„Много й се искаше в къщата да има радио. Слушаха й се музика, разговори. Спомни си как е ходила с приятелите си на партита, как се е облягала на пианото с чаша коктейл в ръка. А сега какво имаше – потънала в тишина къща и раздирано от тревога сърце.“

Започнах „Мексиканска готика“ много ентусиазирано, защото слушам за тази книга още от 2020 и наистина се зарадвах, когато видях, че „Лабиринт“ ще я издадат и на български. Книгата си дойде с репутация у нас – тя бе избрана за най-добра книга на 2020 г. в категория "Ужаси" от читателите на „Goodreads“, което само по себе си е добра реклама.

За жалост обаче не мога да кажа, че съм във възторг от книгата на Силвия Морено – Гарсия. Беше ми интересна, с желание я прочетох, но не успя да ми повлияе емоционално, нито да ме накара, след приключването с четенето, да искам да я препоръчам на всички свои познати.

В „Мексиканска готика“ се запознаваме с Ноеми. Тя е млада, харесвана от всички и тъкмо се е включила в светския живот на мексиканската столица. Мъжете я харесват, тя е образована и иска да продължи да учи. Но когато получава от братовчедка си Каталина, която се е омъжила наскоро, писмо със странното твърдение, че съпругът ѝ се опитва да я отрови, Ноеми не се колебае и се отправя към дома ѝ в дълбоката провинция на Мексико, където се сблъсква с мрачното минало на новото ѝ семейство, англичани, притежавали навремето рудници за сребро, несметни богатства и влияние

Освен със семейството, на Ноеми се налага да живее в откъсната от света величествена къща високо в планината, която като че ли е част от цялото семейство. Със свои чувства, мисли и спомени. И когато Ноеми забелязва, че нещо не е наред, може би е прекалено късно. Тя самата започва да се чуди, дали ще може да устои на магнетичното обаяние на младия господар, на домогванията на грохналия му баща и дори на притегателната сила на самата къща. А когато  в сънищата ѝ започнат да се появяват видения за кръв, насилие и обреченост, нещата бързо излизат от контрол и самата Ноеми не е сигурна дали ще може да напусне този мрачен дом.

Ще започна с нещата, които ми харесаха в романа, защото те са повече.

Силвия Морено – Гарсия

Хареса ми атмосферата в самата книга. Мрачна, готическа, мистериозна – точно каквато очаквах да е. Силвия Морено – Гарсия е успяла да създаде един свят, който е на ръба на реалността и въображението и ние като читатели до последно да не сме сигурни какво се случва с героите. Авторката успява с лекота да предаде тягостното настроение, с което е пропито цялата къща на семейство Дойл. Настроение от което определено може и да те полазят тръпки.  

Героите са много добре изградени. Толкова добре пасваха на цялата книга и конкретно на събитията в нея, че не можеш да си ги представиш да виреят някъде другаде. Те са част от тази история, от тази къща, от тези събития. Трудно бихте им намерили прототип в други истории. Хареса ми и това как самата къща беше герой в романа, който накрая се оказа и по-важен от всички останали. Най-хубавото на героите е, че бяха реалистични (до колкото е възможно в тази книга) и по-скоро реалистични в своите реакции и емоции. Аз им вярвах на всяка една дума, независимо колко зловеща беше тя.

Сюжетът не е лош, идеята е различна и интересна. Въпреки че аз не си падам много по свръхестествени филми и книги, то тази история беше поносима. Наистина ми беше любопитно как ще се развият нещата за това странно семейство и прелиствах страниците с интерес.  Тук е моментът, в който искам да спомена, че книгата определено не е толкова в категория „ужаси“ колкото й се преписва. Да, има си своите моменти, но определено съм чел много по-страшни книги, след които ме е било страх да спя на загасена лампа.

Друго положително нещо е, че книгата се чете бързо - на едно-две сядания.  Най-хубавото нещо обаче е корицата и определено от „Лабиринт” са направили добре, като са използвали оригиналната.

Малко не ми достигна обаче да харесам наистина тази книга. Нещо ми липсваше през цялото време. Всичко ми беше предсказуемо, посредствено. Нямаше нещо иновативно, нямаше нещо, което да ме шокира твърде много. Нямаше го този ужас, който се прикрепя към книгата винаги, когато се говори за нея. Финалът ми беше сладникав и леко претупан – можеше поне там да има някаква гъделичкаща изненада.

В заключение мога да кажа, че може би „Мексиканска готика“ просто не е моето четиво или заради всичко изговорено около романа съм се настроил за нещо друго, но определено очакванията ми бяха много по-големи от това, което прочетох. Въпреки всичко обаче книгата не е лоша, не натоварва с бавно и досадно писане и ако искате да прочетете нещо по-различно, то тя би била чудесен избор.

Автор: Любен Спасов