им в патриархалното общество. Днес тази практика почти е изчезнала и са останали едва шепа такива жени. 

Не знаех за съществуването на това явление и честно казано, ми се стори едновременно потресаващо и тъжно назадничаво. И точно тук романът удря най-силно – не просто като история, а като коментар за отношението към жените.

Рене Карабаш

Главната героиня цял живот се опитва да бъде „сина“, който баща ѝ никога не е имал. Да заслужи любовта му. Одобрението му. Да бъде достатъчна. А той, със своето отношение, омраза и жестокост, я кара да повярва, че като жена струва по-малко. В един момент може би тя щеше да е смела – да се опълчи на баща си, да наруши Кануна и да избяга в търсене на своето лично щастие. 

Но за жалост в живота нещата не се нареждат винаги по начина, по който искаме. Въпреки че намира любовта, заради едно непристигнало писмо, нашата главна героиня става Остайница – най-накрая достойният син за баща си. Избор, който „убива“ цялото ѝ семейство. Включително и нея. Но бащата в романа не съжали за случилото се – той беше горд от събитията, защото дъщеря му не значи нищо  за него, но синът му - да. И тя му го даде. И нямаше значение какво ще се случи заради това на него или на семейството му. 

И може би точно затова книгата ме удари толкова силно. Вечерта преди да започна „Остайница“ гледах „Wicked Little Letters“ – филм по истински случай, който също говори за токсичното отношение към жените в един патриархален свят. И там виждаме как една дъщеря стига до немислими действия заради психическия тормоз от баща си и постоянния срам и наложените ѝ правила как трябва да се държи една жена. Във филма нагледно е показано как на жените са забранени много неща, които са ежедневие за мъжете. И дъщерята трябваше да стигне до крайности, за да се чуе гласа ѝ. Наистина е любопитно как две толкова различни истории могат да носят едно и също болезнено послание.

А писането на Рене Карабаш… да, на моменти има лека помпозност, но като цяло бях сразен. Отдавна не бях чел книга, в която толкова силно да усещам всяка емоция на героите. Болката им. Страха им. Самотата им. Любовта им. Имаше момент към финала, в който буквално ахнах от една разкрита информация. А напрежението около въпросителната какво точно ще се случи с главната героиня накрая ме държа до последната секунда.

„Остайница“ не е просто красиво написан роман. Това е книга за болката от това да живееш чужд живот. За цената на одобрението. За жените, принудени да се отказват от себе си, за да оцелеят.

С „Остайница“ Рене Карабаш напълно си заслужава и номинациите, и наградите, и международните читатели. За финал мога да кажа само едно – прочетете книгата, няма да съжалите и за секунида! 

Автори: Любен Спасов и Цветомила Димитрова 

„Somebody in this crowd might be saying something bad about me behind my back. I'll do something, somewhere, out of pettiness soon.

Somebody might be keeping a secret from me, and it might hurt to find out. But I'm more interested in the parts that people want to show me.

And right now, that's all I can see.“

„I Hope This Finds You Well“ от Натали Сю е една от онези книги, които не просто помниш заради историята им, а и заради момента, в който са попаднали в живота ти. Аз си взех книгата от книжарница във Франкфурт по време на първото ми посещение на Книжния панаир в града, а пък започнах четенето ѝ докато бях в Истанбул на екскурзия и може би именно затова тя носи за мен допълнителна сантиментална стойност. Още когато я видях, имах чувството, че ще бъде леко, модерно и забавно четиво, но всъщност се оказа и доста по-близка до реалността, отколкото очаквах.

Романът проследява историята на Джоулийн – жена в началото на трийсетте си години, която работи в изтощителна корпоративна среда и постепенно се е превърнала в циничен и затворен човек. След поредица от неприятни ситуации в офиса тя по погрешка получава достъп до личните имейли и съобщения на своите колеги. Това ѝ позволява да разбере какво всъщност мислят хората около нея, както и какви тайни и проблеми крият зад професионалните си маски. Постепенно Джоулийн започва да вижда колегите си по различен начин, а междувременно се сблъсква и със собственото си минало, личните си страхове и невъзможността да избяга от травмите, които я преследват от години. Романът комбинира офис комедия, романтични елементи и по-сериозни теми като самотата, тревожността и нуждата от човешка близост.

Това, което най-много ми хареса в книгата, е колко лесно успях да се припозная в главната героиня и в начина, по който тя възприема корпоративната среда. Според мен романът е изключително подходящ за милениали и хора, които се чувстват изгубени в работата си, не знаят накъде да поемат и ежедневно се сблъскват със стресираща офис култура. Книгата много добре улавя онова усещане за изолация, което често съществува в корпоративния свят – хората работят рамо до рамо, но всъщност почти не се познават. Всеки носи някаква маска, играе определена роля и крие личните си проблеми зад професионален образ. Именно затова колегите в книгата изглеждат лицемерни и дистанцирани едни към други – не защото непременно са лоши хора, а защото никой не допуска другите достатъчно близо до себе си.

В много моменти виждах свои неприятни преживявания от корпоративната работа в историята на Джоулийн. Начинът, по който тя реагира на дребни пасивно-агресивни ситуации, изтощението от безсмислени служебни отношения и постоянното напрежение да се впишеш в среда, в която не се чувстваш на мястото си, ми се сториха изключително реалистични. Авторката успява много добре да покаже как работната среда може постепенно да изтощи човек психически и емоционално, особено когато липсва истинска комуникация между хората.

