„Някои момчета са женчовци по
природа, но аз бях женчо по убеждение.“
Избрах
да започна ревюто си с този цитат от разказа на
Франк О'Конър „Геният“, защото освен че така започва сборника „Моят
едипов комплекс и други истории“, той вплита в себе си настроението на цялата
книга.
За
мен първата среща с ирландския автор бе забавна и определено различна. До този момент не бях чел нещо от него, но ми го нахвалиха, а и
ирландците по принцип са ми интересен народ с любопитни разбирания за живота,
затова без да се замисля си взех книгата.
По
принцип не си падам много по разказите. До момента може би единствения сборник,
който наистина ме е спечелил, е този с изгубените истории на Фицджералд, а мнението
ми за творбите на О'Конър е полюсно.
Това,
което ми хареса най-вече в тях е, че ми бяха забавни. Изпълнени с интелигентен
хумор, който те кара да се смееш на глас (това не ми се беше случвало отдавна)
и без претенция, което допринася за цялостната емоция в сборника. Придава й
автентичност. Докато четях книгата буквално част от Ирландия дойде у дома със
своите особености и един весел, бързо ядосващ се народ. Франк О'Конър описва
сънародниците си по един много колоритен начин, като придава техния бит,
поведение и култура много успешно върху страниците на „Моят едипов комплекс и
други истории“.
Героите
в разказите са обикновени хора, със своите минуси и плюсове. Хора, които могат
да те изненадат с дадено свое решение. Да те удивят как в себе си могат да
съберат омраза към някого, а в следващата секунда да го обичат и да искат да
спасят живота му. Някой може да нарече героите на О‘Конър простовати – за мен
той ги е направил истински. Хареса ми колко искрени са в общуването си и как
казват в очите и хубавите, и лошите неща на събеседника си.
На
моменти намирах доста прилики между нас българите и ирландците на О‘Конър.
Както те, така и ние умеем да се ядосваме бързо, да направим кавгата, без да
мислим за последствията. Също толкова добре умеем от нищо да направим нещо – да видим
проблем там, където го няма, а като всичко се нареди да останем с пръст в уста.
Също така обаче обичаме родината си еднакво и сме готови да умрем за нея, дори
когато това не е много наложително.
Освен
случки от всякакъв характер със своите герои, в разказите на О‘Конър има и
много неща, от които можем само да се учим. Истории за доблест. Вярност към
родината, към другаря, към това, в което вярва.
Нещо
обаче не ми достигна да се свържа изцяло както с Франк О'Конър, така и с неговите истории.
Някак си не намерихме пътя един към друг и на моменти някои разкази ми бяха
скучновати. Имам си любими, които ще помня дълго време, най-малкото защото в
ситуацията, която се намираме успяха да ме усмихнат и да ми предадат
положително настроение, но цялостно определено не мога да кажа, че книгата ми е
сред фаворитите.
Ще
завърша ревюто с още един любим цитат от разказа „Лудите Ломасни":
„Ти може да се мислиш за голяма
работа само защото четеш Толстой и не ходиш на църква, ама и ти ще си глътнеш
езика, ако някоя кукличка поиска да те вкара в леглото си.“
Прочетете още:
CONVERSATION