„Ким поклати глава и си спомни
деня, в който той беше отишъл на работа, тя беше влязла в банята и беше видяла
как четката му за зъби просто си стои до нейната. Не беше изпитвала такъв ужас
при вида на нито едно местопрестъпление.“
Из „Сподавен писък“
Наистина
много обичам рубриката „Двойна доза ..“, защото в нея представям не една, а две
книги от един автор и по този начин мога да ви покажа наведнъж повече заглавия,
които да си харесате за вашето следващо четиво. За първи път обаче усетих
книгите, които прочетох за рубриката, не като две отделни, а като една голяма, която
проследява живота на главните действащи лица за по-голям период от време.
Анджела
Марсънс ме потопи в света на на инспектор Ким Стоун, който е много интересен,
изпълнен със заплетени престъпления и извратени убийци, а на мен не ми се
излизаше от там. Това е автор, с който се сблъсках за първи път и определено ще
продължавам да следя излизането на следващите му книги на българския пазар.
Преди
да поговоря подробно за „Сподавен писък“ и „Игри на злото“ ми се иска да обърна внимание на Анджела
Марсънс. Наистина съм много впечатлен от нея - стилът й на писане е увлекателен
и много бързо те „вкарва във филма“. Директна е, не спестява грозната истина и
подходът й към героите е безупречен. Изградила е Ким Стоун като една независима
жена със силна ръка и безкомпромисна в работата си, но под тази маска се крие
едно дете, обикаляло институциите от малко, с много тежка лична история. Диалозите в книгите са
страхотни – на фона на някое наистина тежко убийство те идват като глътка свеж
въздух, изпълнени с шеги, ирония и сарказъм.
 |
| Анджела Марсънс |
Изключително много ми хареса, че двете книги са допълваха – за мен това беше като сериал, който има два сезона и аз ги изгледах наведнъж за един уикенд с голяма купа пуканки. И в двете книги има напрежение, до последно не се знае кой е отговорен за различните деяния и никога не се търси само един извършител. Историите са издържани в типичния британски криминален стил и въпреки че не са точно типичните детективски истории, а по-скоро се занимават с психопати, които имат изкривена представа за света, но са също супер интересни и заслужават вашето внимание.
„Сподавен писък“
В
„Сподавен писък“ историята може да се нарече малко по-класическа за този тип
романи. Тя започва с една зловеща сцена, в която петима души са се събрали около
плитък гроб, който са изкопали заедно. Гроб за възрастен човек би отнел
по-дълго време. Но в този безкръстен гроб ще лежи невинно дете. Над същия този
гроб тези петима човека сключват сделка никога да не се разбира какво са
направили. Години по-късно една директорка на училище е удушена в собствената
си баня. Това е първото от поредица жестоки убийства, хвърлили мрачната си
сянка над Средна Англия. Когато човешки останки са открити и в един запустял
дом за изоставени деца случаят започва да се разплита, а инспектор Ким Стоун е
там да го реши веднъж завинаги. Оказва се, че убиецът е психопат, вилнял в
продължение на години безнаказано и дори е намерил оправдание за действията си.
Книгата
е много добра, изпълнена с големи обрати, разкрития и ни въвежда в света на Ким Стоун, като ни разкрива начинът й на мислене, който е много интересен. Аз лично до последно
си мислех, че съм разбрал накъде отиват нещата, но Марсънс успя да ме изненада
и ми предложи финал, който аз лично не очаквах. Предупреждавам, че в книгата
има насилие над деца, което по никакъв начин не е спестено като описания и ако
тези неща ви натоварват е по-добре да отложите четенето на тази книга. В нея
нагледно е показано как се заражда злото у един човек и как то е придружено с
различни знаци, които обаче ние пренебрегваме.
„Игри на злото“
Втората
книга за Ким Стоун определено ми хареса повече, не за друго, а защото в нея има
много повече психология. Най-малкото психопатът в книгата предразполага за
това. Това е книга, чрез която заедно с героите изучаваме човешката психика и до
къде тя може да бъде манипулирана. В „Игри на злото“ Анджела Марсънс вдига
летвата високо, като ни показва една психотерапевтка, която си играе със своите
пациенти, като ги превръща в един експеримент. Под нейната изключително хитра
манипулация хората вършат неща, на които по принцип не са способни като идеята
не е толкова самото убийство, а това как човек се чувства след него. В тази
книга, злодеят се знае от самото начало, като интересното е друго – до къде
може да стигне в името на своята цел.
„Игри
на злото“ се допълва от една история за блудство с деца, което я прави доста по-тежка. И тук Ким Стоун до последно ни държи на тръни, а обратът на финала ни показва защо тя е наистина толкова добра.
*************
Прочетете
още:
CONVERSATION