Много ми допадна и стилът на писане на Натали Сю. Книгата се чете леко и бързо, без излишни описания и претрупани обяснения. Стилът е директен, жив и много естествен. Именно това прави историята толкова приятна за четене. Авторката не се опитва да звучи прекалено дълбокомислено или драматично, а оставя героите и ситуациите сами да изградят емоцията. Това според мен е една от най-силните страни на романа.

Хуморът също беше голям плюс за мен. Той не е натрапчив или типично комедиен, а по-скоро много тънък, интелигентен и саркастичен. На няколко пъти наистина се засмях, защото ситуациите бяха абсурдни по един много реалистичен начин. Особено забавни ми бяха моментите, свързани с вътрешните мисли на Джоулийн и с това колко честно и понякога жестоко възприема хората около себе си. Именно този тип „умен“ хумор направи книгата още по-приятна за мен.

Natalie Sue

Една от най-интересните идеи в романа е свързана с възможността да знаеш какво мислят колегите ти за теб. На теория това звучи като нещо, което всеки би искал – абсолютна честност и достъп до истинските мисли на хората. Но книгата много добре показва, че това всъщност е нож с две остриета. Колкото и да се опитваме да се убеждаваме, че чуждото мнение не ни интересува, истината е, че то често ни засяга много повече, отколкото искаме да признаем. Джоулийн постепенно разбира, че когато видиш страховете, слабостите и несигурността на другите хора, започваш да ги възприемаш по различен начин. Това е и едно от основните послания на книгата – че не бива да прибързваме да съдим хората или да им поставяме етикети, защото почти никога не знаем какво преживяват всъщност.

Много ми хареса именно тази идея за допускането на хората по-близо до себе си. Според мен романът показва колко е важно да подхождаме с повече любопитство и разбиране към другите, вместо автоматично да изграждаме негативно мнение за тях. В началото Джоулийн вижда колегите си като повърхностни, дразнещи и неприятни хора, но постепенно осъзнава, че всеки носи свои лични проблеми, страхове и болка. Това е и причината в края на книгата тя да започне да гледа по различен начин както на тях, така и на самата себе си.

Темата за миналото също беше важна част от историята. Книгата показва, че човек не може просто да избяга от старите си травми и грешки. Миналото продължава да ни влияе, независимо колко дълбоко се опитваме да го скрием. Според мен едно от по-хубавите послания в романа е, че вместо да бягаме от миналото си, трябва да се научим да го приемаме, да се поучим от него и да продължим да се развиваме въпреки него.

Разбира се, книгата не беше изтъкана само от позитиви. Не е от тези заглавия, които бих препоръчал на всеки, по всяко време. Историята от миналото на Джоулийн ми беше интересна и ми беше любопитно постепенно да научавам какво точно се е случило, но на моменти ми се стори малко недоизпипана и сякаш набързо сглобена. Имах чувството, че потенциалът на тази сюжетна линия можеше да бъде развит по-силно емоционално. Любовната история също не ме убеди напълно. Според мен романтичната линия беше донякъде предвидима и „зашита с бели конци“. Не беше лоша, но определено не беше най-силната част от романа.

Отношенията между Джоулийн и майка ѝ също ми се сториха леко клиширани, но в същото време доста реалистични. Мисля, че много хора могат да се разпознаят в този тип семейна динамика – родители, които искат най-доброто за теб, но често не знаят как правилно да го покажат, и деца, които крият истинските си проблеми, защото не искат да разочароват никого.

В крайна сметка „I Hope This Finds You Well“ със сигурност няма да се хареса на всеки. Някои читатели вероятно ще намерят героинята за прекалено цинична или историята за твърде типично „милениълска“. Но за мен книгата беше много приятно, леко и забавно четиво с интересна и различна идея. Освен че ме разсмя, тя ме накара и да се замисля за начина, по който общуваме помежду си, за самотата в модерната работна среда и за това колко често изграждаме погрешни представи за хората около нас. Като цяло бих я препоръчвал и занапред. 

Автор: Любен Спасов

 „Историите не са просто истории. Те са карти, които ни помагат да открием пътя си.“

Днес най-накрая ви споделяме новото ревю в рубриката „Тя и той“. Това леко закъснение е изцяло по моя вина, заради книжната дупка, в която бях попаднал напоследък. Благодаря на Цвети за търпението и разбирането. Но първата книга от поредицата „Шептящите фенери“ – „Лабиринтът на изгубеното и намереното“ – успя да ме измъкне от тази дупка и то буквално за нула време.

Идеята да я прочетем за априлското издание дойде покрай Деня на детската книга – искахме в този месец да ви представим мнение за някоя хубава детска история. Макар и малко след срока, и аз, и Цвети сме категорични, че книгата на Джордан Лийс заслужава вашето внимание.

В „Шептящите фенери. Лабиринтът на изгубеното и намереното“ ще се запознаете с Бенджемая Крийк, който е на единайсет и живее в скучно, малко градче, където не се случва нищо интересно.

Един ден обаче Бенджемая получава мистериозна кукла, превръщаща се в птица. За отричащото магия момче това е загадка, която трябва да разкрие. Той тръгва по следите на птицата и се озовава в мистичния Рийденуолд. Там всеки жител има своя омагьосана кукла, а лабиринти от улици крият мрачни тайни.

