"Не
може за всички глупаци на този свят да е виновна радиацията!"
От
ИК „Сиела“ за пореден път ни представят роман, за който твърдят, че е в духа на
„Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман. Някак си точно Уве стана нарицателно за
една хубава история изпълнена с топлина и искрена човещина.
Първият
сравнен с Уве бе Мосю Жан ("Мосю Жан
в преследване на щастието" от Томас Монтасер), който ми беше прекалено
възпитан и тих. След това дойде ред на Артър Пепър („Странните талисмани на Артър Пепър” от Фейдра Патрик), който за
мен е много далеч от образа и духа на Уве. Нещо липсваше в тези истории. Нямаше
го онзи плам, онова усещане, което да те накара да заобичаш героя и да не искаш
да спреш да четеш.
Затова,
когато разбрах, че и „Последната любов на
баба Дуня“ от Алина Бронски е сложена в графата „в духа на Уве“ си казах – „Хайде,
стига! Не може и тя да прилича на Уве!“.
Е, грешал съм!
Влюбих
се в баба Дуня! Обикнах я още на втората страница, когато обясняваше причините
поради, които иска да убие петела на съседката и когато си спомняше за
красивите си стъпала в миналото. Заобичах така близкия й характер до моя –
директна, рязка, готова винаги да работи неуморно. Жена, която следва
принципите си и не позволява някой да й казва какво да прави.
Баба
Дуня ми заприлича на моите баби на село, които са готови на всичко за внуците
си, събират пари за тях, макар и да живеят с малко, а единственият им стимул да
продължават да се борят в този живот са децата. Дори и те да са далеч. Дори и
да не се виждат с години с тях.
Да, баба Дуня определено е женската версия на Уве.
Но да ви кажа честно – много по-яка!
Баба Дуня rocks, хора!
Но
нека започнем отначало.
Действието
в романа се развива в село Черново, което се намира в непосредствена близост до
авариралата централа в град Чернобил. Но не всеки се страхува от нея! Особено
баба Дуня – тя е прочута из цяла Русия, а и не само, защото е първата жена,
която се осмелява да се върне в селото след евакуацията, и никой, дори
правителството, не може да промени решението ѝ.
Но
тя не е за дълго сама – малко след като нейният случай става популярен, към нея
се присъединяват още хора, всеки интересен по своему.
Веднага
след Дуня идва старият Сидоров. Той е вторият, който се осмелява да се върне в
селото, единствено той има телефон в къщата и отново само той знае кога работи.
На 100 години е, но въпреки това има желание да се ожени. Към тях двамата се
присъединяват още нейната съседка Маря,
която „си е леко мръднала с нейната коза и с петела”, културното
семейство Гаврилови, които не разговарят с никого, и Леночка, която „си стои
обикновено у дома, плете един безкраен шал и се усмихва, щом я заговориш”.
Последен идва Петров, който „има рак от главата до петите и подлудява
всички с въпросите си за книги”.
През
първата си половина романът ни занимава с точно тази чудна компания и нейния живот в това забравено и от хора, и от Бога място. Не, че баба Дуня вярва в
Бога – тя от малка не го прави.
Докато
четях тази част на романа обикнах всички жители на Черново – приех присърце
техните съдби и ми беше любопитно тяхното бъдеще. Беше ми интересно заедно с
баба Дуня да чета писмата от дъщеря й в Германия и как се разивва животът им
там. Вълнувах се заедно с нея, когато разбра, че има внучка. Изобщо потопих се
в атмосферата на едно забравено селце, като радиацията е само оправдание за това.
И
тъкмо, когато се замислих, че този роман ще ми дойде сладникав и се чудех
накъде ще тръгне историята в село Черново пристигна млад мъж, който води със себе си дете –
красивата Аглая. Тя, смята баба Дуня, трябва да е смъртно болна, защото в
Черново никой не идва на гости, освен биолози и фотографи, които са облечени в
специални предпазни костюми и изследват или заснемат района след инцидента.
Пристигането
на Аглая и баща ѝ в селцето променят иначе спокойния живот на тези чудати герои
и всички те ще трябва да се справят с ред приключения, сред които сватба,
убийство, нахлуване на военни, арест, поемане на вина и несправедлива присъда,
затвор, престой в болница, среща с обичната дъщеря и шокиращи семейни
разкрития. Да, ще се окаже, че дори самата баба Дуня е живяла в лъжа – а цял
живот се е стремяла да бъде здраво стъпила на земята.
За
мен „ Последната любов на баба Дуня“ е роман, който те кара да погледнеш над
много ситуации по различен начин. Докато го четях се замислих за всички
запустели селца, които са остнали с подобни герои и ежеднвени случки, но не
заради радиация. Какво е оправданието в този случай?
Присетих
се за нашите баби, които стоят сами вкъщи някъде там и само ни мислят. Даже не
ни питат как сме, защото, точно като баба Дуня, се страхуват от отговора. Но
постоянно в главите сме им ние. Чудят се какво правим, хапваме ли достатъчно,
събират пари за нас.
Мисля
си, че няма как да не заобичаш баба Дуня. Просто тя е много ... наш човек.
Борбена. Абе направо си е люта. А, когато прочиташ как не изневерява на своите
принципи, дори това да й коства свободата (буквално), се замисляш къде отидоха
тези хора, за които думите значат нещо. Да, мненията й са крйани и не винаги може да си съгласен с тях, но то не е и нужно.
И
да, в „Последната любов на баба Дуня“ не очаквайте някакви страшни
оригиналности от страна на автора. Не очаквайте сложни сюжети или пък някакъв
по-завъртян изказ. Това е история, изпълнена с любов – независимо дали тя е
отправена към внучка, която не си виждала никога или към книги, които са на
привършване в това селце в „зоната на смъртта“.
Това
е роман, който описва простичките неща в живота. Как миризмата на една пилешка
супа може да носи много повече спомени, от каквито и да е други неща, които
имаме за важни.
Алина Бронски |
За
финал мога да кажа, че тръгнах с огромно предубеждение към „Последната любов на
баба Дуня“, но историята определено ме спечели. За мен Алина Бронски е един
добър разказвач, който ме разходи в едно село, в което по принцип и мен би ме
било страх да вляза. Накара ме да започна да мисля като героите - да ги
разбирам и дори подкрепям за решението, което са взели.
Роман,
който прочетох за 3 часа. Роман, който мисля, че няма да ви разочарова.
CONVERSATION