„Според нея лудостта му беше съвсем
приемлива, дори забавна. Човекът просто правеше каквото му скимне! Селяните не
го разбираха.“
Определено
имам афинитет към скандинавските автори. Харесват ми историите, които създават,
ситуациите, в които поставят своите герои и различният им хумор, който
присъства във всяка една тяхна творба, но е толкова премерен, че ми е на сърце. Арто Паасилина е поредното име, което ме
впечатли и затвърди тези мои симпатии.
„Мелничарят,
който виеше срещу Луната“ е книга, която съм си набелязал отдавна, но готините
ми колеги ме изпревариха и ми я купиха като подарък. Една приказна, на моменти
абсолютно абсурдна история, но съдържаща в себе си много поуки и теми над които
има какво да мисли човек.
Книгата
разказва за Гунар Хутунен, който един ден се появява изневиделица в едно
финландско село, където купува местната мелница. Човекът мели зърното на
съселяните си, отваря и дъскорезница, влюбва се в Санелма, младата съветничка
към местния кръжок по зеленчукопроизводство… Човек като човек. Но с една
странност – когато е обзет от много силни чувства, когато е ядосан или
радостен, бесен или щастлив, Хутунен вие срещу Луната. Това си му е начинът да
даде израз на душевното си състояние.
И
понеже една странност влече втора, и понеже повечето хора не понасят чуждото
различие, не след дълго мелничарят е обявен за луд и става обект на (почти)
всеобща ненавист. Така започват неприятностите му. Съселяните му не го оставят
на мира, дори когато не им пречи, а това довежда само до нови и нови беди.
Наистина
не очаквах историята на Гунар да бъде изпълнена с толкова съвременни проблеми и
поуки. Той е един типичен ренесансов човек, който сам прави всичко – строи
мелница, лови риба, убива дивеч, но проблемите, които среща в малкото
финландско село са типични и за съвременното ни общество. Ние обожаваме да се
разграничаваме от различните – има ли някой по-емоционален човек му лепваме
етикет и не искаме да разберем неговата гледна точка.
Гунар
идва много различен за закостенелите селяни в романа и те не само не искат, но
категорично отказват да го приемат. Тълпата озверява прекалено бързо, всички се
обръщат срещу „лудия“ и никой не се замисля дали наистина той е такъв. Това, че
имитира животни или вие, когато е самотен не интересува „нормалните“. Никой не
го пита защо вие, никой не го пита добре ли е, а вместо това започва един своеобразен лов
на вещици, който преминава в едно напълно нарушаване на правата на отделния
човек.
 |
| Кадър от филма "Корнелиус, виещият мелничар" базиран на книгата |
И
както става по принцип – агресията води до агресия и Гунар започва да реагира
на несправедливостите, които му се случват, с което затвърждава мнението на
околните за себе си. Това е една история, която ни показва, че понякога
заслепени от омраза и предразсъдъци не можем да видим по-далеч от носа си.
В
цялата тази смесица от омраза, лудост и странно поведение обаче се
заформя една любов, която е истинска и чиста, но и на нея й пречат всичките
слухове, които витаят около
ексцентричния мелничар.
 |
| Арто Паасилина |
От
гледна точка на писане мога да кажа, че книгата е изключително лека, чете се
лесно и дори не усещаш как я преполовяваш. Не натоварва, не назидава, а през
закачки и хумор авторът супер умерено разказва историята на главния герой и ни
кара да му съчувстваме, да се поставим на негово място и сами да преценим дали
това, което му се случва е правилно или не.
За
мен „Мелничарят, който виеше срещу Луната“ е поредната книга, която ни показва,
че да си различен изобщо не е лошо – напротив! По този начин светът е по-шарен,
изпълнен с много различни хора, които да опознаеш и научиш нещо ново от тях.
Като например – кой е най-добрият начин да имитираш жерав. :)
CONVERSATION