Бенджемая се отправя на опасна мисия. С безстрашната и остроумна Елизабела той се впуска в издирването на изчезналия ѝ брат Едуид. За да го открият, те трябва да разкрият мистерията на шептящите фенери – тайни послания, оставени от Едуид.

А какво е мнението ни за книгата, може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: Книгата е чудесно приключение, за което няма възраст!

Този роман отдавна ме чакаше и съжалявам, че не стигнах по-рано до него, защото беше едно чудесно приключение, за което няма възраст. Признавам, че в началото се изкушавах да го сравнявам с любими детски книги и откривах прилики. Но в един момент се отпуснах и с интерес опознах странния свят, който Джордан Лийс е създал. 

„Шептящите фенери“ обаче далеч не е само приключенски фентъзи роман. Още в първите глави авторът дава заявка към част от сериозните теми, които ще засегне с историята си. Към края даже успя да ме изненада, но няма да разкривам с коя част, защото фактът, че не го очаквах, със сигурност засили ефекта от описаното.

Самата история става все по-мрачна с всяка глава, защото Бенджамая и Елизабела се изправят пред все по-страшни предизвикателства. А Лийс не подценява нито героите си, нито читателите и смело ги въвежда все по-надълбоко сред опасностите на Рийденуолд.

Сюжетът е увлекателен, динамичен и носи изненади, така че може да се хареса както на малки, така и на пораснали читатели. Дава и интересен поглед към хората, които не харесват фентъзи, магии и книги с такива тематики, защото единият ни главен персонаж е именно такъв - почитател на издания за наука, за "истински неща". Но всъщност романът по много добър начин показва на него и на нас къде е допирната точка между тези два свята. 

Сериозните теми, вплетени в сюжета са чудесен начин децата да обмислят и да обсъдят с родителите въпроси, които може би ги плашат - за раздялата, за загубата и разбира се, вечната тема за доброто и злото. И макар да откривам някои пропуски в сюжета и персонажите, цялостно историята е толкова увлекателна, че не усещаш как стигаш до последната страница. А това е чудесна причина да я препоръчам на всеки, който търси разтоварващо, но и смислено четиво за детето (в себе си).

ТОЙ: Приключение от което имах нужда и което ми напомни защо обичам книгите и четенето!

„Шептящите фенери“ се оказа точно онова приключение, от което имах нужда в точния момент. Отдавна не бях попадал на книга, която да ме погълне толкова бързо и толкова истински. Още от първите страници усетих онази магия на историите, която те кара да забравиш всичко около себе си и просто да продължаваш да четеш. Стилът на писане е лек, красив и изключително увлекателен — сякаш страниците сами се разгръщаха пред мен. Тази книга буквално ме извади от книжната дупка, в която се намирах от седмици.

Прочетох я за около три часа, без дори да усетя как времето минава. Не можех да се откъсна от нея. Имаше нещо толкова живо и омагьосващо в атмосферата ѝ, че я поглъщах жадно, страница след страница. От онези редки книги е, които ти напомнят защо изобщо обичаш четенето — защо историите имат силата да те връщат към себе си.

Това е прекрасен детски роман, но като всяка истински добра детска история, носи в себе си много повече дълбочина, отколкото изглежда на пръв поглед. В него има приключение, мистерия, топлина и онази фина меланхолия, която остава с теб дълго след последната страница. Докато четях, постоянно си мислех колко много ми е липсвало точно такова усещане — чистата радост от едно вълшебно приключение.

Джордан Лийс

Героите бяха едно от любимите ми неща в книгата. Толкова добре изградени, толкова истински и човешки, че неусетно се привързах към тях. Особено много ми хареса динамиката между Бенджамая и Елизабела — отношенията им бяха едновременно нежни, забавни и болезнено искрени. Връзката помежду им се развиваше толкова естествено, че на моменти имах чувството, че наблюдавам реални хора, а не литературни персонажи.

Но може би най-силно ме докоснаха посланията на романа. Историята говори много  за семейството — за това как отношенията между родителите неизбежно се отразяват на децата, за раните, които остават, но и за любовта, която въпреки всичко успява да ги лекува. Особено силно беше представена връзката между братята и сестрите — онази дълбока, понякога трудна, но безусловна обич, която остава дори когато всичко друго се разпада.

А финалът… изобщо не го очаквах. Огромният обрат ме остави напълно без думи. Тук последните страници буквално преобърнаха всичко, което мислех, че знам за историята. И точно заради това „Шептящите фенери“ ще остане една от онези книги, които не просто ти харесват, а които усещаш дълго след като ги затвориш.

Препоръчвам силно и искрено на всички. Независимо от възрастта. 

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов

„Човек не се захваща с издателския бизнес с очакването да спечели пари, 

само с надеждата за това!“

Толкова обичам да се връщам в Марлоу, че всяка нова книга от поредицата я поглъщам с огромно желание. Може би причината са симпатичните Джудит, Сузи и Бекс. А може би е виновен Робърт Торогуд, който заплита толкова интересни сюжети, че ме държи в напрежение до последната страница. Със сигурност обаче една от основните причини е уютната атмосфера на книгите, която ме прегръща и ме потапя в историята по най-добрия начин.

