„Казвам се Рафаел Игнейшъс Финикс и
съм на сто години – или ще стана след десет дни, в ранните часове на 1 януари
2000 г., когато ще се самоубия.“
Точно
това изречение ме спечели и с огромно желание седнах да прочета историята на Рафаел
Финикс – един човек, който е роден убиец, но среща проблеми със самоубиването
си. Един роман, който с главния си герой ни напомня за Форест Гъмп или пък
прилича на Алан от книгите на Юнас Юнасон за стогодишният старец, който подобно
на Рафаел не скучае нито за минута. Една книга, която обещава приключния на
своите читатели, но поне при мен не се получи точно така.
„Последните
думи на Рафаел Игнейшъс Финикс“ от Пол Зюсман разказва живота на едноимения
главен герой, на който му е дошло до гуша. Роден в началото на ХХ век, той е
твърдо решен да сложи край на живота си, когато старото хилядолетие свърши и
започне новото. Но преди това иска да разкаже историята си, за да изясни
нещата.Да намери смисъл в дългия си живот, продължил цял век. Да обясни защо за
десет десетилията е извършил десет убийства и да разкаже подробно за всяко едно
от тях.
Той
решава да запише всичко, но вместо с химикалка и хартия, пише по стените на
изолирания замък, който е последният му дом. Започва със съдбовното първо
приключение с Емили, приятелка от детството, която ще стане негова постоянна
спътница. Рафаел си спомня множеството си преживявания, безбройните си срещи...
и разбира се, десетте убийства, които е извършил между другото. Без много да му
мисли и без да ги планува. Просто е направил каквото трябва в точния момент.
Както
каазах и по-горе, книгата обещава много приключния с Рафаел – преживял е много –
втората световна война, бил е рокаджия, банкер, иконом. Като цяло неговата
история описва живота през двайсети век, като, разбира се, с главния ни
герой се случват много бурни ситуации, които правят всичко по-цветно. Книгата е
доста добре приета от критици и читатели и наистина ми напомни на Юнас Юнасон и
неговия Алан. Отделно ми хареса и как един роден убиец малко трудно достига до
така желаното самоубийство.
Нещата
с тази книга за мен обаче не сработиха. Попаднах на нея много случайно и се
добрах да последна бройка, останала в книжарницата, но ми беше изключително досадна
и скучна. Искрено заявявам, че едва я прочетох. Стилът на писане на Зюсман
определено не е моя. Бавно развитие на сюжета с излишни подробности, които нито
обогатяват историята, нито са нужни като цяло. Да, случките около десетте
убийства са интересни, някои дори са забавни, но дотам. Цялата книга е
изпълнена с обяснения от страна на главния герой, които карат четенето да
натежава и да си мисля за всичко друго, но не и за това което чета.
 |
| Пол Зюсман |
Друг проблем със сюжета, който аз имах е, че за мен беше предвидим. Особено финалът – очаквах как ще се развият нещата, както за самия Рафаел, така и за неговата спътница Емили. За мен в тази книга както се случиха изключително много неща, така не се и случи нищо. Всичко ми беше преекспонирано и заради излишните подробности нищо не ми изглеждаше важно. Просто един възрастен, досаден човек, говори за своя живот. Нямаше я тръпката, нямаше го забавлението.
За
финал мога да кажа, че идеята на Пол Зюсман е много добра, просто мен
изпълнението не ме впечатли и най-важното не ме накара по никакъв начин да се
привържва към Рафаел като главен герой и да заживея с неговата история. Просто
не ми подейства по никакъв начин.
CONVERSATION