„Нищо не се променя след като загубиш някого. Все така се пишат песни. Все така се четат книги. Войните не спират.“

Посегнах към тази книга единствено заради това, че сюжетът й е вдъхновен от реални събития. През декември 1990 година трима пазачи изчезват от далечен фар на остров Елън Мор и до ден днешен не се знае какво е станало с тях.

От тази случка Ема Стоунекс се вдъхновя и пише „Мъжете от фара“. Обожавам книги и филми, които са вдъхновени от реални събития и въпреки че самата авторка казва, че фикцията преобладава, все пак интересът ми се запази.

Накратко книгата разказва за трима мъже – Бил, Артър и Винс, които изчезват загадъчно от фар на километри от брега през 1972. Входната врата е заключена отвътре. Часовниците са спрели. На масата е сложена храна, която е останала недокосната. В дневника е записано, че се задава силна буря, макар че точно тогава времето през цялата седмица е било хубаво.

Какво се е случило с тримата? Двайсет години по-късно все още никой не знае. С всяка изминала година просто слуховете стават все повече и бавно се превръщат в легенди.

През 1992 година пък се запознаваме с Хелън, Джени и Мишел, жените на тримата изчезнали, които се опитват да превъзмогнат загубата и да продължат нататък. Но вместо да ги обедини, трагедията ги отчуждава. И истината може да излезе наяве само ако те се изправят пред страховете си. Дали трите жени ще позволят на мощните приливи на самотата и скръбта да удавят тази истина?

Може би имах големи очаквания за „Мъжете от фара“ и затова не съм силно впечатлен. Да, определено мога да кажа, че книгата увлича и задържа любопитството ми до финала. Беше ми интересно как ще завърши и какъв отговор на загадката е дала Ема Стоунекс в своята история. През цялото време авторката успява да задържи мистерията и да ни кара да се чудим – това дали не е някакъв план на тримата мъже да избягат от сегашния си живот или пък някой от тях не е успял да понесе бита на фара и го е приключил по кървав начин или пък има и трети вариант – намесени са свръхестествени сили, за които не подозираме.

Книгата е изпълнена с много въпросителни около тази мистерия, която е повлияла на живота на главните герои, но и на някои хора по периферията, които не са били главни действащи лица, но се оказват еднакво важни.

Това, което ми хареса най-много обаче е, че книгата не се фокусира само във въпросното изчезване на тримата мъже. Това е история за любов, болка, предателство, смърт. Много психология имаше в романа – как хората се справят със страховете си, как преодоляват загубата. Дава се нагледен пример как членовете на едно семейство може да се отчуждат до такава степен, че да си готов да навредиш на другия по някакъв начин.

Ема Стоунекс

И въпреки че книгата има много позитиви, не успя да ме докосне и да съм във възторг от нея. Може би стилът на писане на авторката не ми беше много четивен. Финалът, въпреки че е логичен, също малко ме разочарова. Самото действие ми се движеше малко по-мудно отколкото ми се искаше. Просто хем съм доволен като цяло, хем не е точно моето четиво.

Въпреки всичко си заслужава четенето, защото самото писане на авторката е много добро, пропито с доста истини за живота, които ме накараха да се замисля за доста неща.

Автор: Любен Спасов