Признавам си без бой, че посегнах към „Кралицата на отровите“ с известно притеснение, защото втората част – „Смърт в Марлоу“ – ми се стори леко предвидима и на моменти скучновата. Чудех се дали с всяка следваща книга нещата ще се влошават, или просто тази конкретна история не е била моята. За щастие се оказа второто.

„Кралицата на отровите“ е прекрасна! Доста по-кратка от предните две, но и много по-динамична и изненадваща. Силно ми напомни за Агата Кристи – имаме затворено пространство, ограничен кръг от заподозрени и изненадващ обрат, но всичко това е поднесено с характерното чувство за хумор на автора.

В „Кралицата на отровите“ попадаме на поредното заседание на градския съвет на Марлоу, което завършва с неочакван финал – Джефри Лъшингтън, добронамереният и обичан кмет на малкото градче, умира внезапно в присъствието на останалите членове на комисията и… Сузи. Когато полицията открива в кафето му следи от аконит – растение, известно като Кралицата на отровите заради смъртоносното си действие – всички съмнения, че става въпрос за убийство, отпадат. А има ли по-добър екип в разкриването на престъпления от криминален клуб „Марлоу“?

Любимото ни ексцентрично трио – Джудит, Сузи и Бекс – дори получава официална покана от наскоро повишената в детектив-инспектор Таника Малик да се включи в разследването като помощник на полицията, както и разрешение да разпитва свидетели и да търси доказателства.

Трите дами отново запретват ръкави, за да разкрият един от най-заплетените си случаи досега. Кой би убил човек, който няма врагове? Още с първите стъпки на разследването обаче става ясно, че дори и най-обичаният човек лесно може да се сдобие с недоброжелатели.

„Кралицата на отровите“ наистина е най-доброто от поредицата „Криминален клуб „Марлоу“ до момента – поне за мен. Действието се развива бързо и директно, без излишни отклонения, а Джудит, Сузи и Бекс се впускат в разследването без излишни спорове с полицията и без ненужни описания.

Самият случай е изключително заплетен и докато се търси отговорът на голямата загадка, се разплитат още поне шест по-малки мистерии, които няма как да бъдат пренебрегнати. Всяка от тях е важно парче от пъзела и без него голямата картина не би могла да се подреди.

Доволен съм от обратите в историята. Доволен съм и от самоличността на убиеца. Причината за престъплението е едновременно трогателна и обезпокоителна. В книгата се засягат важни теми като справянето с тъгата, трудностите, пред които ни изправя животът, небрежността на родителите, депресията, фиксациите и други психични проблеми. И най-вече – самотата, която може да те откъсне от реалността до степен, в която губиш способността да преценяваш трезво.

Засегнати са и теми като кибертормоза, интернет троловете, измамите, сексизмът, гневът в обществото, семейното насилие и дори опазването на околната среда.

Робърт Торогуд

Много ми допаднаха и личните истории на Джудит и Бекс, които се развиват паралелно с разследването. Те показват човешката им страна и придават още повече чар на тези симпатични героини.

За финал мога да кажа само едно – препоръчвам поредицата на Робърт Торогуд. Тя е забавна, остроумна и те кара да съпреживяваш всичко заедно с героите. Ако обичате криминални истории, които не се вземат прекалено насериозно – това са вашите книги.

Автор: Любен Спасов

 “No one travels without purpose. Those who are lost wish to be lost.”

След като “Tomorrow, and Tomorrow, and Tomorrow” („Нашето вечно утре“) не ме впечатли кой знае колко, бях започнал малко или много да отписвам Габриел Зевин като автор. Не че книгата не ми хареса – просто ме остави твърде равнодушен и си мислех, че авторката едва ли може да ме развълнува истински някога.

Радвам се, че никога не съм краен в оценките си и винаги давам втори шанс на автори, с които понякога „не се разбираме“, защото иначе щях да пропусна това прекрасно книжно бижу – “The Storied Life of A.J. Fikry”.

Това е книга, която ме развълнува, накара ме да се замисля, изненада ме на няколко пъти с тихите си, но наистина въздействащи обрати. Влюбих се в героите – толкова живи, че съм убеден, че съществуват някъде на малкия остров Алис, в онази малка, но пълна с живот книжарница. Тънка книга, която обаче събира в себе си изключително много любов и многопластова история – такава, която със сигурност ще помня дълго.

Няма как да не спомена и нещо, което всеки книгохолик ще оцени – романът изобилства от литературни препратки. Имам цял списък със заглавия, които искам да прочета, благодарение на него. Героите са запалени читатели и непрекъснато споделят препоръки, които веднага намериха място в безкрайния ми списък. Всяка глава започва с кратко ревю от Ей Джей – текстове, които в един момент се вплитат със самия сюжет, но и съществуват напълно самостоятелно като читателски насоки.

Любопитен факт е, че книгата е излизала и на български – през 2014 г. от издателство „Кръгозор“ под заглавието „Книжарничката на острова“, но аз изобщо не съм ѝ обърнал внимание.

Историята ни среща с Ей Джей Фикри – сприхавия собственик на книжарница на остров Алис, който има сериозни причини да не бъде в най-добрата си форма. Жена му загива в катастрофа, книжарницата му отчита най-ниските си продажби от години, а най-ценното му притежание – рядко издание на Едгар Алън По – е откраднато. Постепенно той се изолира от хората около себе си – от Ламбиаз, полицая, който винаги се е държал добре с него; от Исмей, сестрата на съпругата му, която се опитва да го спаси от самия него; от Амелия, чаровната и идеалистична представителка на издателство, която продължава да идва на острова и отказва да се предаде пред лошото му отношение. Дори книгите вече не му носят радост – превърнали са се в още едно доказателство колко бързо се променя светът. И то не към добро.

