„Знаеше, че този неин копнеж е
напълно безсмислен. Нелогичното й поведение да запълни празнината нямаше да
доведе до нищо. Каква цена можеше да плати човек, за да победи самотата си?“
Не
знам защо, но много дълго време отлагах „Където пеят раците“ на Дилия Оуенс.
Чувах само положителни мнения за нея, предполагах, че повечето са достоверни, но
все си намирах оправдание да не я започна. Ето, че и нейното време дойде и
определено мога да кажа, че не съм разочарован.
Това
е една книга, която ми показа различните лица на хората, борбеността на отделния индивид и колко лесно заклеймяваме хората около себе си.
Оуенс
ни запознава с едно семейство, в което положението не е розово. Живеят в малка
къща в мочурищата, отдалечени от града, по свои закони и правила. Бедни са,
бащата е пияница и майката често е насинена. Историята ни връща към 50-те и
60-те години на миналия век и на моменти много ми напомняше на историята на
семейство Уолс от „Стъкленият замък“.
Всичко
започва, когато малката Кая е още само на 6. Един ден майка й си тръгва и
никога повече не се връща, след това всичките й братя и сестри я последват, не
след дълго и бащата изчезва. И така, от много малка, изоставена от всички, Кая
се научава да живее сама, но определено не се смята за жертва. Научава се да
живее в мочурището, да се приспособи към живота там, да го изследва. Прехранва
се сама, отворена е към всички, общува с природата, но може би обществото не е готово за нея. Дори
се влюбва два пъти. Истински. Лудо. Но както се случва често, животът не е
справедлив и подлага Кая на поредица от изпитания, през които тя преминава по
своя див и уникален начин. „Момичето от мочурището“ – това е тя за всички свои
съграждани от първата до последната страница.
На
мен лично книгата ми хареса. Накара ме да се замисля, да се разчувствам. Показа ми
как човек, дори когато е напълно сам, може да се стегне, да не се жалва, а да
изгради свят, който да го устройва и в който да се развива, а не да тъпче на
едно място. За мен Кая е олицетворение на свободния дух и за това как винаги
трябва да имаме смелостта да оцелеем – дори когато целият враждебен свят ни
напада.
Това
е една книга за доблестта и достойнството като върховна човешка ценност. Книга,
която ни показва,че все още съществува онази истинската, безусловна любов, но
за жалост едностранна. Любов, която е толкова чиста, че може да бъде
замърсена по много лесен начин.
В
„Където пеят раците“ за пореден път виждаме как ние като общество се делим
изключително лесно, лепим етикети, отбягваме се, не искаме да се опознаем. А отсреща има
вероятност да е човек, от който само може да се учиш. Но ние винаги подхождаме
със страх и предразсъдаци, към това, което не разбираме. Към различното, а то
не винаги е лошо! Това, че раците пеят далеч в пущинака, където всички твари са
диви и още се държат като животни, и Кая нарича това място свой дом, не я прави
автоматично „дива“. Но някой просто трябва да я опознае, за да го разбере.
 |
| Дилия Оуенс |
От
гледна точка на стил на писане на автора, книгата ми вървеше леко и добре,
само в началото малко ми беше скучновато и сякаш самото четене беше по-трудно.
За този вид истории, според мен, е важно да се предаде емоцията у героите, да
им повярваш на всяка дума, да го изживееш заедно с тях, а с тази задача Дилия
Оуенс се е справила отлично.
Препоръчвам
да прочетете „Където пеят раците“ – това е история, вплела в себе си много
емоции и случки, от които може и да
научим нещо .
CONVERSATION