„Никое бебе не знае кога гърдата се отдръпва за последно от устата му. Никоя майка не знае, че чува обръщението "мами" за последен път. Никой баща не знае кога затваря книгата с последната приказка за лека нощ, която някога ще прочете...“

Из „Ето ме“

За много хора празниците продължават от Коледа до Ивановден. За мен също е така  - тази година дори бяха до 10-ти януари включително. Между приятните срещи със семейство, приятели и тежките маси обаче успях да прочета няколко заглавия, които отдавна съм си набелязал и сега имах времето да прочета.

В тази статия ви представям обобщено как протекоха празниците за мен от книжна гледна точка и давам началото на новата рубрика #BookRecap, в която тепърва ще ви запознавам с интересни заглавия под обща тема. Публикуването на ревютата малко се забави заради "Ето ме", но за това ще стане дума малко по-надолу. 

„Зимата на нашите писма“

Топла, коледна история, която е подходяща за четене точно през този сезон. Романът ни запознава с различни истории, съдби и мисли на цяло едно село, което се опитва да спаси своята пощенска служба.

Написана красиво, с уважение към едни от най-великите поети, „Зимата на нашите писма” ни пренася в Порвенир, където хора с различен начин на живот и мислене се обединяват и правят живота си по-добър. Анхелес Доняте е изградила героите си прекрасно, като ме накара да ги приемам като реално съществуващи личности, а тяхната съдба ме вълнуваше наистина много. Сара и Роза освен едни от главните герои в книгата са и жени, които свързах с реални лица от моето обкръжение и ми беше много лесно да „вляза“ в тяхната история и да изживеем заедно както най-големите им желание, така и страховете им.

Това е книга, която ни показва, че понякога наистина трябва да се обединим в името на нещо по-голямо от нас, в името на нещо добро. Въпреки различията си, въпреки че дори може да не сме в добри отношения.

И като изключим, че на моменти ми дойде прекалено лигава, мисля че книгата ще допадне на повечето хора, на които плановете им за зимната ваканция включват книга, вино и горяща камина.

„Коледното яйце“

Когато от „Еднорог” обявиха, че ще издават на български колекцията със забравени криминални романи на Британската библиотека, много се зарадвах. Аз съм голям фен на криминални романи, трилъри и определено чакам всяко ново заглавие от поредицата с нетърпение. Засега обаче от преведените само „Убийство в метрото” ми хареса.

„Коледното яйце” има интересен сюжет, напълно в стила на класическите криминални романи. Възрастна жена е открита мъртва в своя занемарен апартамент в Лондон. Изглежда невероятно, но това е княгиня Олга Карухина, избягала от родната си Русия непосредствено след революцията. А сандъкът, който дълги години е държала под леглото си и в който е пренесла родовите си скъпоценности и накити, включително и безценно яйце на Фаберже, е празен. В колоритния списък на заподозрените са внукът на княгинята, дълги години потискан от нея и живял като бедняк, както и ексцентричен бижутер, който е имал интерес да откупи част от скъпоценностите. А може би Карухина не е успяла да избяга от болшевиките, от които се е крила толкова време и които може да са попаднали на следите й.

Този сюжет ме плени мигновено и ми беше интересно коя от всички възможности ще се окаже отговорът на загадката. За жалост обаче романът  ми вървеше толкова бавно, че едва го дочетох. Финалът ми беше логичен, което за мен винаги в плюс, но определено по средата се отегчих и нямах търпение да приключвам с тази книга. Излишни подробности, скучни разговори, които може би трябваше да доведат до някакво напрежение, но при мен не се получи. Както се казва в предговора на книгата Мери Кели е сред най-талантливите британски автори на криминални романи след края на Втората световна война, но както всички автори от поредицата поради някаква причина не е получила известността, която може би заслужава. С тази книга обаче, поне мен, не можа да ме впечатли.

В „Goodreads” третата звезда я дадох най-вече заради края на историята и сюжета като цяло. Надявам се следващите заглавия от поредицата да ми допаднат повече.

„Магазинчето за прежда и чудеса“

Поредицата за магазинчетата на „Валери Лейн“ на шега я наричам „Моята книжна сапунка“. И не го казвам по някакъв ироничен или подигравателен начин.

Колкото и сладникаво да е написана, колкото и недодялани да са диалозите, с удоволствие си чета всяка следваща част от историята на Мануела Инуса за дамите от „Валери Лейн”, които  по свой начин изживяват своя живот със своите проблеми. Понякога наивни като една проста целувка, но друг път като тъжни спомени, свързани със загуба на дете.

Книгите като цяло са разтоварващи и докато ги четеш не извършваш никаква мисловна дейност.Трябва да призная, че с всяка следваща част и историята, и писането задобряват, като в „Магазинчето за прежда и чудеса“ определено имаше драма, смислени проблеми и психологически травми, които за щастие бяха преодолени.

А коледната тематика ми дойде доста добре за един разтоварващ неделен следобед. 

„Ето ме“

Толкова много исках да ми хареса тази книга, а така да не ни се получи с нея.

Искам да прочета „Ето ме“ още от 2018 година и за жалост тази така чакана книжна среща ме разочарова. Привлече ме темата на романа, заложените в нея идеи. Хареса ми, как Джонатан Сафран Фоер подробно, интелигентно и с финес представя  какво се случва, когато един брак е изчерпан, как участниците в него постепенно се отдалечават, как изчезва любовта и тъгата заема нейното място. Фоер задава и важни въпроси като например колко дълго може да оцелее един брак само заради децата.

Друга любопитна тема е  разликата в поколенията и как сблъскването им с реалния свят води до различни реакции у младежите. Това е книга, която говори за надеждата в обикновения човек, смъртта в живота ни и смъртта на същата тази надежда, че нещата може да си останат същите и не са нужни промени.

Романът ми тръгна доста добре. Личи си, че Фоер е интелигентен, остроумен и наистина пише по начин, който те пренася не само в атмосферата на книгата, но и в главата на нашите герои. Разбираме ги, съпреживяваме историята с тях. Аз по принцип не обичам прекалено многословни автори, но писането на Фоер ми подейства успокояващо и приятно.

Но за жалост това се запази до към средата на книгата. За мен след това тя стана мудна, скучна и едва я дочетох. Загуби ми се динамиката, имах нужда нещо да се случи, а то не се случваше. Писането от приятно се превърна просто в бавно. Имах нужда Фоер да промени нещо малко, за да се промени и усещането ми към тази книга.

И въпреки че в книгата има теми за религията, политиката, житейските решения и ценности, и мислех, че ще се превърне в новото ми любимо заглавие, Фоер се погрижи това да не се получи. Не знам каква е причината – дали заради големите ми очаквания, или просто Джонатан Сафран Фоер не е моят автор, но определено не очаквах такова начало за книжната ми година.

Автор: Любен Спасов