„Според
дядо през 1947 година имало една причина човек да продължава да се нарича
„евреин“, да се държи като евреин пред света – защото така можел да каже на
Хитлер „Да ти го на*укам“.“
Шейбон
не разочарова!
Това беше първата ми мисъл след като прочетох
„Лунно сияние“. С „Невероятните приключения на Кавалиър и Клей” Майкъл Шейбон
определено ми направи добро впечатление, но с тази книга вече ме спечели за
редовен читател. Една истинска история, която те развълнува с емоциите напоени
в страниците й.
Накратко книгата разказва за момента, когато
дядото на Шейбон е на смъртно легло и авторът води с него дълги разговори за
живота му. Под влиянието на болкоуспокояващите старият човек разказва
несподелени тайни за любов и страдания, за надежда и предателства, събудени в
съзнанието му от приближаването на смъртта. Тези късчета спомени осветяват
отдавна отминали събития, лични преживявания и истинското, страшно лице на
войната, ужаса и отчаянието на хората с разбити съдби, мечтите и вярата в
доброто, надмогващи всичко.
Тази книга определено е много различна от
предишната, която четох на Шейбон. Тръгна ми трудно и даже се притесних, че няма
да ми хареса, а не исках да си развалям впечатлението от автора. Но за щастие
историята ме „засмука“ (наистина не мога да намеря по-подходаща дума) и не
можах да остана безразличен към съдбата както на дядото, така и на цялото
семейство. Имах един много натоварен период от гледна точна на ежедневни
задачки и нямах много време за четене, но тази книга ми беше една страхотна
компания през цялото време. Въпреки че ми дойде и по-тежка.
И в „Лунно сияние“ Шейбон не изневерява на
безупречния си стил на писане – винаги подготвен, винаги носещ голяма обща
култура. По-големи бележки под линия в книга скоро не бях чел. Само от тях може
да се напише кратка книжка, нещо като приложение, към тази. Отново имаме чисто
исторически случки, които Шейбон пресъздава през погледа на своя дядо. Втората
световна война, обърканото време за Америка след това, евреите и техните
перипети отново в двете времеви рамки. Всичко това го има в тази книга и то е
поднесено по един интересен начин. Много културно и интелигентно Шейбон е
поднесъл на читателите своя критичен поглед над войната, но без да го натрапва
и без да ни занимава в подробности с него. По този критерий книгата леко ми
напомни на „4 3 2 1“ на Пол Остър, но не като прилики в писането или сюжета, а
по-скоро като усещане.
 |
| Майкъл Шейбон |
Естествено, голяма част от действието
проследява отношението между бабата и дядото на Шейбон. За мен това бе и
по-интересната част от книгата. Едни отношения около които има много болка и
страдание, но те не са разрушителни за любовта им. Даже напротив – подсилват я.
Въпреки че болката е толкова силна, че се стига до загуба на разум. И въпреки
че тази любов се оказва обградена от тайни, лъжи и предателства тя си остава
силна и искрена докрай без да се поставя под въпрос това.
Георите в тази книга са чудати и цветни. На
ръба между реалността и магията. Геори, чиито съдби приех лично и ми беше
интересно да видя как ще се развият.
Някой може да попита къде е лунното сияние в
цялата работа?
Веднага отговарям, че Луната е в цялата
книга. Тя е като отделен герой в романа и е постоянен спътник на това семейство.
На една баба, която има Луна в самата себе си и сиянието строи от нея. На един
дядо, който мечтае да има ракета и да полети към същата тази Луна, която му е
много по – примамлива от Земята и всичко, което вирее на нея.
Определено ви препоръчвам да прочетете „Лунно
сияние“ – една книга за семейството, любовта и за всички емоции, които ни
завладяват просто докато обичаме.
CONVERSATION