„Алекса и другите гости, вероятно дори  и  Джорджина, всички разбираха бягството от война, от онзи тип бедност, който смазва човешката душа, но не бяха разбрали нуждата да избягаш от деспотичната летаргия на липсата на избор.“

„Американа“ е книга, която стои на рафта с непрочетени книги от май месец. Най-накрая дойде и нейният ред и определено мога да кажа, че съм доволен от прочетеното, с много малки забележки.

В „Американа“ Чимаманда Нгози Адичи ни запознава с Ифемелу – момиче, което живее в Нигерия, но още от малко е учено как животът му ще се развие по-добре извън пределите на Африка. В началото на романа на фокус са ранните й детски години в Нигерия, нейното израстване и първите й трепети на любовния фронт.

На 19 години обаче Ифемелу решава да емигрира в Америка и тогава нейният живот се преобръща напълно. Тя се сблъсква с една съвсем различна култура, която има особено отношение към хората от нейната раса, независимо колко силно американците искат да пропагандират друго. Читателите от първи ред наблюдаваме как тя се справя с трудностите на това да си чернокож емигрант в Америка, как се променя като човек и какви избори прави през целия си престой в САЩ.

„Американа“ ми хареса, но определено не съм въодушевен от прочитането на романа. Историята ми беше наистина много интересна, особено когато Ифемелу замина за Америка. Въпреки че на моменти авторката доста често се заиграваше с клишета свързани с така болната тема расизъм, не мога да отрека, че прави една наистина доста подробна резекция на живота на чернокожите в САЩ и как до ден днешен има разлика във възприятието им като личности там. Имаше доста интересни гледни точки по темата от авторката, като обърна внимание на неща свързани с расизма, които аз съм пропускал дори в своето ежедневие. 

Много ми харесаха личните истории на героите в книгата – всички бяха доста любопитни и ме накараха с желание да следя тяхното развитие. Самата Ифемелу обаче ми беше доста полюсна, защото през по-голямата част от романа хем не знаеше какво иска, хем разбираше от всичко, което мен лично ме подразни. В нея обаче има и една ирония, един сарказъм, който ми допадна и беше интересен нюанс в този персонаж.

Журналистът в мен доста хареса постоянните паралели в книгата между Нигерия и Америка. Разбрах доста любопитни подробности за живота в африканската страна,  нравите на населението там, за които не знаех и ще са ми страхотно допълнение към общата ми култура. Може би ми се искаше авторката малко повечко да попише и за политическата обстановка в Нигерия, защото доста често говори за тази в Америка, но някак си за тази в Нигерия само маркира и не задълбава достатъчно.

Чимаманда Нгози Адичи

Като цяло Чимаманда доста деликатно, без да дразни и без да натрапва своето мнение, говори по темата за расизма и показва нагледно (може би) как стоят нещата в момента. Като започнах книгата очаквах да бъда много раздразнен, защото напоследък се спекулира доста по темата и мислех, че тотално ще изгубя удоволствието си от четенето, но авторката беше прецизирала така нещата, че хем да изкаже своята позиция, хем да те накара да се замислиш, а не да скачаш разпалено от написаното.

Стилът на Чимаманда е прекрасен. Тя доста умело те въвлича в историята и веднъж поддадеш ли се на магията трудно затваряш книгата. Хаплива на моменти, с доста точни изказвания.

Не мога да разбера защо не съм във възторг от романа, защото тя в голяма част задоволява моите книжни нужди. Може би, защото финалът не ми хареса. Също така последните 100 страници ми се видяха излишни и определено можеха да бъдат съкратени. Като цяло обаче ви я препоръчвам, защото е любопитно, даващо различни гледни точки, четиво. 

Автор: Любен Спасов