„Човек наслагва настоящето върху миналото. Гледаме го през призмата на това, което знаем в момента, и не го виждаме като хората, които сме били, а като хората които сме, което означава, че миналото вече е драстично променено.“

Обърнах внимание на „Холандската къща“ не толкова заради това, че е финалист за наградата „Пулицър“, а защото някой ми каза, че като писане и атмосфера наподобява това на един от моите любими български автори Камелия Кучер.

След като прочетох книгата не съм сигурен до колко това сравнение е удачно, но определено съм доволен, че се докоснах до историята написана от Ан Патчет. Книгата определено ми хареса – не толкова, че да ми стане любима, но определено си заслужава четенето.

В романа се запознаваме с Дани и Мейв Конрой, които израстват в Холандската къща. Баща им купува величествената сграда дълго след славните дни, в които семейство Ван Хубейк са я построили, но всичко в този необикновен дом остава такова, каквото е било – от мебелите, през холандските книги в библиотеката до портретите на първите собственици в голямата зала.

И докато къщата никога не се променя, то собствениците й през годините определено се. След като майка им изчезва, а мащехата им не ги харесва особено, животът на  брата и сестрата се променя из основи. Изгонени от Андреа, те двамата нямат къде да живеят, губят къщата, губят баща си и за кратко време оставам без нищо  Но онова, което им остава, е повече – защото имат себе си и историята си дотук. Двамата правят всяка крачка напред с поглед, прикован към спомените – понякога с гняв, понякога със смях. Но когато хората от спомените отново пристъпват в живота им, Дани и Мейв трябва да направят избор – да скъсат нишката с миналото или да изложат на риск собственото си бъдеще.

„Холандската къща“ е книга, която те потапя в света си и ти наистина губиш представа за реалността. Заживяваш живота на героите, влизаш в техния ритъм, страдаш с тях, смееш се с тях. А това е лесно, защото историята е много човешка – въпреки че на Дани и Мейв се случват много тъжни неща, всеки от читателите може да припознае себе си в даден период от техния живот.

Книгата проследява един голям период от живота на семейството Конрой – от мига, в който се нанасят в Холандската къща, когато Мейв и Дани са деца, до момента, в който вече са на 50 и все още живеят със спомените и болките си.

Книгата ни показва как понякога наистина е добре да пуснеш миналото, да се отърсиш от него и да продължиш напред, защото когато си вкопчен в един спомен, оставаш на едно място. Тъпчеш без да се развиваш, а годините минават и като се обърнеш назад все още виждаш, че живееш в един живот, който отдавна не е твоя.

Виждаме как човек може да прави грешки, но после да търси прошка за тях. Виждаме и как за някои хора е лесно да дадат тази прошка, но за други това е дълъг път, който трябва да извървят сами.

Най-хубавото за мен в романа е връзката между Дани и Мейв. Те имат само себе си, но това е напълно достатъчно. Тази любов е над всичко. Тази любов просто няма еквивалент. Двамата могат да разчитат един на друг, двамата заедно могат да постигнат всичко. И затова се вслушват един в друг, не правят нищо отделно, защото знаят, че взаимно са целият свят, който им е останал.

Историята е разказана от името на Дани, но за мен главните герои в този роман са Мейв и Холандската къща. Въпреки че в живота на Дани се случват много повече неща като учене, кариерно развитие, създаването на семейство, така историята е фокусирана върху Мейв и нейните мисли и чувства. Дори, когато разказва за своите случки, Дани споделя със сестра си, разказва на нас читателите тя какво мисли за всяко негово действие. Просто самата книга се основава върху Мейв и притегателната сила, която Холандската къща има върху нея.

А самата къща е отделен герой в тази книга. Тя играе по свои правила. Къща, която толкова много привлича, но в същия момент и изключително много отблъсква героите. Къща, която е виновна за първоначалната загуба на Дани и Мейв, но и къща, която веднъж като посетиш просто имаш нуждата да се връщаш при нея отново и отново. Тази странна магия на това място продължава до самия край на книгата, когато по един ироничен начин кръгът се затваря напълно.

Писането на Ан Патчет е много добро, както казах и по-горе – успя да ме накара да вляза в книгата, да попивам историята с всяка изминала страница и да се влюбя в героите й.

Ан Патчет

Не знам какво ми липсва, за да заобичам тази история. Не успя да ме грабне до толкова, че да съм ентусиазиран от прочитането й. Да, определено е добро заглавие, вече знам и на кои мои приятели мога да я препоръчам, но нещо ми липсва, за да има този огромен ефект върху мен, от който да нямам търпение да разказвам на всички за нея.

За финал мога да кажа, че корицата на книгата е брилянтна, а ако я прочетете ще придобие огромно значение за вас. Препоръчвам да се потопите в историята на „Холандската къща“, защото съм сигурен, че ще ви омагьоса.

Автор: Любен Спасов