„Насер
беше благороден и усърден човек, отдаден на семейството си, но имаше нещо,
което му липсваше, нещо, на което човек се приучава в детството си, а той не
беше научен. Не умееше да изразява обичта и привързаността си. Афиширането на
обич за него беше проява на глупост. Срамуваше се да я показва.“
„Бащата на другия“ от Паринуш Сании е тъжна
книга. Още на втората страница ти засяда една буца в гърлото и това усещане те
преследва до края на романа. Това е история за битките, които едно дете никога
не би трябвало да води, но заради своите родители му се налага. Един разказ за
това колко е важно понякога признанието на околните.
Паринуш Сании ни запознава с Шахаб – 4-годишно
момче, което не говори чак докато не тръгва на училище. Всички около него са
притеснени, но по различни причини. Повечето роднини гледат с насмешка на
момчето и му се подиграват – карат го да върши неща, които не иска. Преписват
му бели, само защото не може да се защити. Останалата част от роднините се
опитват да го разберат, но всеки рано или късно предава доверието му и той
продължава да не общува с тях.
Детето може да не говори, но чува всичко. А
поради някаква причина пред него възрастните са решили да обсъждат колко е
„смахнат“, бавноразвиващ се, нежелан. И така Шахаб започва да трупа омраза към
всички, която изразява с различни действия. В книгата проследяваме точно това –
как на пръв поглед всекидневни нормални отношения може да наранят човек за цял
живот.
Майката на Шахаб постоянно се тревожи за
него, а баща му се срамува от сина си и не иска по никакъв начин да бъде
свързван с малкото момче. Романът ни показва нещо много важно, а именно това,
че трябва да осъзнаем колко голяма тежест имат думите. Особено тези на нашите
майки и бащи. Явно чрез добро познаване на детската психология, в книгата Сании
ни показва, че с безхаберно отношение един родител може да нанесе необратими травми
на детето си. Бих препоръчал тази книга на всички родители, които им се иска да
разберат какво се случва в душата на детето им. Понякога сме толкова заети с
работа, ангажименти, дребни проблеми, че не забелязваме как се чувстват
най-близките ни.
Атмосферата в „Бащата на другия“ е мъчителна
– разглеждат се проблемите на едно семейство, в което смехът е
изчезнал, но се и намеква за положението на цяла една страна.
Книгата е написана от две гледни точки – от
една страна на 4-годишния Шахаб, който всеки ден трябва да се справя с различни
проблеми и грозно отношение, а от друга - на майка му, която въпреки апатичния
си мъж трябва да поддържа искрата в това семейство.
Страхотно решение на авторката е да напише
книгата от името на детето – по този начин ни показва как през детските очи
действията на възрастните изглеждат нелогични. Тази битка на поколенията е
изразена интелигентно и показва как последиците от нея могат да бъдат фатални
за отношенията дете-родител. Този роман може да е като плесник за много хора,
които натоварват детето си с излишни очаквания или пък му покзват, че се
срамуват от него. Главният герой до толкова е разочарован от баща си и вижда,
че той го гледа с омраза, че го нарича „бащата на Араш“ (братчето на Шахаб). Това показва
само че детето до такава степен усеща баща си и неговите настроения спрямо себе
си, че несъзнателно не го и чувства като свой родител. Това определено е книга,
която ни показва как може да съсипеш психиката на едно дете за цял живот.
От другата страна в тази история е майката –
жената, която се опитва да спаси семейството и се бори да го постигне в един
строго патриархален свят. Свят, в който думите „чест“ и „морал“ са объркали
значението си и са заменили „грижа“ и „обич“. Свят, в който жената освен да
чисти и да гледа децата няма друга роля. Свят, в който една жена вярва, че
детето й е нормално, но накрая се предава и започва да се съмнява в това.
Когато тя е нашият разказвач виждаме болката на една майка, която усеща
истината и се бори с отсъстващия баща, който се вълнува единствено от своята
работа. Това му е хубавото на този роман – тук няма силно изразени лоши или
добри герои. Тук просто има ситуации, в
които хората реагират по различен начин.
Не мога да не спомена страхотния стил на
писане на Паринуш Сании, който, въпреки тежката история, ти помага да преминеш
през романа с лекота. За мен тя е майстор, който само в 200 страници е успял да
събере цялата психология както на едно малко дете, така и на цял един народ.
 |
| Паринуш Сании |
Много от критиците на книгата виждат в нея
преплетена и политичеката ситуация в Иран. Немотата на Шахаб е определена като
немота на една нация, управлявана от жесток режим. Може би са прави. Но в това
ревю, аз по-скоро исках да наблегна на психологическата част на романа.
За мен „Бащата на другия“ е метафора за това
как нехайството към емоционалното общуване бавно руши всяко семейство. За това
как трябва да внимаваме по какъв начин говорим с околните, особено с децата. И
най-вече – това е книга, която ни учи да оценяваме словото и неговата сила,
защото тя в повечето случаи е разрушителна.
CONVERSATION