„Всъщност беше петък, но Хюлдар имаше чувството, че в малкото, занемарено жилище е вторник. Даже си помисли, че вътре винаги е вторник. Никога петък, никога събота и неделя. Никога празник или друг специален повод.“

Въпреки че ми е трудно дори да прочета името й, Ирса Сигурдардотир определено е новата ми любимка в криминалния жанр. За някой може да е прекалено кървава и агресивна, но на мен ми стои като един Тарантино на книга, а това определено ми харесва.

„Водовъртеж“ е достойно продължение на „ДНК“, като в него проследяваме втория съвместен случай на следователя Хюлдар и психоложката Фрея.

В началото на книгата се запознаваме с Вака. Тя седи на стълбите пред училище в очакване баща й да се сети да я прибере. Майка й отново е забравила да й даде джобни и тя няма пари дори да звънне от уличен телефон. Покрай нея минава странната й съученичка, която живее наблизо, и Вака я моли да се обади на родителите си от дома й. Двете влизат вътре и никой повече не вижда Вака. Това привидно изчезване обаче води след себе си голямо насилия и поредица от убийства, които ще преследват читателите на книгата дълго време след приключването й.

Десет години след изчезването на момичето учител открива в капсула на времето злокобен списък, предвещаващ шест убийства. Всички започват да се чудят дали представлява истинска заплаха, а когато случаят е възложен на следовател Хюлдар той си дава сметка, че ще има нужда от психоложката Фрея и нейният усет за детската психика.

Малко след появата на списъка Рейкявик се превръща в сцена на брутални местопрестъпления и бързо става ясно, че авторът му не се е шегувал. А Хюлдар и Фрея се оказват неподготвени за изкривения, мрачен свят на извършителя, където нищо не протича по план и всичко е привидно.

„Водовъртеж“ ми хареса изключително много. Най-важното при авторката е, че тя се чете много леко. Сюжетът е динамичен и не те затормозява – от нас като читатели се изисква само да преминаваме през историята и да й се наслаждаваме. Обичам криминални романи, които се „леят“ и ме оставят да се потопя в света им, да вляза във филма. Писането на Ирса Сигурдардотир крие в себе си както класическият маниер на криминалния жанр, където се загатва нещо, а след това се оказва съвсем друго, но и една жестокост, която е типична за скандинавски автори.

Още от „ДНК“ свързвам Сигурдардотир с доста брутални и различни начини за убиване на хора. При нея стандартните похвати са нещо скучно и ненужно. Много ми е мъчно за героите й, тъй като те нямат лека смърт – дали ще присъства някоя прахосмукачка или електрически трион, то винаги е ясно, че ги чака мъчително приключване на историята.

Ирса Сигурдардотир

Както в „ДНК“, така и тук, Ирса Сигурдардотир обръща голямо внимание на проблема с насилието над деца. Тя прави една своеобразна аутопсия на агресията и последиците от нея. Влизаме в ума на един насилник и виждаме през неговите очи ситуацията. Авторката ни прави преки свидетели на това как това насилие над деца повлиява на целия им живот и ги белязва по начин, който не може да бъде забравен. Отново заради писането на авторката съпреживяваме с жертвите всяка едно тяхно страдание и докато прелистваме страниците на романа, го приемаме като свое.

Специално в тази книга виждаме и как едно направено зло, води до друго, което до такава степен се превръща в желание за отмъщение, че тотално се размива границата между това кое е нормално и кое не.

Както казах и по-горе, за мен Ирса Сигурдардотир е книжният Тарантино и колкото и странно да звучи, изключително много ме разтоварва и ми носи удоволствие от четенето.

Автор: Любен Спасов

Прочетете още:

„ДНК“ – поредният добър скандинавски роман