„Той пристига на работа, тръшва се върху въртящия се стол и остава неподвижен. Това продължава до мига, в който инерцията и трудовият договор престанат да бъдат съвместими;“

Изключителна книга! Това бе първата ми мисъл, когато затворих „Неудачниците“.

Силно съм впечатлен от Том Ракман и от романа, който е написал. За мен той беше като един пъзел от съдби и медийни проблеми, които бавно сглобиха живота на един средностатистически журналист и всички трудности около тази професия.

Всяка глава от романа е различна човешка история, която носи в себе си един малък сюжет, който допълва голямата картина. Различни разкази, който в същото време са силно свързани и ни поднасят теми, над които само можем да размишляваме. Посегнах към „Неудачниците“ заради личното си пристрастие към журналистиката и всички теми около нея, а Том Ракман не ме разочарова изобщо. Направил е една момента снимка на медийната среда днес, но е и показал как главните герои в нея се борят със своите лични проблеми с всеки изминал ден, а това влияе и на работата им.

„Неудачниците” ни занимава както с проблемното настояще, така и с оптимистичното минало. Ракман е съпоставил времето, когато вестниците са били на почит и амбициите за развитие огромни, с настоящето, където вече да се плаща за информация е демоде и ако не си в крак с времето лесно отпадаш от състезанието, а още по-лесно биваш забравен.

Цялата книга в изтъкана от драматични (и не чак толкова) обрати, които ще ви разсмеят, натъжат, ядосат, замислят. Истории, които се случват всеки ден около нас, но написани на хартия ти удрят шамар и те карат да се замислиш над тях по-силно. 

Разбира се, в основата на всяка една истории стои любовта. Онази любов, която те кара да вършиш глупости, но и да правиш смели неща, които оставят следа след себе си. Любовта към семейството, към работата, към онзи човек, който те стимулира да се развиваш. Любовта към идеята да не си самотен и затова да си готов да правиш компромиси дори със себе си.

През цялата книга си мислех как всички тези истории поместени на страниците й няма как да ги запомня и по-скоро ще се объркам. Това обаче не се случи – всяка лична история, на всеки един от героите, оставяше една голяма следа в съзнанието ми и не само, че я помнех, но ми беше и интересно да се поуча от съдбите на героите на Ракман. Още по-голямо удоволствие ми достави и финалът на книгата, когато всички истории се оказаха взаимно свързани, но и получиха логичния си завършек. Нито един герой не беше забравен, нито една история не остана незавършена. 

Най-хубавото на тази книга обаче е писането на Том Ракман - брилянтно, умно, саркастично, с огромна доза хумор и изказвания, които са супер на място и точно в целта. Показал е наистина много реалистично съдбата както на медиите, така и на хората в тях. Много ясно се вижда как журналистката често е неблагодарна професия, независимо на каква позиция си в дадена медия и как в крайна сметка често парите си остават най-важното, а идеализмът и желанието за промяна остават скрито дълбоко под тях.  

Четенето на тази книга за мен беше едно голямо удоволствие и я препоръчвам с две ръце.

Автор: Любен Спасов