„Нямаше никакво съмнение, че жената не е умряла в мир и спокойствие. Слава Богу, от лицето не се виждаше много заради сивата, лъскава и широка лепенка, увита около главата й. Под нея със сигурност се криеше потискаща гримаса на смъртта.“

„ДНК“ от Ирса Сигурдардотир я получих на коледния базар на книгата. Все си повтарях, че трябва да я прочета и все я отлагах. Тъкмо се наканих да я започна и от „ЕМАС“ ми предложиха да прочета „Кестеновия човек“, който ме смрази до мозъка на костите ми, но определено не съжалявам, че прочетох.

След като март месец наваксах с доста от заглавията, които ми се бяха натрупали в купчинката „непрочетени“, най-накрая се потопих в света на Ирса Сигурдардотир и останах ... меко казано шокиран.

Още с началото на книгата авторката ни заинтригува като ни показва една сцена, която е ясно, че ще играе важна роля за нашата история. И след като е грабнала любопитството на читателя ни въвлича в първото убийство в книгата, което определено е различно от всичко, което аз съм чел. Убиецът, с който Сигурдардотир ни запознава е брутален, изобретателен и определено знае как да прикрива своите следи. И когато и да си помислех, че няма с какво да бъда изненадан в тази история, убиецът ставаше още по-брутален и още по-объркващ ме.

Книгата е първата част от една криминална поредица, която си има и своите главни действащи лица. С разследването в тази книга, а във всички останали от поредицата,  е натоварен следовател Хюлдар. Той е вълк единак, който постоянно има проблеми в личния си живот. Но възниква още един неочакван, този път работен, проблем – по този случай  полицаят ще трябва да работи с детската психоложка Фрея, с която е прекарал бурна любовна нощ след запивка в заведение, представяйки се с чуждо име. И е офейкал.

И докато полицията се опитва да намери извратения убиец, а Хюлард се чуди как да варира между личното и професионалното, в това време млад радиолюбител получава кодирани послания, очевидно предназначени за други. И решава да проведе собствено разследване, без да подозира, че изпращачът е убиец, а адресатите - неговите жертви. И без да подозира на каква опасност се излага.

Доста харесах „ДНК“ – в един момент е пълно клише и не се случва нищо нечувано и невиждано, а в друг буквално ме оставя без думи, защото за първи път чета нещо подобно. Клишетата за мен бяха в самоличността на убиеца, до някъде неговите подбуди, типичните за жанра сцени на насилие, изненадата, типажи герои.

За първи път обаче четох за толкова садистичен убиец, който използва всякакви предмети, за да измъчва до смърт своите жертви. Накрая логиката защо го прави ми се стори много логична, в същото време ужасяваща, но много ми хареса как авторката "извъртя" нещата. Хареса ми и заигравката с химията и как тя беше важен елемент в разгадаването на загадката.

Писането на Ирса Сигурдардотир ми допадна доста – действието вървеше бързо, книгата се четеше леко. Там, където имаше повече подробности бяха казани с умисъл и много на място. Няма един излишен ред информация в книгата.

Ирса Сигурдардотир

Хареса ми  как в книгата бяха разгледани и доста сериозни теми – ефективността на полицията, ролята на „Закрила на детето“, работата на психолозите с деца и как това оказва влияние на поведението им. Темата за осиновяването също беше засегната в романа, но по-скоро разгледана от емоционална гледна точка – трябва ли да се знае истината за миналото или понякога не е хубаво да знаем всичко?

Идеята, че кръвта вода не става и ДНК-то ти винаги ще има опасно привличане с това на някой друг, също ми допадна и осмисли както заглавието, така и част от идеята на романа. Независимо от разстоянието, независимо от пречките, които съдбата ни поставя, нещата винаги си идват на мястото и нищо не е вечно. Особено тайните.

Скандинавските автори никога не разочароват с книгите си, така че определено ви препоръчвам да добавите и тази в своя списък за четене. А с това заглавие от "ЕМАС" само затвърдиха пред мен, че поредицата им "КРИМИ" няма слабо предложение.