„В седем вече спят. Аз не. Мислите ми се
въртят заедно със света на майка ми. Как ме отхвърли баща ми, каква съдба го
очаква, доколко аз съм отговорен за нея ... Не виждам полезен ход, не виждам
възможен път към евентуално щастие. Ще ми се да не се раждам ...“
Из „В черупката“
Това е първата ми среща с Макюън и определено тя беше ... различна. В
рамките на седмица и половина се сблъсках с две негови произведения, които
оставиха в мен много противоречиви чувства. В това ревю ще ви запозная с
„Операция „Сладкоугодник“ и „В
черупката“ – едната книга ме спечели още със заглавието си, другата с
анотацията си. Това е автор, който определено не е масовка, а в двете му книги
видях както много сходни черти, така и два напълно различни погледа над
събитията. Това е двойна доза от Иън Макюън от която определено ми остана много
материал за осмисляне.
„Операция „Сладкоугодник“
Това е роман, който ме спечели още със заглавието си. Отдавна не съм
имал толкова големи очаквания към някоя история. Добрата анотация, обещаващият
сюжет, шпионският елемент ... всичко това ме зареди с едно нетърпение да отворя
тази книга и да започна да я чета.
Така се случи обаче, че отдавна не съм бил и чак толкова разочарован от
книга. Да нямам горчив вкус в устата след четенето е виновен единствено умният
финал.
Накратко книгата разказва за Студената война през 1972 и Серина Фрум,
студентка по математика, но и страстна читателка, която е завербувана от МИ-5,
британското контраразузнаване. Първата й голяма задача е участие в операция с
кодово име „Сладкоугодник“. Целта на операцията е да се подпомагат финансово,
чрез фасадна фондация, писатели и журналисти от т.нар. антикомунистическа
левица, чиито идеи съвпадат с правителствената политика. На Серина се пада
младият обещаващ писател и университетски преподавател Том Хейли. Серина
харесва разказите на Том, след това започва да харесва и автора им. Наистина
много да го харесва. Направо започва да го обича. И така с лекота започналият
като шпионско четиво роман постепенно се превръща в любовен, любовният роман се
превръща в изследване върху начина, по който функционира писателското
въображение – всичко това на фона на един кризисен период от историята на
Великобритания, изпълнен със социални конфликти, икономически трудности и
ирландски тероризъм. Трите елемента на повествованието се преплитат, историята
се развива, усложнява се… докато не се обърква окончателно.
И така този на пръв поглед изпълнен с напрежение и шпионски хватки роман
се оказа ... пълна скука. Лично за мен действието се развиваше прекалено бавно,
с ненужни подробности и изобщо не усетих атмосферата на шпиони, която очаквах.
Не, че очаквах всичко да бъде в стил Джеймс Бонд с екшън елементи и красавици около главният
герой, но и не очаквах тази искрено дразнеща персона да бъде в центъра на
събитията. Да, книгата е познавателна – аз съм от хората, които обожават да има
примесени исторически факти с фикцията, но защо всичко трябваше да бъде толкова
скучно написано? Определно Макюън се опитваше да подклажда любопитството ни с
всяка страница, но толкова ме изнервяше развоя на събитията, че се отегчавах и
четях по диагонал.
Абсолютно положителна черта беше, че имаше доста информация за книгите и
всичко свързано с тях. Успях, макар и частично, да „надникна“ във въображението
на писателя и да разбера как една идея за книга, може да се зароди в тясна
кухня с една пишеща машина.
Накратко: първите 50 страници бяха интригуващи, средата скучна, а
последните 50 страници бяха всичко това, което очаквах от цялата книга. Добрият
финал определено ме накара, все пак, да не затворя романа напълно разочарован.
„В
черупката“
И, ако срещата ми с Макюън не започна добре, то с втората книга, която
прочетох той определено ми се реваншира. „В черупката“ е един изключително интелигентно
написан роман, изпълнен с хамлетско чудение, много психология и това до къде е
готов да стигне човек само заради моментното си раздразнение.
Книгата разказва за Труди, която
мами съпруга си Джон, който пък е поет. А тя не го мами с кой да е, а
със собствения му брат Клод, който определено е глупак. Труди и Клод имат
зловещ план – да се отърват от Джон. Но имат един неизвестен за тях свидетел –
деветмесечния обитател на утробата на Труди. Който чува всичко и си прави
съответните изводи. И който също има план.
След разочароващото фиаско с „Операция „Сладкоугодник“ към „В черупката“
подходих много по-предубедено. Тук обаче Макюън ме спечели. Това е роман, в
който се преплитат театър и роман, не само защото очевидно авторът се е
вдъхновил от „Хамлет“. Това е роман, който е събрал толкова много психология в
себе си, че чрез него можем да направим един своебразен портрет на съвременото
европейско общество. Неговите цели, амбиции и ценности. Едно новородено ни кара
да се погледнем отстрани и да се
замислим – това, което виждаме, харесва ли ни?
Много ми хареса похватът, че ембрионът се оказва свидетел, наблюдател
и... съучастник. Защото, в крайна сметка той решава изходът от стуацията и той
е пособието на автора за един изключително интересен обрат на събитията и един
финал, който все пак е решен от гледна точка на живота в черупката.
И да, това може да е един модерен римейк на
„Хамлет“, но тук въпросът „Да бъдеш или да не бъдеш?“ е заменен с въпроса „Да
се родя или да не се родя?“, а на няколко пъти нашият главен герой пожелаваше
да не излиза от черупката си, за да не се сблъска със света, който го очаква.
CONVERSATION