И тогава в книжарницата му се появява неочакван подарък. Малък, но безценен. Подарък, който ще даде на Ей Джей шанс да пренапише живота си и да погледне на света с нови очи.

Наистина много харесах тази книга. Освен всичко казано дотук, тя засяга важни теми – справянето със загубата, депресията, ръба на алкохолизма и усещането за провален живот. Показва колко важно е да даваш втори шанс – както на себе си, така и на света. И как грижата за друг човек може да се окаже най-правилното решение.

Историята е емоционална, истинска и тиха – без излишни драми и крайности. Има точната доза романтика, драма и любов към книгите. Всичко е премерено и с вкус. Габриел Зевин представя човешката природа по изключително автентичен начин – без крайности, без еднопластови герои. Никой не е изцяло добър или лош. Всеки е смесица от избори, мисли и чувства – точно както в реалния живот.

Едно от най-силните послания за мен беше, че хората сме като книгите – всеки носи своя собствена история и смисъл. Това е роман, който отдава почит на всички истории, променили живота ни. И това е красиво.

Още по-въздействащо беше посланието за бащинството – че бащи има много, но татковците са тези, които истински обичаме. Връзката между Ей Джей и Мая показва, че не е важно кой е биологичният родител, а кой ти показва света, подкрепя те и ти дава криле.

В крайна сметка, “The Storied Life of A.J. Fikry” ме превърна във фен на Габриел Зевин. Препоръчвам я с две ръце – и със сигурност бих посегнал към още нейни книги.

Автор: Любен Спасов

„Любовните романи не търсят реализъм. Ако търсеха, всеки щеше да завършва със смъртта на героите в старчески дом.“

За мен това категорично е най-доброто от Ашли Постън до момента. „Любов като роман“ е романтична, лека и емоционална история, изпълнена с изключително симпатични герои, в които се влюбваш още от първите страници. Това е от онези книги, които те прегръщат – топли, уютни и с онази фина магия, която те кара да се изгубиш напълно в тях.

Историята проследява Елси – преподавателка по литература, която след личен провал тръгва към среща на книжния си клуб, но по пътя попада в малко градче, което се оказва не просто случайно място, а буквално светът на любимата ѝ романтична поредица. Там всичко е застинало в една недовършена история и Елси решава да помогне на героите да стигнат до своя щастлив край, но нещата се усложняват, когато среща Андерс – персонаж, който сякаш не принадлежи на този свят и който поставя под въпрос всичко, в което тя вярва.

Книгата се чете изключително леко и носи чисто удоволствие – без претенции за „висока литература“, но с много уважение както към съвременните любовни романи, така и към класиката. В същото време засяга важни теми – съществува ли истинската любов, какво всъщност означава тя, как трябва да се отнасяме към партньора си, но и към самите себе си, когато сме във връзка. Елси ни учи и как да се справяме със загуби, раздели и онова усещане, че сме заседнали между миналото и бъдещето.

Както винаги, Ашли Постън отделя специално внимание и на приятелството, показвайки, че то не бива да бъде пренебрегвано, както и на идеята за „дома“ – не просто като място, а като усещане и хора.

Ашли Постън

Романтичната нишка между Елси и Андерс е толкова естествена и добре развита, че изобщо не идва в повече – всичко се случва плавно и логично, а в края сунитски се надявах да получат щастливия финал, който заслужават на 1000%. Както във всяка друга книга на Ашли Постън, така и тук леко паранормалният момент не е целенасочен, а много добре изграден, по един ненатоварващ начин. По принцип това е щрих в историите на авторката, който просто ѝ помага да разкаже историята на героите по по-добър начин. 

В „Любов като роман“ обаче магията не е щрих – тя е в основата на романа, но е напълно нужна, за да можем да разберем Елси, нейната болка и желание. Да можем да видим света през нейните очи и да се потопим още повече в нейния ум. Да разберем логиката ѝ, да опознаем душата ѝ. 

Категорично препоръчвам книгата на всички книгохолици, които някога са си мечтали да влязат в света на любимия си роман, дори само за един ден, както и на онези, които малко са се изгубили в цинизма на съвремието и имат нужда от нещо топло и истинско.

Това е история, която разтоварва, оправя настроението и те кара да се чувстваш добре. Много съм доволен – дори не очаквах да ми хареса чак толкова. Прекрасна Ашли Постън. 

Автор: Любен Спасов

 „Тези, които са си отишли, никога не са далече от нас.“

„Благородни лъжи“ е поредното доказателство защо историите за Мейзи Добс успяват да се настанят толкова трайно в сърцето ми. Още с първите страници книгата ни потапя в свят, в който истината рядко е еднопластова, а всяко човешко решение носи тежестта на миналото и последиците за бъдещето. Това не е просто криминален роман – това е разказ за паметта, за вината и за онези невидими нишки, които свързват хората, дори когато те самите се опитват да ги прекъснат.

