„В миналото най-важното качество за един пътешественик бил приключенският дух; днес това е способността да се удивляваш.“

Томас Суик

В разгара на лятото сме, а него винаги го свързваме с отпуски, море, пътувания. Аз лично, тази година, отново няма да пътувам в чужбина, затова реших да го направя поне чрез книгите, които ще ме отведат на кътчета, които някой ден може и да посетя на живо. За целта избрах 5 книги на ИК „Ера“ от тяхната страхотна поредица посветена на хора, които пътуват по света, а след това даже са разказали за приключенията си.

Първата книга, която прочетох от тази поредица е „Жълтият плик“, за която имам подробно ревю и която до ден днешен е едно от най-любимите ми заглавия по принцип от този жанр. Сега обаче се потапям в нови 5, за да видя дали и те ще ми харесат толкова.

**********

„Улови сърцето на Сицилия“

Започвам своето книжно пътешествие с „Улови сърцето на Сицилия“ от Джон Кейхи. Заглавието на книгата напълно коректно описва цялото съдържание. Авторът ни показва същността на тази страна, нейният пулс, ритъм и ни кара да уловим сърцето й по един красив начин. Книгата не е типичната за жанра. В нея не се разказва само за местата, които е посетил Джон Кейхи и какво е видял. Той иска да ни покаже нещо много повече – далеч от клишето за световноизвестната мафия от този район.

Кейхи без проблеми преплита историята на Сицилия, която има различни корени от цял свят, нейните особености, географски забележителности, кулинарните изкушения. Показва ни различни хора от този край, които са известни със своя темперамент, но и топло отношение към всеки един нов човек. Разбира се и това се е променило с течение на годините, но той иска да покаже Сицилия в една светлина, в която може би повечето от нас не са свикнали да я виждат. Но Кейхи не спира до тук. В типичния си репортерски стил той успява да вмъкне в разказа си както истории от местни жители, които допълват колорита на Сицилия, така и да вкара културният живот на страната на преден план. В книгата той разказва за писатели, актьори, велики филми, весели песни, фестивали, фотографии, които отразяват сицилианския начин на живот и как тяхната култура не е за подценяване.

Ако искате да последвате Джон Кейхи по тесните улички на Сицилия определено няма да сбъркате.

Като минус за книгата мога да кажа, че самият начин на писане на авторa не ме грабна особено. Дойде ми малко по-суховат отколкото на мен ми се искаше. Особено като говорим за тази така гореща страна.

„Радостта от живота по френски“

Толкова негативни коментари прочетох за книгата на Доминик Баро и Люк Милар преди да я прочета, че за малко се чудех дали изобщо да я започвам. Да, с някои от тях бих се съгласил.

Книгата определено не е написана по най-добрият начин. От време на време ти се струва, че четеш едно и също – повтарят се еднакви твърдения, все едно ти като читател си идиот и не си схванал какво са искали да ти кажат няколко страници по-рано. Съгласявам се и с твърдението, че имаше  доста високомерие – аз по принцип от такъв тип книги очаквам да ме разхождат из дадена страна, да ми показват на хартия неща, които няма да мога да видя на живо. В тази книга имаше доста изтъкване, хвалене, което разбирам защо е подразнило доста хора. Като цяло подходът към темата е малко … повърхностен.

Но като цяло на мен книгата ми допадна и не мисля, че всички негативни коментари са заслужени. Да, не е най-доброто в жанра, но пък имаше доста сполучливи моменти. Авторите обръщат внимание на всички аспекти от живота на французите, които са станали клишета и които наистина показват радостта от живота. Обръщат внимание на френската кухня, парфюмерията, туристическите атракции, виното, културата, науката и занаятите. Показват ни френският характер такъв какъвто е. Показват ни, че въпреки че са известни като едни от най-големите мрънкачи, всъщност  50% от французите се определят като щастливи хора, а 8% от тях, като много щастливи. А накрая на книгата директно ни и казват каква е френската тайна за това как да извлечем напълно радостта от живота.

Харесаха ми и двете „рубрики“  поместени в книгата „Знаем го от опит!“ и „Знаете ли това?“, които ни запознаваха с любопитни случки, личности и факти, които може би не знаем за французите. Книжката за мен си заслужава четенето, а и е толкова тънка, че се чете за два часа.

Ще завърша с най-големия плюс на книгата според мен. Като човек, който е бил в Париж, определено мога да кажа, че в книгата авторите го описват много автентично и отново ме върнаха там, на „Шан-з-Елизе“, където от една страна ти мирише на гофрети, от другата на парфюм и ти се оставяш на миризмите в този град, защото те ти разказват история. А щом авторите успяха да ме върнат там, определено твърдя, че книгата не е чак толкова лоша.

„Това е Нидерландия“

Книгата на Бен Коутс като стил на писане ми се доближи доста до този на Джон Кейхи в „Улови сърцето на Сицилия“. Както Кейхи, така и Коутс навлизат подробно не само  географски в дадена държава, за която ни разказват, но и задълбават в историята на страната, поведението на хората, навиците им, мисленето им, културата.

За мен Коутс прави една страхотна аутопсия на нидерландското общество, като се заема подробно да го разгледа от различни гледни точки и да ни поднесе най-точната картина за страната на лалетата. Той преминава от географските особености на страната, нейните вятърни мелници и климатичните промени и стига до това как нидерландците са меко казано уплашени от природата и не мислят толкова много за нейното опазване, а по-скоро как да я „победят“.

