Обичам книги, които се четат леко. Които не усещаш, кога прочиташ. Така се случи и с „Моята година със Селинджър“ от Джоана Рейкоф. Седнах уж само да я започна, а 4 часа по-късно затворих последната страница.

Не, че съм супер впечатлен от книгата. Не, че ме вдъхнови и искам да разкажа на всички за нея. Просто ми беше любопитна, ненатоварваща и дори леко забавна на моменти. В нея проследяваме една година от живота на Джоана Рейкоф и работата й в една уважавана литературна агенция. Агенция, която представлява не кой да е, а самият Дж. Д. Селинджър.

Още в първите й дни й казват да не си въобразява, че някога ще разговаря с потайния писател. Че никога няма да се срещне с него. Казват ѝ, че той се е оттеглил от света и повече няма да публикува.

Но през 1996 година всички тези обичайни предупреждения губят основанията си. Като неопитна асистентка единственият ѝ досег до прословутия писател са писмата, които получава от почитателите му. Джоана трябва само да изпраща все същия циркулярен отговор, че Селинджър не желае никаква кореспонденция да достига до него. Но това се оказва по-трудно, отколкото изглежда.

В романа Джоана Рейкоф се позовава на реалните си преживявания в именитата агенция, застинала във времето, когато най-популярният ѝ жив клиент е бил в апогея си.

В своята една година със Селинджър Джоана постепенно се поддава на култа към писателя. В началото тя дори не беше прочела една книга от него, а към финала й вече препрочиташе неговите творби по няколко пъти годишно. Вижда се как постепенно тя го обиква, започва да го разбира, започва да вижда отвъд написаното. Чрез него тя преоткрива дори самата себе си – вижда се в неговите герои, анализа се чрез тях. Вижда, че предубеждението към неговата личност като писател е било грешно и открива един нов свят, който определя целия й живот.

Книгата освен за запознанството й със Селинджър обръща голямо внимание и на личния живот на Джоана. Пред очите на читателя тя пораства, променя се, сменя своите приоритети, започва да има съмнения и в любовта си към този момент. Усетих книгата като един дневник на авторката, като тя ни позволява да надникнем в една година от живота й, която се оказва съдбоносна.

Джоана Рейкоф

За да я прочета толкова бързо, освен хубавия стил на писане на авторката, според мен има вина и това, че винаги ми е било супер интересно как се случва работният процес в една литературна агенция. Много любопитно ми беше да видя какви задачи дават на Джоана през този период, как се избира един автор и как се решава, че книгата му става за продаване. Отношенията между агентите и редакторите. Как тези агенти задържат клиентите си. Изобщо цялата работа около книгата – не толкова литературно, а като бизнес. Въпреки че дори и в тази история се доказва, че към книгата винаги трябва да имаш лично отношение. Дори и в бизнес среда.

Частта с писмата от почитатели на Селинджър също придаде на книгата една по-лична нотка. Нагледно виждаме как една творба може да повлияе изключително силно на своите читатели. Как те съпреживяват заедно с автора всичко, което е написал той и как той може да влияе само с написаните редове на животите на тези хора.

За финал мога да кажа, че въпреки че не е най-вдъхновяващото (за мен) четиво, ви препоръчвам да прочетете „Моята година със Селинджър“. Според мен е от тези книги, с които може да си починете преди да се потопите в ново книжно приключение.

Автор: Любен Спасов