Сюжетът на книгата е изключително многопластов. Мейзи е изправена пред три привидно отделни случая, които постепенно започват да се преплитат, разкривайки сложна мрежа от лични истории, тайни и връзки с британското разузнаване. Към това се добавя и неочакван четвърти пласт, който отвежда разследването към нейното собствено минало. Романът проследява съдбите на различни герои, белязани от войната, от загубите и от трудните избори, които са били принудени да направят. В центъра на историята стои въпросът за истината – дали тя винаги трябва да бъде разкрита и каква е цената ѝ.

За мен една от най-силните страни на поредицата винаги е била самата Мейзи Добс като персонаж. Тя е изключително сърцата, дълбоко емпатична и неспособна да остане безразлична към болката на другите – нещо, което често я кара да приема всичко твърде лично. Именно това я прави толкова човешка и близка до читателя. В същото време тя е смела и решителна – не се страхува да се изправи нито срещу полицията, нито срещу хора с много по-висок статус от нейния, когато е убедена, че защитава истината. В „Благородни лъжи“ получаваме и още един ценен поглед към нейното минало – малки, но значими разкрития, които добавят дълбочина към образа ѝ и ни помагат да разберем по-добре каква е станала и защо.

Особено силно впечатление ми направи нишката, свързана с войната. Последиците от военните действия са описани изключително въздействащо – не само физическите рани, но и психологическите травми, които остават за цял живот. Чрез героите ясно се вижда как войната продължава да живее в хората дълго след като оръжията са замлъкнали. Интересен е и моментът с Хитлер, който буквално е една страничка, но ни показва как в тази времева линия героите все още се колебаят дали неговите действия ще доведат до нещо добро или до нова катастрофа. Този щрих много ми допадна и за мен придаде историческа дълбочина на романа.

Джаклин Уинспиър

Сюжетът на „Благородни лъжи“ е сложен, но изключително добре изграден – лични драми се преплитат с политически интриги, а всяка нишка допринася за цялостната картина. Сред всичко това изпъква и една особено тъжна, но истинска тема – отношенията между бащи и синове. Болезнено е да се види как понякога гордостта, неразбирането и неизказаните думи могат да разделят хората до степен, в която те предпочитат да останат „мъртви“ един за друг, вместо да направят крачка към помирение.

„Благородни лъжи“ е книга, която не просто разказва история, а кара читателя да се замисли – за истината, за прошката и за тежестта на изборите, които правим. Макар втората част от поредицата засега да остава моята любима, тази определено заема специално място в книжното ми сърце. Препоръчвам я с две ръце и с нетърпение очаквам следващата част.

Автор: Любен Спасов

„Ужасяващо е, като си помислиш колко бързо си отива всичко.“

Вече съм категоричен – Сали Руни не е моят автор. Писането ѝ не е моето, както и начинът, по който разказва историите си. Книгите ѝ ми се струват скучни, с дразнещи герои и претенциозни опити за философия, които просто не работят – поне за мен. И въпреки че с „Интермецо“ авторката успя донякъде да ме заинтригува и засегна теми, които ми бяха любопитни и дори ме накараха да се замисля, вече съм сигурен – няма да се насилвам повече с нейни книги.

В „Интермецо“ се запознаваме с Питър – около трийсетгодишен, преуспяващ адвокат в Дъблин. Под привидно стабилната фасада на кариерата си той крие уязвимост – безсъние, тревожност и зависимост от медикаменти. Животът му е белязан от вътрешни колебания и объркани връзки – с първата му любов Силвия и с младата студентка Нейоми. Чрез него романът разглежда теми като идентичността, морала и неспособността на съвременния човек да намери баланс между личните желания и социалните очаквания.

Айвън е 22-годишен, бивше дете-чудо на шахмата. Той живее по-интуитивно и емоционално, но също търси себе си. Връзката му с 36-годишната Маргарет – зряла жена с различен житейски опит и собствени проблеми – поставя въпроси за любовта, която разкъсва ограниченията на възрастта, за естеството на близостта и за границите на традиционните представи.

Двама братя, чиято съдба проследяваме – не само във взаимоотношенията им помежду им, но и в начина, по който се справят със скръбта, любовта и препятствията, които животът им поднася.

Преди да премина към по-конкретното си мнение за книгата, искам да уточня какво означава „интермецо“. Думата идва от италианското intermezzo – „между нещата“, и се използва в различни области, но винаги носи идеята за нещо кратко и междинно.

В контекста на романа това може да се разбира като пауза между два етапа от живота. Това е едно от малкото неща, които ми харесаха като мотив, защото наистина заварваме двамата братя в момент, в който преживяват скръбта по починалия си баща, лични кризи и любовни разочарования. Проследяваме как се справят и какви избори правят. Виждаме как всеки е изградил своя свят поотделно и как се възприемат един друг. Как се опитват да се опознаят и най-вече – да се разберат.

Честно казано, нишката с двамата братя беше най-интересното нещо за мен в книгата. Любопитно ми беше дали накрая ще намерят път един към друг. Интересно ми беше да наблюдавам начина им на общуване – как могат да не знаят как да общуват помежду си, да се държат като непознати, които не са сигурни дори дали се харесват.

Това ме накара да се замисля защо понякога в семейните отношения се стига дотук. Защо, когато семейството би трябвало да е най-голямата ти опора, точно с него не намираш общ език? Дали причината е в различните виждания и мислене? И не би ли трябвало именно заедно да се опитваме да надмогнем тези различия и да се приемем такива, каквито сме? В случая с Питър и Айвън вероятно роля играе и майка им, която е дистанцирана и не дава личен пример за това, че семейството е най-важната част от човешкия живот – или поне би трябвало да бъде.

