„Когато нямаш лице, няма как да го
изгубиш”
„Дилър
на реалности” от Николас Димитров дойде в България с гръм и трясък. Рекламата й
беше много добра, романът звучеше обещаващо. В нея ми хареса дори жанра –
киберпънк, което за мен е нещо ново и различно. Мислех да я чета още по време на
панаира, когато и самият автор беше в България, но нещо все се разминавахме с
тази история, но поне най-накрая се намерихме.
В
„Дилър на реалности” авторът ни запознава със Золтан Варго, който е корпоративен шпионин. Нов
технокулт, творение на тайнствена медийна корпорация обещава на всекиго
безкрайни удоволствия и вечен живот в синтезирана персонална реалност и така на
Золтан е възложена задачата да проникне в недрата на корпорацията, създаваща
тези реалности, за да изясни същността на зловещия проект, но самият той се
оказва въвлечен в дяволската игра. Порнографският експеримент с милиони хора и
стартирането на първата дигитална религия в света рушат всичките му планове и
Золтан открива за себе си ужасяваща истина.
Това
е книга, която ни показва едно евентуално бъдеще, в което технологиите са ни
превзели до такава степен, че обикновените наркотици вече не са на мода и са
определяни като слаби. Книга, която ни въвлича в други измерения, където
илюзията, най-силните желания и дори религията са представени като наркотик, от
който се опияняват всички и много трудно се отказват от него. Дори не го правят – просто той ги обзема.
Николас
Димитров наистина е засегнал доста теми – за желанията на съвременното
общество,за неговите ценности и разбирания за живота. Разглежда и доста
философски теми, които се съсредоточават върху религията и това как всяка вяра
в света е започнала своето съществуване и всъщност каква огромна власт има над
човечеството, и колко силно може да му влияе.
Това
е една сериозна книга, която прави дисекция на човечеството в едно бъдеще,
което спокойно може да се нарече „почти настояще”.
Няма
да си кривя душата – не съм кой знае колко впечатлен от книгата. Тя е разделена
на три части, като първата е доста подробна и трудно се чете. Да, така
навлизаме постепенно в света на романа, но ми вървеше доста бавно. Втората част
малко смени перспективата и даде друга гледна точка, което определено ми хареса
и изведнъж третата свърши толкова бързо, че аз за малко да изпусна финала на
книгата. Той обаче доста ми хареса – обичам когато книгата има по-различен
завършек.
Не
знам какъв ми беше точно проблема с тази история – просто не можа да ме грабне
до толкова, че да живея в света на Золтан, да не искам да го напускам, да се
вълнувам заедно с него. По принцип не съм голям фен на утопии, антиутопии,
технологии, евентуални световни проблеми, като това до някъде може да е причината да
не мога да се развълнувам толкова. Но това в никакъв случай не ми пречи да видя
големите плюсове на романа като такъв.
 |
| Николас Димитров |
Единствено
не разбрах защо тази книга се води толкова скандална и е забранявана в някои
части на света, дори категоризиране „18+”. Но аз напоследък осъзнавам, че май
доста силно не разбирам от скандални теми.
За
финал ми се иска да спомена страхотните илюстрации в книгата на Никита Кравцов
и Мария Зволинска, които са успели да придадат някаква форма на развинтеното
въображение на автора и доста смело са сложени из ялата книга. Като цяло
оформлението на романа е страхотно, което е много хубава част от цялото книжно
преживяване.
CONVERSATION