„Там е работата със спомените. Не
можеш да избираш. Ако си спомняш само това, което искаш, няма да има разбити
сърца.“
„Ловецът
на цветя“ от Дейвид Уайтхаус за мен бе едно приключение. Това е първата дума,
която ми идва на ум, когато тръгвам да описвам книгата. Един епос, който се
разви пред мен и ми поднесе не една, а цели три сюжетни линии, които ми разказаха три корено различни истории, с общ финал. Книга, в коя любовта не е класическа,
но е на всяка една нейна страница. Роман, който е причисляван към криминалния
жанр, но за мен по-скоро беше приключенска история, която ме
преведе през много места из света и го усетих като един по-различен пътепис.
Както
казах и по-горе в началото книгата ни запознава с три различни съдби, които
постепенно започват да се припокриват. Започнах романа
рано сутринта в метрото и малко ми дойде като бързо разсънване да запомня
всички имена, случки и съдби, с които ни среща Уайтхаус още в началото на
книгата.
„Ловецът на цветя“ започва с момента, когато черната кутия на самолет, изчезнал преди трийсет
години, е намерена на дъното на морето от професор Коул. През това време млад
мъж на име Дав започва да си спомня минало, което не е негово. Спомените
принадлежат на ловец на редки цветя от осемдесетте години в Ню Йорк на име
Питър, чиито проучвания го отвеждат из целия свят и приключват с трагедия. Неспокоен
и самотен в съвременен Лондон, Дав бързо е погълнат от спомените, които може да
крият ключа към загадката за собствената му самоличност и случилото се с пътниците
в онзи прокълнат самолет - „Отдавна забравения“.
Колкото
повече се чете тази книга, толкова повече тя ти се разкрива. Сюжетът в нито един
момент не се застоява и не става скучен. На всяка една страница се случва нещо,
което допълва общата картина и накрая всичките тези сюжетни линии се сплитат в
една и се оказва, че всички съдби, с които се сблъскваме, имат връзка по
някакъв начин.
Както
казах и по-горе за мен това е книга за любовта. Но не любов в романтичния
смисъл на думата с шоколад и шампанско. На първо място имаме любов към идеята
за любовта. За едно писмо, в което някой обикаля света и търси цветя за
любимата си, само и само да я зарадва. Писмо, което на финала се оказва не
това, което всички си мислим, че е, но след себе си води още повече любов и
сближава (но и разделя) много хора. Любов към идеята да вървиш по стъпките на
някого, който е изживял това силно чувство.
На
второ място имаме любов към семейството. Тази книга ни показва колко е важно да
знаеш от къде си тръгнал и да можеш да получиш отговорите за своите минало и род.
Да знаеш историята си и да се чувстваш част от нещо, а не свободен електрон,
който търси постоянно своето място в света.
 |
| Дейвид Уайтхаус |
И
накрая вече имаме просто любов. Любов, заради която си заслужава да преглътнеш
егото си и да не обръщаш внимание на подробностите от миналото. Любов, заради
която можеш да полудееш и да не можеш да познаеш себе си. Любов, заради, която
си готов да убиеш.
Това
бе първата ми среща с Дейвид Уайтхаус и определено тя ми хареса. Според мен
идеята за книгата е много интересна, различна и стилът на писане на автора е
лек. Книгата се чете бързо, не натоварва и въпреки много сюжетни линии нищо не
загуби своята логика. Всичко бе като един пъзел, който с помощта на автора заедно наредихме и се получи един красив завършен финал.
Определено
препоръчвам да прочетете „Ловецът на цветя“ и да се докоснете до магията, която
създава тази книга.
CONVERSATION