„Пия много, но не се напивам – мислех за свое успокоение. Имах нужда само от една глътка. Винаги съм възприемала алкохола като смазка – защитен слой срещу всички остри мисли в главата ти.“

Във второто издание на рубриката „На кино с книга“ отново обръщам внимание на един роман, чиято екранизация по удивително добър начин е уловила духа на книгата. Отново се спрях на сериал, по простата причина, че историята изключително много ми хареса.

Признавам, че посегнах към „Отворени рани“ само и единствено, защото исках да изгледам сериала с Ейми Адамс. Нахвалиха ми го много, но както обикновено аз предпочитам първо да прочета романа, а след това да се потопя и в света на киното.

В крайна сметка останах много доволен. И от книгата, и от сериала.

Романът ме изненада много приятно. Очаквах трилър, който да залага на кръв и убийства на деца, а не толкова на отношения. Кръв и убийства естествено имаше, но определено „Отворени рани“ е роман за семейството и как взаимно може да се бележим до живот със своята неприязън един към друг. Това е книга за родителството, преживяването на травмите, преодоляването на себе си, зависимостите, психичните заболявания. Книга, която ще ви държи в напрежение до последната страница и точно в края ще ви изненада.

Джилиан Флин ни запознава с младата журналистка Камий Прийкър, която се опитва да събере парчетата от объркания си живот в Чикаго. Напуснала родния си град при първа възможност, тя е ужасена, че се налага да се върне. Причината – убийствата на две местни момичета, които трябва да отрази. Убийствата са жестоки и никой не може да приеме, че е възможно някой различен от голям силен мъже да ги направи.

В родния си дом, провокирана от стари страхове и напрегнати семейни отношения, Камий започва прекалено да се идентифицира с жертвите. Тя упорито търси отговори и рови все по надълбоко в историята. Готова ли е обаче да разбере истината? И когато стига до нея всъщност цялата истина ли разбира? Все въпроси, на които няма да получите отговор буквално до последната страница на книгата.

„Отворени рани“ е типичен пример за това как понякога човек, за да разгадае някоя мистерия, стига до дълбините на своите тайни и е принуден да ги разкрие. Книгата е една емоционална въртележка, която е пропита с алкохол, цигари и много „лекарства“.

Изключително ми хареса, че криминалната история в романа е само основа за това, което всъщност иска да говори авторката. Да, търсим убиец и си има полицейско разследване, което е не по-малко сериозно от други такива, в други книги от този жанр. Но всъщност акцентът заложен от Джилиан Флин са семейните отношения и ценности.

Джилиан Флин

В книгата четем за това как една майка може да обича до смърт едното си дете, но в същия момент да презира и да обвинява другото за всичко лошо, което й се случва на този свят. Само защото детето няма нужда от самата нея. Виждаме как всеки се справя с тъгата по свой начин, като не всеки път той е здравословен. Голяма тема в книгата е и самонараняването, което води до много големи усложнения и белези. И дори тези белези да са по кожата както на нашата главна героиня и наистина да са много, то те са нищо в сравнение с белезите, които не могат да се видят и тя пази от всички, много навътре в себе си. И ги дави с алкохол. През цялото време.  

Много ми допада това, че в книгата се обръща внимание на психичните заболявания и това как може да се справим с тях. Или в случая да не се справим, а да ги задълбочаваме още повече. И в тази книга се вижда как всяко действие на родителя, всяка мисъл, влияе на детето и може да го накара да направи неща, след които да няма връщане назад.

Много ми хареса писането на Джилиан Флин. Хареса ми атмосферата, която създава, детайлите, с които пише. Хареса ми динамичния сюжет, който се забавяше, когато има нужда, за да ни обърне внимание на някой спомен, поглед, диалог. Хареса ми как Флин успя да ме потопи във вътрешния свят на една млада жена, която има милиони вътрешни страхове и във всеки един момент се чуди по кой път да поеме. Определено си мисля, че авторката е добър психолог, който умее да вниква в тъмните кътчета на душата на човек и да изкарва наяве светлината. Ако все още е останало нещо от нея.

Хареса ми как всичко се разкри в последните 10 страници от книгата. Краят ме изненада.

Кадър от едноименния сериал

За финал ще кажа, че и сериалът е също толкова добър, колкото и книгата. Актьорската игра няма да я коментирам – всеки един от участващите е на много високо ниво, а Ейми Адамс изключително добре пресъздава вътрешния свят на Камий Прийкър. Историята е ясна – има много малки разлики между книгата и това, което виждаме на екрана. Това, което мен най-силно ме впечатли е, че в сериала са успели да пресъздадат точно тази специфична атмосферата на романа, за която говоря. Всяка една емоция, всеки един поглед, всеки диалог... изобщо смесицата между тези неща ме върнаха към книгата и ме накараха отново да се потопя в този свят, който определено те кара да се замислиш над много неща.

Прочетете още:                                                                                                                        

На кино с книга: „Малки пожари навсякъде“