„Пръстите ми бяха изтръпнали. Дробовете ми се бореха за въздух. Сърцето ми направо блъскаше в гърдите, но аз не помръдвах. Стоях с отворени очи.

Двете със сестра ми се носехме на повърхността.

Две мъртви момичета, рамо до рамо, с докосващи се едно друго тела.

Сами, но заедно.“

Не съм фен на книгите с хорър елементи, но „Удавниците“ ме разби!

Дженифър Макмеън е написала едни супер интересен роман, който те държи на нокти през цялото време, а за мен специално беше толкова страшен, че го четох 4 дни, просто защото имах нужда да си почивам.

Още в началото на книгата има посвещение от автора за българските читатели, че книгата е хубаво да се чете на светнати лампи и далеч от басейни с тъмна вода. Когато започнах „Удавниците“ бях на село, беше някъде около полунощ и аз бях на двора, в барбекюто, защото исках да ми е хладно. Няма да ви описвам само след 20 страници колко бързо се прибрах в къщата - по-далеч от тъмния двор и басейна в него.

„Удавниците“ ми достави огромно книжно удоволствие. Авторката ни въвежда в историята на едно семейство, което през всичките тези години е станало жертва на своите желания. Семейство, което е свързано с една къща и един басейн, който диктува живота на членовете му и определя съдбата им.

В книгата се запознаваме първо със социалната работничка Джакс, която се прибира от работа и заварва няколко пропуснати обаждания от сестра си Лекси. Джакс подозира, че тя отново е изпаднала в някой от маниакалните си епизоди, и затова пренебрегва неспирните ѝ опити да се свърже. Но на следващия ден разбира, че сестра ѝ е мъртва – удавила се е в басейна в имението на баба им. Джакс пристига в „Спароу крест“, за да погребе сестра си и да прегледа вещите ѝ, и открива, че Лекси е разследвала историята на семейството и имота им. И колкото по-дълбоко се заравя в записките на сестра си, толкова по-тъмни тайни изплуват от миналото.

А миналото се оказва пълно с отговори на въпроси, на които Джакс не е подозирала, че изобщо ще търси отговор. Това е една история, която ни показва, че наистина трябва да внимаваме какво си пожелаваме. И когато все пак го правим, да сме готови да понесем последствията, които сбъдването на желанието може да доведе със себе си.

За мен това е книга, която ни показва, въпреки че го прави по един по-странен начин, че семейството е на първо място и понякога, за да го опазиш си готов буквално да пожертваш всичко.

Стилът на писане на авторката е превъзходен. Книгата се чете леко, интересна е, без излишни описания и задълбавания в подробности. Макмеън ме водеше през историята плавно, като постоянно имаше съспенс и обрати, които ме изненадваха.

Хорър елементите бяха на страхотно ниво. Буквално изтръпвах и след всяко четене на книгата имах нужда след това един час да гледам комедиен сериал, за да се разсея от напрежението, което имах у себе си. За някои може да не е толкова страшна, но аз определено имах нужда да не съм сам в апартамента докато чета тази книга. Аз по принцип не съм фен на жанра, но „Удавниците“ ми допадна и най-вече не се пресоли манджата от гледна точка на свръхестествения елемент. (Както стана с „Рибарят“ например.)

Единственото, което леко не ми хареса беше финалът. Не знам, аз може би очаквах друго. Малко ми дойде предсказуемо, а и претупано. Дженифър Макмеън много майсторски през целия сюжет преплиташе минало и настояще, изградила е светът на книгата по един брилянтен начин и финалът ми беше  малко … нескопосан.

Но това изобщо няма да ми попречи да препоръчвам книгата на всеки.

Поздравления за тази първа книга на издателство „Benitorial“ – страхотно начало. Нямам търпение да видя какви други съкровища ще издадете.

Автор: Любен Спасов