„Обитателите на пансиона обсъждаха убийството хладнокръвно. Човек често е склонен да гледа на съседите и съквартирантите си като на животозастрашаваща досада и в същото време дълбоко да се съмнява, че и те са хора точно като него.“

Всеки, който ме познава знае колко много обичам да чета криминални романи. В този жанр нямам табута и нищо не ме плаши. И кървавите сюжети, и по-стандартните ми доставят удоволствие и ги чета с желание. Затова не е никаква изненада, че нямах търпение да прочета новите заглавия от „Еднорог“, които излязоха този месец. 

Първо започвам с класиката – „Убийство в метрото“.

Тук, както го пише и в заглавието, е по-правилно да се каже „забравена класика“, защото книгата на Мейвис Дориъл Хей не е от популярните заглавия от жанра. Сравнявана с едни от най-добрите британски автори на криминални романи от 30-те години на миналия век като Агата Кристи и Дороти Сейърс, Мейвис Дориъл Хей си спечелва много суперлативи, макар че написва едва три романа. Заради Втората световна война тя спира да пише и сама се отказва от този свой талант, а повярвайте ми, тя наистина го има в изобилие. 

Първият й роман, а именно „Убийство в метрото“, показва всъщност колко наистина добре пише тя и как е можела да забърква неустоима криминална интрига със забавни участници в нея. За щастие Британската библиотека предлага подбрана поредица криминални романи, писани в така наречената „Златна епоха“ на жанра и започват повторното им издание.

Действието в този класически детективски роман се развива в близост до Северната линия на лондонското метро. Когато госпожица Понгълтън е открита мъртва на стълбите на метростанция „Белсайз Парк“, останалите пенсионери в обитавания от нея хотел „Фрамптън“ не са обзети от мъка при новината за смъртта на досадната възрастна дама. Но всички те имат своите теории за самоличността на убиеца, макар че от полицията прибързано задържат потенциалния извършител.

Заради тежкия си характер и постоянното желание да променя завещанието си, госпожица Понгълтън не липсва особено на никого, но пък точно затова заподозрените за убийството й са прекалено много. Обитателите на хотела все пак решават да се заемат с разгадаването на мистерията. Няколко от тях, включително и териерът Тапи, изпълняват важна роля в последвалите събития. Междувременно разследващите полицаи се опитват да се справят с всевъзможните открити улики и фалшиви следи, както и да проверят различни алибита на замесените и облагодетелстваните от смъртта на госпожица Понгълтън. А съквартирантите във „Фрамптън“ упорито се стараят да им отнемат задълженията и ги заливат с разнородна информация и предположения, които в крайна сметка водят до драматичен арест.

Наистина харесах „Убийство в метрото“. Мейвис Дориъл Хей е написала един криминален роман, точно в духа на златната ера на жанра и този дух се усещаше от всяка една страница на книгата. Автократа успя да ме пренесе без проблем в атмосферата на 30-те години на миналия век. Докато четях книгата си представях облеклото на героите, сградите, в които се намират, всичко минаваше пред мен като на кино лента, а аз само се наслаждавах на историята.

Мейвис Дориъл Хей изключително успешно ме държеше в напрежение и до последно се чудех кой може да е убиецът в тази заплетена история. Всеки един от героите се държеше подозрително и самите те се оплитаха в лъжи, сякаш имаше таен заговор "Дайте да объркаме полицията за това кой е убил досадната госпожица Понгълтън". Особено Базил – това е персонаж, който буквално ме влудяваше със своето нелогично поведение и хем ми беше забавно да го гледам как се оплита, хем вътрешно крещях „Момче, стегни се!“.

Като цяло в романа имаше една много приятна закачлива атмосфера, изпълнена с догадки, леки закачки и търсене на отговори. Всеки един персонаж е изграден брилянтно и оживява докато четеш книгата. До толкова повярвах на авторката, че докато четях си мислех, че със сигурност тези хора са съществували някога и са разсъждавали и действали точно по този начин.

Част от предстоящите заглавия от поредицата

Точно като в роман на Агата Кристи и тук нямаме излишни кръвопролития и извънредна жестокост. Тук ни намира едно убийство, което детективът разследва, а всички замесени в историята ни помагат (или пречат) да подредим пъзела заедно. Историята се градеше постепенно, докато не стигнахме до логичния й завършек. А финалът на романа го определям като „супер сладък“ и ме накара да се усмихна.

Наистина е жалко, че Мейвис Дориъл Хей не е постигнала популярността, която може би е заслужавала. „Убийство в метрото“ ми въвреше леко, забавляваше ме и си имаше всички класически съставки за един наистина добър и задоволяващ криминален роман. Може би, ако е имала шанс да се развие, сега авторката щеше да е едно от най-известните имена в жанра.

За мен тази инициатива на Британската библиотека е много добра и се радвам, че от „Еднорог“ решиха да издават тази поредица на български език. Нямам търпение да видя какви още съкровища ще бъдат публикувани занапред.