„Зимните сутрини са направени от стомана, имат вкус на метал и остри ръбове. В сряда в осем заранта през януари се вижда, че светът не е бил сътворен за Човека, във всеки случай не за негово удобство и удоволствие.“

Чаках с голямо нетърпение тази книга на Олга Токарчук. Искам да прочета нещо от авторката още откакто излезе „Бегуни“, но с времето все отлагах и сега реших, че е моментът да се запозная с нейното творчество. Очаквах криминална книга, която да си има всичко – убийство, извършител, мотиви. Този роман обаче не подлежи на един жанр. Това е история, която не може да се вкара в рамка, а и не е нужно.

Това е книга, която отдава почит към Уилям Блейк, който приживе не е бил оценен, но главната ни героиня се води от неговите послания през цялата история. Олга Токарчук е решила с негови цитати да започва всяка глава от книгата и това не е случайно. Цитатите бяха логични, много на място и само създаваха още по-голяма мистика към случващото се в романа.

Главната ни героиня се казва Янина, но тя мрази да я наричат така. Може да се каже, че тя е обсебена от две неща: правата на животните и астрологията. И за двете има ревностни доводи и е почти невъзможно да бъде оборена в спор за тях. Не харесва името си и не разбира защо е нужно изобщо да имаме такива. Тя живее далеч в затънтените гористи краища на Югозападна Полша, в Пласковиж, току на границата с Чехия и точно там ни отпраща тази история. Цялата книга има една мрачна обстановка, каквато е и тази трудна проходима местност, особено през зимата. Затова не е и учудващо, че всички хора, които живеят там са малко или много особняци.

Книгата започва със смърт, но тя е също толкова особена, колкото са и хората в това затънтено място. Един човек е намерен мъртъв, а навсякъде около него са намерени дивечови следи. Човекът е бракониер и цялата работа изглежда сякаш животните си отмъщават за неговите деяния срещу тях. Когато обаче случаите стават много повече от един, нещата започват да изглеждат много съмнителни, а главните ни герои с държанието си само ни подтикват да се замислим: върлува ли убиец в това мразовито място или животните отвръщат на удара с едно безмилостно правосъдие?

Тази първа среща с Олга Токарчук много ми допадна. Нейното писане е интересно, водеше ме през историята плавно, без излишни думи и действия. Любопитното при нея е, че сякаш тя изобщо не държи да има някакъв огромен съспенс или супер изненадващ финал. Напротив – тя ме насочваше към отговора на голямата загадка с една прецизност и натрупване на факти, които сглобяваха бавно голямата картина. Всяка глава беше много важна, защото информацията в книгата е подбрана добре и след като се разбра кой е убиецът аз лично се върнах назад в сюжета и видях къде ни е подсказала най-много авторката. И въпреки че познах как ще свърши книгата, накрая пак се впечатлих от  цялата идея, която е заложена в романа.

Като тема „Карай плуга си през костите на мъртвите“ много ми напомни за романа на Джефри Мур „Клубът на изчезналите видове“. Разликите между двете книги е, че Мур е заложил повече на шокиращите подробности и зверства над животните, докато Токарчук малко по-обрано иска да ни покаже как човекът се мисли за нещо повече от животните и си мисли, че може да прави с тях каквото си поиска. Когато ролите се разменят обаче нещата не изглеждат толкова прости. И двете книги поставят въпроса: Каква е разликата между хората и животните, щом човекът е способен на такива огромни жестокости?

Олга Токарчук

Като писане пък постоянно свързах текста с този на Блага Димитрова и по-конкретно с „Глухарчето“. Не, че има нещо общо като сюжет, но и Блага Димитрова и Олга Токарчук, в тези свои две творби, поддържат една мистичност през цялото време, докато реално историята е супер реалистична. Те обаче залагат на тази мистика в текста, за да накарат читателя през цялото време да се чуди дали това, което се случва в книгата е реално или има някакви не точно „нормални“ сили, които се намесват в развитието на събитията.

„Карай плуга си през костите на мъртвите“ е странна книга, но го казвам изцяло в положителния смисъл на тази дума. През цялото време ми беше интересно и доста забавно на моменти. С прекрасния си стил на писане Олга Токарчук ме накара да се замисля за много теми, а ако обичах да вадя цитати от книги, сигурно щях да изпиша цяла тетрадка. Тя е вдъхнала живот на своите герои, обрисувала ги е изключително добре и им е придала искреност, която не всеки автор може да пресъздаде на листа. Историята няма как да не ти въздейства, а накрая дори и да не си съгласен с извършените от героите неща, романът не те оставя равнодушен, а по-скоро с изградено мнение по въпроса.

Ако ви се чете криминален роман, който обаче не залага на криминалното в историята, то тази книга е за вас.