Коутс обръща голямо внимание и на важни теми като религиозното разделение в страната, настроенията спрямо мюсюлманите и по-специално „Ислямска държава“, емиграцията, войната с Испания. Исторически задълбава също доста надълбоко като се връща както много назад във времето, така ни и разказва и любопитна информация за това как Нидерландия преживява Втората световна война, като аз лично научих доста нови неща.

И тъкмо, когато си помислих, че книгата става прекалено сериозна, Коутс пое в друга посока и разказа за футбола в страната и на какво почетно място е в нея, за либерализма, отношението към наркотиците и платената любов. В тези теми имаше доста забавни моменти, които ме накараха да се усмихна, като например едно платонично приятелство, с 60-годишна жена от витрината на улицата с червените фенери.

Като цяло ви препоръчвам тази книга, ако Нидерландия е дестинация, която мислите да посетите – определено Бен Коутс дава подробна информация какво да очаква един чужденец на това интересно място.

„Тост за непознатата Белгия“

От прочетените книги до момента от поредицата, тази на Алек Льо Сюр ми допадна най-много. Написана е по забавен начин, който на няколко пъти ме накара да се усмихна широко. Авторът има една страхотна ирония в писането, едно много хубаво чувство за хумор, с което те води през страниците на книгата и ти не усещаш как поглъщат жадното всичко.

Основната цел на Алек с „Тост за непознатата Белгия“ е да ни покаже, че всъщност това не е толкова скучна страна, колкото всички си мислим. Да, не можем да се сетим някой известен белгиец или като цяло каквато и да е любопитна информация за страната, но всъщност се оказва, че Белгия определено не е скучна. И Алек е тук, за да ни го покаже.

Още в началото на книгата той ни представя спорт, свързан с надпяване, за който аз не подозирах. Споделя ни любопитни неща за символа на Белгия Манекен Пис и забавните, на моменти абсурдни, легенди за статуята. Разказва за ни за това какво е направил ЕС за Белгия и какво Белгия за ЕС. Белгийската музикална сцена ни е представена по един много различен начин, а любимият ми конкурс „Евровизия“ си има отделна глава в тази книга.

Разбира се и тук няма как да минем без храна, която в Белгия е много вкусна и в много големи количества. А какво е книга посветена на тази страна без да се изследва подробно и напитката, с която е известна – бирата. За тази тема дори има приложение в края на книгата, което обаче ще ви оставя сами да разберете какво е.

За мен най-любопитно беше обаче (и това ще е единственото нещо, което ще ви издам от книгата) е, че се оказа, че Белгия е страната, в която има най-много артисти, които се занимават с комикси. Това изкуство е на голям почит в страната, въпреки че определено не я свързваме с тази дейност. Например знаехте ли, че „Смърфовете“ са белгийски комикс?

И когато към всички тези любопитни факти, се прибави един страхотен, четивен стил на писане, който те и забавлява, се получава една наистина лека, разтоварваща книга, която ви препоръчвам с две ръце.

„Така го правят датчаните“

Завършвам това книжно пътуване с книгата заради която изобщо го започнах. „Така го правят датчаните“ от Хелън Ръсел е книга, която искам да прочета още от 2018 година, веднага след като приключих „Жълтият плик“, но все не ми оставаше време. Четох много коментари, повечето положителни и честно казано нямах търпение да видя за какво става въпрос.

От всички прочетени книги, тази я определям като най-лична. Още в началото Хелън Ръсел споделя с читателите колко зле се чувства и как е била на ръба на нервен срив или както е модерно сега да се каже бърнаут. Затова и промяната да живее в Дания заради новата работа на мъжа й идва в един и съши момент хем изненадващо, хем точно навреме.

Хелън ни взима със себе си на самолета и е като наш гид из Дания. Подробно ни разказва всичко, което научава за датчаните – тяхното мислене, начин на живеене, навици, разбирания за живота. Ние сме спътници на Хелън през всичките ситуации, които изпада по време на престоя си в Дания независимо дали са сериозни или искрено комични.

Стилът на писане на авторската е прекрасен – с много голямо чувство за хумор, но и емоционално там, където е нужно. Хелън Ръсел е добър разказвач, но и обича да споделя с читателите си. Както мнението си, така и чувствата си.

Ръсел успя да ме запали по Дания. Най-малкото ме спечели с описанието на тяхната работна седмица. Ако се преместя да живея там ще е само заради това. Намерих допирна точка с датчаните и по начина им на мислене за животните и яденето на месо като цяло. Книгата беше разделена месец по месец, което беше много приятно за четене и ме караше да се чувствам все едно чета дневника на Хелън, което също така ми придаде усещането за по-лично отношение в тази книга.

Като цяло „Така го правят датчаните“ ми се доближи повече до „Жълтият плик“ в сравнение с всички останали книги, които прочетох, защото освен туристическата част на нещата и самото ни запознаване с Дания, то в книгата се преплиташе и личният живот на авторката, като книгата завърши с един наистина чакан финал.  

Определено Хелън Ръсел успя да ме накара да харесам Дания и датчаните. Тяхната култура, техните ценности. Хареса ми това, че за тях семейството и уюта са на преден план и е важно да се грижим за себе си – и физически, и психически. За мен това е и „тайната“ им, да са толкова щастлива нация.

Автор: Любен Спасов

Прочетете още:

#BookRecap: Какво прочетох по време на празниците (и малко след това)