„Домът
принадлежеше на големите. Домът беше техен дом, възпитателите присъстваха, за
да поддържат реда, учителите – за да не им е скучно на големите, директорът –
за да не се разбягат учителите. Големите можеха да палят огньове в стаите си и
да отглеждат във ваните халюциногенни гъби, никой нищо не можеше да им забрани.“
Руски роман за сиропиталище. Това определено
не е тема, която да ме привлече към някоя книга, още повече да ми хареса. Но нещо
ме теглеше към историята на Мариам Петросян „Домът, в който ...“ и по-специално
първата книга от трилогията „Пушача“. Някаква магия, която като отвориш вратите
на този дом, те засмуква и не искаш да излезеш от там. Едно чувство на
любопитство, леко напрежение и очакване какво точно ще се случи. Една тайнственост,
която създава атмосфера за нереалност, но в следващият момент точно реалността
те удря право в лицето и ти не знаеш как да реагираш.
Накратко книгата разказва за Домът – сграда разположена
в покрайнините на града, сред многоетажните жилищни блокове. Мрачен и
неприветлив, Домът крие зад неугледните си стени непозната и мистична вселена.
Необикновените му обитатели живеят по свои закони, а във всеки ъгъл се
спотайват трупани през годините тайни и неписани правила. Само смелите и
жадните за приключения се престрашават да отворят вратата на Дома. И първото,
което виждат насред сивия интериор, са червените маратонки на Пушача.
Тийнейджър, който, подобно останалите
обитатели на интерната, няма име, а само прякор. Току са го преместили от
групата на образцовите отличници лицемери в друга, където момчетата са пъстри,
странни, чудати, шокиращи... За Пушача тепърва започва истинското запознанство
с Дома и неговите порядки, с мистичните озовавания във външния свят, със страха
от изпращането на поредния випуск. Защото преди седем години това събитие е
завършило с кървава разправа.
Тази книга определено ме спечели. И то така,
че да съм под нейното въздействие два дни след като съм я прочел. Това е книга,
която ме завладя още от първата страница. Още с отварянето на вратите на Дома, който е сив, мистичен, враждебен, но в същия момент е толкова рзличен, че те впечатлява със
своята уникалност.
Привлече ме различната за мен атмосфера,
привлякоха ме прякорите на обитателите вътре, но най-силно ме впечатлиха едни
ярко червени маратонки. Маратонки символ на бунта, на различността, на личното
мнение. Маратонки, които носят със себе си промяната, която не винги е лоша, но
в случая носи със себе си порядки, различни от вътрешния свят на героя.
Много силно ме впечатли заложената тема в
книгата, а именно – изоставените деца. Деца, за които много често не мислим.
Деца, които живеят по собствени закони и правила, които не винаги имат
положителен край. Благодарение на разказа на Пушача, който ни развежда сред
обитателите на Дома, ние разбираме как вътре в него има различни водачи и
различна система на управление. Разбираме как всеки випуск има своите положителни и отрицателни герои, и как ритуали измислени преди години, за които никой не помни как са се
появили, решават съдбата на обитателите на Дома. Тази книга е един необикновен поглед
над съдбата на тези деца, който обаче ни разкрива с жеток реализъм какво точно
се случва с тях, когато са оставени сами да се грижат за себе си.
Стилът на писане на Мариам Петросян е също
толкова необикновен, колкото и атмосферата, която е създала. За мен той е една
много приятна смесица между Стивън Кинг и Рей Бредбъри. Създава ми същото
усещане за настръхване, същото изграждане на героите. Петросян пише стегнато, но определено има много точни попадения в изказа на героите си тийнейджъри, а не както някои автори, които преиграват и накрая няма нито една дума, която е наистина част от речта на младото поколение в момента. Също така страхотно решение на
авторката нашите герои да нямат имена, а да използа само прякорите им, които са
получили в Дома. Няма преди и след Дома. Всичко се случва там – техният живот
е тази сграда. А когато някой я напусне, обитателите говорят за тръгналия си
като мъртвец.
Мариам Петросян |
Определено за някои „Пушача“ може да е написана
странно, затова моят съвет е да дадете шанс на книгата и да прочетете първите
20 страници преди да решите, че тя не е за вас. Обещавам ви, че колкото
повече четете, толкова повече ще искате да се потопите в този свят, където
различните не се крият, а напротив – тържествуват.
Сюжетът се развиваше точно по моя вкус, а
финалът остави в мен едно гъделичкащо любопитство какво ще се случи занапред и
как нашите герои ще се развият в този утопичен, но също толкова реалистичен
свят.
„Пушача“ определено е едно много добро начало
на трилогията „Домът, в който ..“, която със сигурност ще прочета цялата.
Прочетете още:
CONVERSATION