„Художникът копнее да нарисува
онова, което другите не успяват да видят.“
Поради
положението, в което се намираме, имах нужда да прочета нещо разтоварващо.
Книга, която да ми разкаже история, която да е лека и да ме накара да се
откъсна малко от реалността. Тогава реших да прочета „Последната картина на Ван
Гог“ от Алисън Ричман.
Това
е роман, който проследява последните
месеци на великия художник. Книга която смесва историческите факти с фикцията,
но го прави толкова добре, че вярваш на авторката, че историята, която ни
разказва е реална.
Всичко
започва през лятото на 1890 г. Това Маргьорит Гаше намира повод да излезе от
дома си и се запътва към гарата. Само че това нейно действие изобщо не е с цел
просто обедна разходка – нейното желание е да види Винсен Ван Гог. И нейното желание се сбъдва. Той пристига с
бяла риза, разкопчана жилетка и широкопола сламена шапка.
Художникът
пристига в Овер сюр Оаз – идилично френско селце, което от векове привлича
парижките артисти. Тук е израснала и двайсет и една годишната Маргьорит Гаше,
която се грижи за баща си и брат си. Тук и Ван Гог ще прекара последното лято
от живота си, оставяйки се на грижите на доктор Гаше – хомеопат, любител
художник и колекционер. През тези месеци Ван Гог ще нарисува над 70 картини,
две от тях са портрети на Маргьорит. Художникът обаче не подозира, че не само
ще улови образа й в картините си, но ще плени и сърцето й.
Въпреки
че прави впечатление на лека книга определено не мога да определя „Последната
картина на Ван Гог“ като чиклит, дамски роман или дори любовен в класическия
смисъл на жанра. Да, любов има – към изкуството, към рисуването
като начин да се лекуваш, към природата и нейните цветове. Има и класическата
любов – онази момичешката, която граничи с обсесия и те кара да се държиш
налудничаво и да забелязваш и най-малките подробности около обекта на твоето желание.
Алисън
Ричман обаче е вплела този любовен сюжет в един исторически роман, който
разглежда последните месеци на Ван Гог. Тя е завършила „История на изкуството“
и определено си личи от страниците на книгата. Ричман доста коректно разглежда
периода, в който Ван Гог наистина се е намирал в Овер сюр Оаз. Споменава
картините нарисувани тогава, вкарва ги умело в сюжета. Доста подробно се говори
за стилове на рисуване, течения, подход към това изкуство. Вижда се, че темата
е близка до сърцето на авторката и не подхожда повърхностно.
 |
| Две от най-известните картини на Ван Гог, които е рисувал докато е бил в Овер сюр Оаз и Алисън Ричман е вмъкнала в сюжета на книгата. |
Разбира
се, тя вкарва и драматична нотка в сюжета, като ни показва едно семейство,
което е обвито в самота. Едно семейство, което пази своите тайни и не споделя
помежду си важните неща от живота. Баща, който е обсебил дъщеря си и я е
заробил, защото просто така му е удобно. Брат, който има нужда да се вманиачава
по хората и да им подражава буквално, за да се чувства значим. Мащеха и
доведена сестра, които буквално стоят заключени, за да не пречат на живота да
се случва така, както бащата го иска.
И
едно момиче, което не знае какво е любов, което иска да се отдели от самотата
си, но накрая все пак не бяга от съдбата си, прегръща я и приема да живее с нея.
 |
| Алисън Ричман |
Доста
драматична е историята на самия Ван Гог в този период, който изпада в депресии,
не е оценен като художник и прибягва до абсент и други вещества, за да се
подържа жив. Всичко е написано с мярка и образът на великия художник не е „замърсен“,
но все пак не е и спестено нищо – все пак и той е бил човек, със своите чувства
и грешки.
И
въпреки че на моменти точно обсесията на главната ни героиня придава един
по-лек характер на книгата и определено не мога да кажа, че това е моят тип
четиво, аз мисля, че „Последната картина на Ван Гог“ може да се окаже една
приятна компания за всеки читател, който се интересува от изкуство и от
психологията на семейните отношения.
CONVERSATION