Сали Руни

Интересна беше и темата за връзките с голяма възрастова разлика. Поставят се логични въпроси – имат ли бъдеще такива отношения, могат ли хора в различни житейски етапи да изградят здрава и смислена връзка, и доколко трябва да се съобразяваме с мнението на околните, вместо да следваме собствените си чувства.

Но тук, за съжаление, свършват и положителните ми впечатления. И този път Сали Руни успя да ме отегчи и да ме накара да чета книгата почти без желание. Отново създава дразнещи персонажи, от които не научавам нищо. Общуването помежду им е натоварващо, героите са толкова объркани в действията си, че това започва да дразни. Водят безкрайни разговори, но въпреки това не усещах реално развитие на сюжета.

Това е може би най-големият ми проблем с Руни – книгите ѝ често ми се струват безсмислени. След време трудно си спомням какво точно съм прочел и остава усещането за текст, който не води до никъде.

В заключение – „Интермецо“ е една идея по-добра от „Нормални хора“ и „Красив свят, къде си ти“, защото все пак ме накара да се замисля върху няколко теми. Но като цяло аз и Сали Руни не се разбираме – и мисля, че е време да спра да се опитвам.

Автор: Любен Спасов

„Предпочитам да имам частица от теб, отколкото всичко от някой друг.“

Има книги, които взимаш с идеята за нещо леко и разтоварващо… и неусетно се оказваш в история, която те удря много по-дълбоко, отколкото си очаквал. Точно такава е „Как се пише любовен финал“ – роман, който на пръв поглед изглежда като типична любовна история, но всъщност крие доста повече пластове под повърхността си.

Доста интересен и добре написан роман. Чете се бързо и не доскучава, а стилът е лек, динамичен и много „кинематографичен“. Първоначално си мислех, че любовната история ще бъде в центъра на сюжета, но всъщност се оказа, че тя е по-скоро рамката, в която са вплетени много по-сериозни теми.

Историята проследява Хелън Джан и Грант Шепард – двама писатели с тежко общо минало, които се срещат отново след тринайсет години, когато започват съвместна работа по сценарий за телевизионен сериал. Това, което започва като професионално предизвикателство, бързо се превръща в емоционално изпитание – среща с миналото, с неизлекуваните рани и с въпросите, които никога не са получили отговор. Общата им работа ги принуждава да се изправят не само един срещу друг, но и срещу самите себе си – и да решат дали могат да си „напишат“ нов финал. 

В този сюжет са вплетени много важни теми като депресията, самоубийствените мисли, комуникацията в семейството, токсичните и задушаващи отношения между родител и дете, подкрепата на най-близките, справянето със скръбта, фалшивите приятели, способността да се поставиш на мястото на другия и преодоляването на вътрешните спирачки, породени от несигурността. Именно тези теми дават тежест на романа и го изваждат от рамките на „поредната любовна история“.

Личи си, че Юлин Куанг дълги години е работила като сценарист за различни продукции – книгата е изключително четивна и носи онази специфична магия на романтичните комедии, които те разсмиват, разплакват и карат да се размечтаеш. Опитът ѝ „зад кадър“ със сериалите определено допринася за автентичността – отношенията между сценаристите, динамиката в екипа и процесът по създаване на сериал звучат напълно реалистично и добре изградени в романа.

Единственият по-сериозен проблем за мен останаха любовните отношения между Хелън и Грант. Секс сцените в историята стояха като кръпка – сякаш са добавени по задължение, а не като естествено продължение на връзката между героите. На моменти това ме изваждаше от иначе добре изградената емоционална линия и дори ме караше да реагирам с досада.

Въпреки това, като цяло спокойно мога да кажа, че препоръчвам „Как се пише любовен роман“. Това е книга, с която можеш да си починеш след натоварен ден, но и такава, която ще те накара да се замислиш. И най-важното – не я подценявайте заради заглавието ѝ. Историята е много повече от поредния лек любовен роман – тя е разказ за болката, прошката, порастването и вторите шансове.

Автор: Любен Спасов 

 „Аз съм това, което ти виждаш от мен. Аз съм дъщерята, която баща ми вижда. Злощастният човешки жребий, който виждат учителите, когато идват да ме изпитват. За едни съм приятелка, за други негодница. Но каквото и да направя, ще си остана Емилия Иноченти, нали? Няма начин да избягам от снимките, от заглавията във вестниците. Следователно каквото правя, го правя за другите.

 А за мен самата ножчето.“

В това издание на „Тя и той“ с Цвети се потопихме в „Черно сърце“ от Силвия Авалоне – роман, който ни срещна с една тиха, но тежка история за вина, изкупление и самота.

Книга, която не разчита на динамично действие, а на вътрешните бури в героите. История за изборите, които ни бележат завинаги, за цената на грешките и за това дали обществото изобщо дава втори шанс.

И двамата открихме какво да оценим – езика, атмосферата, важните теми, които Силвия Авалоне поставя. Но успя ли романът да ни накара да повярваме на героите? Да се привържем към тях? Или останахме на дистанция от тази иначе силна като идеи история? Това може да разберете, ако продължите да четете. 

ТЯ: „Черно сърце“ си заслужава да бъде прочетена и читателят да размишлява върху написаното.

