„Трагедиите не ваксинират срещу следващи трагедии, а нещастието не се разпределя на равни части; лошото те застига на буци и купчини, неуправляеми и гадни. Как беше възможно Пак да не е наясно след всичко, което бяхме преживели?“

Историята на „Миракъл Крийк“ не е лека, дори напротив, но определено успя да ме плени. Успя да ме докосне и да ме накара буквално да „изям“ цялата книга за 10 часа. Просто не можех да се спра. За мен това беше като гледането на някой интересен сериал, чийто сезон приключваш скорострелно.

Всичко в книгата ми хареса - атмосферата, правдоподобните герои, стилът на писане, начинът, по който е представен сюжетът, ретроспекциите на събитията, различните гледни точки на едни същи събития. Хареса ми как целият роман е самият съдебен процес и ние все едно наблюдаваме на живо събитията, които се случват. Всички тези неща оформят една история, която те завладява и не можеш да откъснеш поглед от нея.

В романа авторката Анджи Ким ни запознава със семейство корейски емигранти, които живеят в САЩ и са изградили в непосредствена близост до дома си камера за терапия с хипербарна оксигенация, с помощта на която се предполага, че се лекуват и третират редица заболявания. Основната част от пациентите на корейското семейство са аутистични деца, но в групата има и други хора. Всички те се познават и са изградили някакъв тип взаимоотношения. Един ден обаче се случва взрив. Взрив, който отнема човешки животи и който е причинен нарочно.

Романът представлява съдебния процес срещу предполагаемия извършител. Всичко е представено под формата на разкази на свидетелите. Някои от тях лъжат. Други просто прикриват нещо. Трети са невинни. Но нишка по нишка случката се разплита и се оказва много повече от престъпление.

И въпреки че в основата на „Миракъл Крийк” е този съдебен процес, то книгата е много повече от криминална. В нея са заложени важни теми като на какво сме способни, за да предпазим семейството си и предаваме ли децата си, ако постъпим както трябва, а не ги прикриваме на всяка цена.

В книгата основна тема са и децата с аутизъм, техните проблеми, как живеят и с какви трудности се сблъскват всеки ден. Но за мен най-голямата тема в романа е това какво те прави добър родител и какво лош. Ако искаш на всяка цена детето ти да се подобри здравословно и искаш да пробваш всякакви алтернативни начини, значи ли, че искаш да го направиш „нормално”, но не заради него, а заради себе си?

В романа отблизо виждаме животa на родителите на такива деца - с какви трудности се сблъскват, как понякога е прекалено тежко да удържат фронта и как това, че имат лош ден, не ги прави лоши родители.

„Миракъл Крийк“ ни представя нагледно и разликите между корейската и американската култура. Как в едната страна да си мълчиш е признак на мъдрост, но в другата сякаш говори, че няма какво умно да кажеш. Много леко е загатната и темата за расизма, но през очите на една тийнейджърка, която по принцип не харесва Америка.

Изключително ми допадна темпото на сюжета на цялата книга. Как през целия процес разбирахме някакви неща за вечерта на инцидента – лъжите, които излизаха наяве, изненадите, които изникваха от неочаквани места. Наистина много реалистично беше представено всичко и аз се чувствах сякаш съм сред заседателите, които трябва да вземат решението дали подсъдимият е виновен или не.

Анджи Ким

За мен „Миракъл Крийк” има много пластове, за които можем да си говорим с часове.

И въпреки че криминалната част я разгадах и не ме изненада с нищо, пак съм доволен от финала на историята и как се развиха нещата за всеки един от героите. Единствено ме е яд за Елизабет, но повече ще разберете, ако прочетете книгата. 😉

Чудна Анджи Ким! Препоръчвам с две ръце. Аз съм много доволен!

Автор: Любен Спасов