„Пътувах в таксито и се чудех дали
не съм се нагласила прекалено за партито тази вечер, когато погледнах през
прозореца и съзрях мама, която ровеше в един контейнер за смет.“
Още
с първото изречение от книгата „Стъкленият замък“ разбираш, че това няма да е
обикновена история. Няма да е сълзливо, а напротив – ще е категорично, истинско
и изцяло реалистично. Историята на семейството на Джанет Уолс на моменти може
да изглежда измислена (или може би на мен ми се искаше), но за добро или зло,
това е нейният реален живот, с който аз се сблъсках благодарение на книгата й и
определено получих близка среща с един напълно различен и далечен свят за мен.
Джанет
е едно от четирите деца на ексцентричното семейство Уолс. Бащата е наистина
интелигентен човек. С голямата си обща култура и жажда за нови знания, може да
се каже, че е всестранно надарена личност, която покорява въображението на
своите деца и ги посвещава в тайните на физиката, геологията и ги учи как да
посрещат трудностите в живота. Но той е такъв, само когато е трезвен – пийне ли
се показва тъмната му страна, която носи след себе си само поражения и тъга.
За
много хора майката на Джанет може да се нарече несериозна, безотговорна и
егоистична, но тя определя себе си като волен
дух, който намира спасение от семейните отговорности в изкуството. Тя има
философии във възпитанието на децата си, от които на много родители биха им
настръхнали косите. Според нея няма нужда да помага на децата си - те ще се
учат от собствените си грешки. Когато са болни или се порежат на някой пирон,
не вижда защо да ги води на лекар – това само би ги изнежило. А когато Джанет
се оплаква, че чичо й я пипа по коляното, докато с другата ръка прави
неприлични неща, тя се ядосва, че малката й дъщеря не проявява разбиране към
самотата на друго човешко същество.
Така
Джанет, двете й сестри и брат й, са научени сами да се грижат за себе си.
Готвят си, събират пари отделно от родителите си. Решили са да си помагат и
защитават, докато намерят начин да избягат от този живот. Заминават за Ню Йорк
и там откриват пътя си. След време родителите им ги последват и заживяват на
улицата. Без дори да искат да променят този факт, а и защо да го правят – така се
чувстват свободни. „Да си бездомник е приключение!“
Книгата
определено на моменти ще ви натъжи, но ако малко приличате на мен, почти през
цялото време ще сте ядосани и удивени. Наистина не ми го побира главата как
може да съществуват такива родители, изобщо хора. Двама зрели възрастни, които
да не мислят за утрешния ден, за собствените си деца и да се интересуват само от
от това, какви са собствените им нужди и желания в момента. На моменти спирах
да чета, защото имах нужда от почивка да обмисля това, което съм научил до
момента. Един живот изпълнен с мизерия, лишения, странни разбирания за
родителството, постоянни местения, бягане от каквато и да е отговорност. И всичко
това като личен и осъзнат избор, без никакво желание за промяна. Просто няма
как да ви напиша всички безумни примери от живота на Джанет, които ме
възмутиха. Трябва да прочетете книгата.
Вдъхнови
ме обаче борбеността на тези деца. Огромното желание да се измъкнат от този
начин на живот и успехът им след това. Как
успяват да се измъкнат от тинята и да имат работа, семейство, нормален живот.
Защото в тази ситуация има два изхода – или да се пуснеш по течението и да не
направиш нищо с живота си, защото така си научен, или да се стегнеш и
реалността ти до този момент само да е стимул да си направиш друга. По-добра. В
която не е нужно да сменяш къща след къща и да живееш сред тонове боклук и хиляди
хлебарки, защото майка ти има странни разбирания за живота. За щастие Джанет и
останалите деца от семейството се стягат и се стараят да постигнат нещо. Далеч
от пагубните действия и влияние на родителите си.
 |
| Кадър от едноименния филм по книгата от 2017 година |
Другото,
което ме впечатли у децата в семейството е великодушието им и как въпреки
всичко, което са преживяли заради своите родители, не им обърнаха гръб и може
би дори се държаха прекалено разбиращо към тях.
Единственото,
което ми липсваше в книгата е емоцията. В днешни дни Джанет е успешен журналист
и според мен в книгата си личи това. Целият им живот е представен методично,
безпристрастно, което може би е и целта на авторката, но на мен ми се искаше на
някои места да бъде по-емоционално.
 |
| Джанет Уолс |
„Стъкленият
замък“ е четиво, което препоръчвам, защото всички имаме нужда от сверяване на
часовника, а такива истории, ни карат да се замислим, всъщност повечето от нас какви късметлии
сме, а често се случва да не го оценяваме.
CONVERSATION