„Само на мъртви хора се правят статуи, на мен обаче ми направиха приживе. Вече съм вкаменена.“

Две години след като прочетох „Разказът на прислужницата“ мислех, че Маргарет Атууд няма да успее отново, със същия ентусиазъм, да ме вкара в този утопичен свят на Галаад. Обаче много съм грешал.

„Заветите“ е книга, която не само е достойно продължение на първата част, но дори смятам, че е много по-добра. Както каза една колежка „35 години писане между двете книги си личи“. Аз бих казал – ОПРЕДЕЛЕНО!

Аз наистина подходих доста предубедено към втората книга посветена на Галаад и нейните особености. Започнах да я чета, само защото ми  беше любопитно да видя отговорите на големите въпроси „Какво се случва след края на първата книга?“ и „Как точно режимът в Галаад пада?“.

Още от първите страници обаче Атууд прикова вниманието ми и успя да го задържи до финала без проблем. Трудно се отделях от книгата, а и докато не я четях си разсъждавах над темите, които тя засяга и какво иска да ни каже. За мен една книга наистина ме е спечелила, когато е 2 часа през нощта, аз не мога да спра да чета и определено не ми пука, че на другия ден съм на работа. 

В „Заветите“ Атууд връща малко лентата назад чрез „Ръкописът от Ардуа Хол“, който е написан не от кой друг, а от Леля Лидия, която е зловещ герой за почти всеки, който е чел първата книга, но и любим на още повече. Чрез частта на Леля Лидия ние разбираме как се е зародил Галаад, как тя се е превърнала в човека, който е и каква трансформация има у нея, като вижда, че опорочаването на реда, в който тя е взела участие при изграждането му, е на пълни обороти и то от високите етажи.

Леля Лидия е много важен герой в тази книга, защото ни кара да се замислим как, когато човек е притиснат до стената и няма верен ход , взема решението да прави каквото трябва, за да оцелее. Но пък ни и показва как може да използва натрупаните години опит, за да подобри нещата или поне да ги промени с надеждата за положителен развой. За мен в тази книга са даде една друга светлина на този персонаж, едно нужно обяснение, което придаде повече плътност на героя и много повече дълбочина. Отделно частта със зараждането на Галаад ми беше една от най-интересните в романа и поглъщах тези страници с огромно нетърпение. 

Маргарет Атууд

 

Другите два главни персонажа изобщо не са за подценяваме. Запознаваме се Агнес и Дейзи – едната израснала в Галаад, другата в Канада. Двете момичета имат различно мислене, възпитание и ценности, но накрая се оказват много по-свързани отколкото си мислят и са важни както за себе си, така и за съдбата на цяла една страна.

Аз наистина не мога да намеря едно отрицателно нещо в тази книга. Добре написана, издържана, истинска. С много по-динамичен сюжет и приковаваща вниманието от началото до края. Атууд отново ме накара да се замисля как, колкото и да е измислена страната Галаад,  на доста места по света има жени, които са третирани, ако не по абсолютно същия, то по подобен начин и мястото, което тя е създала е стряскащо реално. 

Атууд с Елизабет Мос, която играе главната роля в сериала "The Handmaid's Tale"

За мен Маргарет Атууд е един от авторите, които успяват да създадат образи, които граничат с чудовища и изроди като поведение и мислене, но в крайна сметка им придава човещина, след която чак ти стават симпатични или поне им съчувстваш за съдбата.

Както самата Атууд казва – книгата хем е продължение на историята, хем е наистина много различна, защото живеем в различно време, с различни разбирания и нрави. През 80-те години „Разказът на прислужницата“ се е приела по един начин, днес „Заветите“ се приемат по друг. Общото между двете е, че получаваме една наистина добра история, която трудно може да не се хареса.

Автор: Любен Спасов

Прочетете още:

„Nolite Te Bastardes Carborundorum“