„Черно сърце“ от Силвия Авалоне е книга, която заглеждам от известно време (откакто започнах повече да следя италианските автори). Но може би нямаше да стигна скоро до нея, ако не беше част от рубриката, защото знаех, че се фокусира върху сериозни и драматични теми и чаках да дойде момент, в който ми се чете нещо подобно. В крайна сметка я започнах преди да получа такова вдъхновение и това определено ми повлия, защото усетих книгата по-мудна, излишно разтеглена на моменти, а поведението на героинята – дразнещо. Така че ще започна ревюто с препоръка – заслужава си да прочетете книгата, заради важните въпроси, които задава, но е хубаво да сте с правилната нагласа, за да й се насладите.

В центъра на романа е любовната история на Емилия и Бруно – млади хора с тежко минало, което ги е белязало по множество осъзнати и неосъзнати начини. Те намират утеха един в друг, но им отнема много време да разкрият напълно своите страхове и слабости, което прави отношенията им нестабилни. Постепенно и за читателя става ясно, че двамата се опитват да се справят с тежки загуби, но в случая на Емилия има една още по-страшна тайна, която стои като стена помежду им и не позволява на младата жена да изгради истински и пълноценен живот за себе си.

От една страна може да кажем, че по този начин тя се наказва сама за грешките от миналото, но на мен ми изглеждаше повече като самосъжаление и жертвеническо поведение и ми се стори, че авторката отделя твърде много време да описва тези състояния на героинята. Но може би за друг читател това ще е начин по-добре да се свърже емоционално с персонажите и да съпреживее финалното разкритие на тъмната ѝ тайна.

За разлика от други подобни книги обаче, тук усещането е, че героите търсят начин да се освободят от оковите на миналото и образите им претърпяват развитие. Моментът, в който най-накрая се разкрива какво е извършила Емилия също е доста силен. Макар че ми се струваше, че историята се разтегля твърде много докато се стигне до това признание, начинът, по който беше описано, ме впечатли.

Както споменах, в „Черно сърце“ има важни теми - за депресията, загубата и как да продължиш след нея, прошката и има ли нещо непростимо, любовта, взаимоотношенията... Заслужава си да бъде прочетена и читателят да размишлява върху написаното и най-вече да си отговори на въпроса: Може ли да разбере и прости постъпката на Емилия? Аз винаги бих препоръчала книга, която провокира размисли, но я разтворете, когато сте с нагласа за подобно четиво, за да я оцените подобаващо.

ТОЙ: Това определено не е моята книга!

За съжаление с тази книга нещо не се разбрахме. Оценявам красивия език, както и някои от посланията в нея, които съвсем не са маловажни. Но не успях да се привържа към героите, а на моменти историята ми беше откровено скучна.

Това, което най-много ми хареса в „Черно сърце“, беше езикът. Преводът, а може би и оригиналът, са написани брилянтно и наистина е удоволствие да се чете. Обичам хубаво написани книги, които са като малък празник за езика и неговата красота.

Другото, което ми допадна, е посланието за изкуплението. Авторката ме накара да се замисля дали, ако излежиш присъдата си, не е достатъчно, за да се завърнеш в обществото и да заживееш отново нормално. Или общественото осъждане е толкова силно, че те преследва до края на живота ти – без право на обжалване и прошка?

Интересна ми беше и темата за доброто и злото – борбата между тях, желанието да бъдеш добър и моментът, в който злото може да се появи, без да го очакваш. Как се заражда в едно 16-годишно момиче и защо я обзема до такава степен, че да извърши немислимото?

Хареса ми и мистерията, която се запазва почти до финала – това, че не знаем какво точно е направила Емилия и защо е толкова строго осъдена, че избира да живее като отшелник, далеч от хората. Допадна ми и линията с Бруно – неговата лична история ми подейства емоционално и ми помогна да разбера изборите му, довели го до Сасая.

Силвия Авалоне

Оттам нататък обаче книгата просто ме загуби. Бях чел, че персонажите са плътни и дълбоки – за съжаление аз не ги усетих така. Почти всички герои ме подразниха – струваха ми се хаотични и нелогични в реакциите си. На моменти дори бих казал, че са преекспонирани. В по-голямата част от времето не им повярвах. Единственият, който успя да ме докосне, беше Базилио – с един кратък, но силен монолог, отново по темата за прошката и осъждането.

Имаше и драматични моменти, които ми се сториха слабо обосновани, а впоследствие дори нелогични – именно заради реакциите на героите. Те изглеждаха по-скоро насилени, сякаш добавени заради самата драма, отколкото органично произтичащи от историята. Честно казано, не успях напълно да разбера Емилия – защо е взела някои от решенията си през годините. Имах нужда от по-дълбоко емоционално и психологическо вглеждане. Мотивите ѝ ми се сториха донякъде повърхностни.

Имаше и бегъл опит да се прокара темата за феминизма – според мен не особено успешно. 

Като цяло дълго се чудех каква оценка да дам на романа. За мен 3 звезди в Goodreads означават книга, която в по-голямата си част ми е харесала. Тук обаче няма как да дам повече от 2.

Може би проблемът е в мен. Може би това просто не е моята история. Може би трябва да съм жена или майка, за да разбера някои от пластовете ѝ. Но към днешна дата това определено не е моята книга.

Автори: Цветомила Димитрова и Любен Спасов