„Бях стегнал куфара си още вечерта, нямаше какво да правя до тръгването си. Малко тъжно беше, че нямаше нито една вещ, която бих желал да отнеса като личен спомен: нито писмо, нито снимка, нито дори книга, всичко беше в моя Macbook Air, един тъничък паралелепипед от грапав алуминий, миналото ми тежеше 1100 грама.“
Тъга.
Това е думата, която най-точно описва първия ми сблъсък с творчество на Уелбек. „Серотонин“ буквално ме „засмука“ в историята си и до последната страница не ме остави безразличен. А на финала буквално ме остави без думи, разсъждаващ над прочетеното и чудещ се „Какво точно ще кажа за тази книга?“.
Мишел Уелбек е автор, за когото съм слушал много, но и така не стигах до момента, в който да прочета негова книга. С тази обаче ме спечели, коментарите за нея ме ентусиазираха и най-накрая тази литературна среща се случи. С чиста съвест мога да кажа обаче, че не очаквах точно това.
В „Серотонин“ Уелбек ни запознава с един човек, който е загубил своя път в живота. Човек, който пие няколко вида антидепресанти и се опитва да разгадае загадката „Как се стигна до този момент?“. Той се казва Флоран-Клод и не харесва дори името си. Експерт е в министерството на земеделието и подготвя документацията за преговарящите от името на Франция в Брюксел. Като гражданин той се бунтува срещу все по-строгите "политически коректни" ограничения – от най-нелепите и истеричните в обществения и политически живот до ежедневни битови забрани, като например тази, наложена на пушачите. Заклет пушач, самият Флоран-Клод не крие, че злоупотребява с алкохола и отдава голямо значение на секса. И, повярвайте ми, като прочетете книгата, ще разберете, че за него той наистина е важен.
Уелбек по един наистина майсторски начин е преплел личния живот на героя си с политическите събития във Франция и нещата някак си се допълват идеално. Историята ни лашка между любовните му разочарования и глупави постъпки от негова страна, и ни представя тежката криза във френското земеделие и мирогледа на съвременния човек.
Има сексуални извращения, политика, отчаяние, още по-отчаяни крайни действия и една тъга, която е като отделен герой в тази книга. Всичко е написано от името на Флоран и той ни води през целия си живот като се връща назад в миналото си и ни намеква какво обмисля да прави с бъдещето си.
Определено затворих книгата със смесени чувства. Тръгна ми много бавно, след това успях да разбера Уелбек и той ме въвлече в това приключение, малко след половината отново ме загуби и със страхотния финал ме спечели обратно. Монологът на Флоран в края осмисли целия роман за мен и направи изводи, които ме спечелиха и ме накараха да стана почитател на Уелбек.
Много ми хареса, че имаше доста политика в книгата, разбира се, представена през призмата на автора. Имаше една част, в която фермерите в романа излязоха на протест, за да се борят за правата си и нямаше как да не направя паралел с моментната обстановка у нас. Хората в книгата бяха отчаяни и прибегнаха към крайни действия, които не завършиха добре. Уелбек толкова умело ме подготви като читател за това, което ще се случи, толкова добре владее да описва човешката психика, че всяко действие на хората в книгата ми се струваше логично и разбирах от къде се е зародило.
 |
| Мишел Уелбек |
Самотата също е герой в този роман. Но не такава, която е заложена и на човек му се случва, а тази самота, която ти сам си я причиняваш с действия и мисли. Когато сякаш нарочно съсипваш всяка своя връзка, всеки свой хубав момент и го превръщаш в рана, която стои отворена и бавно те убива. Тази самота се усеща, когато се замислиш колко пъти си пропускал знаците за нещо хубаво, за някоя силна любов, за някой голям успех. Когато небрежно махваш с ръка и жертваш всичко, но в името на какво? Свобода? По-голямо щастие? Това е тази самота, в която търсиш смисъла на всичко, което си достигнал до този момент, но нещо ти се губи и не можеш да възпроизведеш причината какво те накара да постъпиш по определен начин.
Личи си, че е романът е писан през 2016-а и 2017-а – години, когато Уелбек се е чувствал много зле поради най-различни причини, едновременно здравословни, сантиментални и свързани с тероризма. Историята е уловила настроението на този период и си мисля, че може отново да се окаже пророческа не само за Франция, а за целия свят.
Това е важна книга. Книга, в която Уелбек ни показва на къде върви западното общество и какво трябва да променим, за да не свършим с шепа хапчета и съжаления. Книга за обикновените хора, които обществото често не забелязва, но някои от тях стават все по-гневни и отчаяни. Книга за разликата между секса и любовта. Книга за един човек, който заради безсилието си бяга от всички, които познава, но не може да избяга от себе си.
И въпреки че не мога да кажа, че писането на Уелбек е точно моето, смятам, че „Серотонин“ заслужава вашето внимание и прочит.
Прочетете още:
Първата ми среща с Тери Пратчет
Първата ми среща с Ф. Скот Фицджералд
Първата ми среща с Ю Несбьо
Първата ми среща със Сесар Айра
CONVERSATION