„…
пресовах Хитлер и ликуващите жени, мъже и деца…“
Това е книга, която си взех само заради
заглавието.
Това е книга, която прочетох за 60 минути в
автобуса София – Самоков.
Това е книга, която те кара да изпиташ
истинско удоволствие от четенето и ти оставя впечатление, че не си се сблъсквал с нищо
подобно до този момент.
Това е Бохумил Храбал и неговата „Прекалено
шумна самота“, която омагьосва.
В книгата се разказва за Хантя, който работи
в пункт за преработване на стара хартия в продължение на 35 години всеки божи
ден. През ръцете му минава какво ли не и с времето той се е научил да отделя
някои от редките книги, които са се озовали в неговото мазе, да ги отнася вкъщи
и да ги чете. С пристигането на всяка купчина в пункта за вторични суровини,
Хантя винаги успява да чуе гласовете на молещите за пощада книги, които той
изравя от боклука и ги спасява. Цели два тона спасени книги висят над леглото
му и при едно рязко движение биха се сгромолясали върху него и да го убият.
Ежедневието на Хантя е монотонно и сиво, но
наблюденията му над живота са ярки и запомнящи се. А неговата любов към
книгите, към изкуството, към работата му са спасителното въже, което го
поддържа жив и го разсейва от самотата му. И макар да води живот, който за
много хора би бил налудничав или дори непоносим, той е благодарен за малките
радости, които му се дават.
Тази малка книга е първата ми среща с чешкия
писател Бохумил Храбал и тази среща изключително много ми хареса. Още на
първата страница бях запленен от прекрасния стил на автора, който така описва
всеки детайл, че просто чета и не мога да повярвам, че написаното ми действа по
такъв начин.
Изказът. Идеално структурираните изречения.
Описанията. Всичко е перфектно до последния детайл. А начинът по който главният
герой говори за книгите би накарало и най-нечетящият човек да ги заобича и след
като приключи тази, да поиска да се сблъска с още 100. Както казва една
приятелка (която вече трябва да си
направи блог!) докато обсъждахме романа: „Ето така трябва да бъдат писани
книги за книгите“.
И тя е напълно права, защото в този роман
Храбал буквално се е обяснил в любов на книгите, а това няма как да не се
хареса на всеки, който отдавна е влюбен в тях.
 |
| Бохумил Храбал |
И въпреки цялото изящество на изказа, тази
книга колкото е прекрасна, толкова е и тъжна. Авторът прави едно подробно
описание на това как делникът може да те смаже, как трябва да се бориш със себе
си, за да постигнеш мечтите си и как не всеки път можеш да преглътнеш горчивината от това, че се чувстваш
в тежест на обществото. Виждаме с какви проблеми се справя един
нормален човек всеки ден, но представени през призмата на един мъж, който живее
сред тонове книги. Един мъж, който хем е самотен, хем има толкова много гласове
в главата си и извън нея, че неговата самота се оказва прекалено шумна.
Към всичко това добавяме и един особен хумор,
който просто допълва обстановката в книгата, а още по-интересното е, че заедно
с хумора се намесва и любовта. Една любов след която всеки път когато отида на
ски и видя борче, ще си представям нея.
„Прекалено шумна самота“ е роман, за който
колкото и да ви говоря няма да успея да намеря точните думи, с които да ви го
опиша. Тази творба просто трябва да се прочете и да се преживее. Всеки сам да
види света през очите на Хантя и да му се наслади. Въпреки че той е прекалено
шумен.
CONVERSATION