„Човек трябва да има какво да разказва на внуците, нали животът трябва да е труден, за да е интересна историята – никой не обича да слуша за лесни работи. В тях няма поука.“
Една година тръпна за новия роман на Камелия Кучер и най-накрая той излезе на книжния пазар. Всеки, който ме познава, знае, че „Дом“ и „Нощ“ са сред най-любимите ми книги, особено от български автори, и наистина ми беше любопитно накъде ще поеме Камелия сега.
Е, за тези, които още не са прочели „Сън“, ще кажа – чакането определено си заслужаваше!
В третия си роман Камелия ни пренася в Лисабон, който освен красивите си сгради и прекрасната си атмосфера, е събрал историите на няколко човека, които няма да оставят читателите безразлични.
Запознаваме се с Жоао, Алешандре и Илва, които след като са изгубили майка си се учат да живеят с огромната тъга, останала след нея. Пустотата става нов член на семейството. Бащата Фернао с всеки изминал ден се затваря все повече в себе си и избира самотата пред това да измени на своите принципи и виждания за живота. Романът проследява отношенията между членовете на семейството, израстването на децата, битките, които водят, мечтите, които сбъдват.
Разбира се, няма как да минем и без любов. Един слънчев ден Жоао среща Белен и тази среща дава началото на отношения, които до последната страница не можех да разбера. Една зависимост постоянно играе роля в развитието на тези два живота и като магнити, те ту се привличат, ту се отблъскват. Всъщност техните отношения ме озадачиха до болка. Накараха ме да се запитам дали това е любов изобщо или е по-скоро фикс идея, мания… Мислиш си, че без този човек няма да бъдеш щастлив, а в крайна сметка и с него не си…
За мен категорично това е най-добрата книга на Камелия Кучер до момента. Не че подценявам „Дом“ и „Нощ“, но „Сън“ ми подейства най-емоционално, героите са живи, реалистични и всяка история успя да ме докосне.. Но най-вече харесах „Сън“ заради сюжета, който ме накара да се замисля сериозно по много теми.
В „Сън“ има много философия, изкуство, емоции, принципи. Този роман за мен е изпълнен с много пластове, които с всяка страница се разгръщат. Смятам, че в тази книга Камелия е запечатала своите най-големи страсти – изкуството, пътуванията и историята.
Най-голямото
богатство на „Сън“ обаче е, че в него се разглеждат съдбите на много повече
герои. Да, има любовен сюжет, но той не е в центъра на събитията. Различни
персонажи, от различни прослойки, с различни болки и щастливи мигове допринасят
историята да стане емоционална и пъстра.
Колоритните
герои едновременно ме разсмиваха и ядосваха. Ама истински! Изключително харесах
Жорди. Неговият хумор, подход към живота и Жоао, саркастичните му забележки,
естествените му реакции, всичко това ме караше да се смея от сърце. Бащата
Фернао от друга страна, ми стана антипатичен с изкривената си представа за
принципи и отношението към деца си. До последната страница не можах да го
разбера. За мен той е съвършен егоист, който пожертва собственото си семейство. Но се радвам, че Камелия не промени този герой до самия край, защото в противен случай щеше да бъде нереалистично. По същата причина харесах и наистина логичния финал на романа.
Добре написаните диалози и плътните герои ме накараха да вярвам, че там някъде в Лисабон тези хора са съществували и тези събития са се случвали.
 |
| Камелия Кучер |
Когато започнах да чета „Сън“, осъзнах колко много ми е липсвало писането на Камелия Кучер - изпълнено с красиви думи и силни чувства. Тя е голям магьосник на думите.Много автори пишат добре, много са и тези, при които всеки ред е подходящ за цитат, остроумен е, красив или изпълнен със смисъл. Малко са авторите обаче, които пишат не само красиво, но и емоционално. Камелия е един е от тях. Нейните книги са разплакали немалко хора и причината е ясна – тя просто усеща човешката душа и знае как да й влияе.
А описанията на Лисабон! ... Да, съгласен съм, че това е едно от най-цветните места в света и красивото му пресъздаване е лесно, но Камелия е уловила духа на града, на всяка една малка уличка, всяка сграда, всяка бръшлянова клонка... Тя ни развежда из португалския град като гид, който иска да ни покаже една малка част от културата на страната и го прави изключително добре.
За мен „Сън“ беше нежно, тихо, емоционално приключение. История, в която се потопих плавно и изобщо не бързах да излизам. Наслаждавах й се и постепенно я разгръщах. „Сън“ е като песните на Белен – бавни, изпълнени с болка, с истини и с много, наистина много, любов.
Автор: Любен Спасов
Прочетете още:
CONVERSATION