„Ако фамилиите могат да се оприличават на дървета с оплетени корени и стърчащи под странни ъгли клони, то фамилните травми наподобяват гъста и капеща от кората прозрачна смола.“

Забелязал съм, че с романите на Елиф Шафак винаги съм на двата полюса – или ми харесват супер много и се превръщат в любими мои заглавия или не стават за нищо и бързо ги забравям.

С „Островът на изгубените дървета“ за първи път ми се случи да е нещо средно – хем ми хареса, беше ми интересно и прочетох книгата до края без проблем, хем не мога да кажа, че ме впечатли особено.

В този роман, Елиф Шафак ни разказва история за една любов, която се случва по време на война, за принадлежност и идентичност, за природата и паметта между поколенията.

Разказва ни за двама тийнейджъри от Кипър, единият от турски, а другият от гръцки произход, които се срещат в таверна на островa, която считат за свой дом. Любовта между Дефне и Костас разцъфва под гирлянди от чесън и люти чушки, висящи от почернелите греди в механата. Смокиня, израснала в центъра ѝ през кухина на покрива, бди над техните тайни, но щастливи срещи. Дървото посреща войната, която изпепелява столицата, и вижда как младите влюбени изчезват. Десетилетия по-късно Костас се завръща там като ботаник, търсещ местни видове, но всъщност Дефне. Двамата, чиято любов е все още жива, взимат изрезка от смокинята преди да заминат заедно за Лондон.

Години по-късно смокинята в градината – единствената връзка на дъщеря им Ада с дома, който никога не е посещавала – бди над нея, докато Ада се опитва да намери себе си и отговорите на неразкрити тайни.

Шафак е отличен разказвач. Нейното писане е леко, до някъде приказно и това, което най-много ми харесва в нея като е автор, че е доста описателна, но не по досаден начин, а по такъв, че буквално да те пренесе на мястото, което ти описва. Заради тази жена аз наистина силно искам да посетя Истанбул, защото когато чета за него в нейните книги си представям страхотни красоти. В „Островът на изгубените дървета“ тя не изневерява на стила си и с голям майсторлък е написала историята на Костас и Дефне. Толкова силни цитати има в тази книга, толкова мъдри мисли, които ти се забиват в сърцето и няма как да не се припознаеш в тях.

Страхотно решение историята да бъде разказана от името на смокинята – тя се оказа едно дърво, което определено има какво да ни (раз)каже. Чрез тази интересна метафора, която постоянно ме връщаше към Блага Димитрова и нейния фикус в „Лице“, Елиф Шафак допълваше по един интересен начин историята на главните ни герои и я обогатяваше. Даваше една интересна гледна точка, чрез която обръщаше внимание на климатични проблеми, отношението на хората към растенията и природата. Някак си е успяла да погледне на човечеството и неговите постъпки отстрани и да направи една момента снимка на нас като общество, като ни го представя под формата на монолози и разкази от една мъдра смокиня - философ.

Разбира се, както в почти всичките си книги, Елиф Шафак засяга сериозни теми като това колко е важно да знаеш от къде идваш, какви са корените ти, каква е историята ти. Показва ни колко е важно да познаваш миналото си, за да може да надграждаш себе си всеки ден.

Елиф Шафак

Политическите теми и исторически случки са важна част и от тази нейна книга. Съвременни послания като приемането на ЛГБТ хората в обществото се смесват с историческия кипърски конфликт от 1974 година, като целта е да ни се покажат събитията в чистия им вид, така както са се случили тогава. Да ни се опише една война, чиито последствия се „копаят“ и до днес. Война, която оставя следи у всеки до живот и трудно може да бъде забравена.

Но, разбира се, войната тук е и фон на една любов, за която преградите, хорското мнение, стигмите не важат  и показва, че когато чувствата са истински, няма невъзможни неща.

Въпреки всички позитивни неща, които изброих до този момент, отново казвам, че книгата не можа да ми въздейства по същия начин както други книги на авторката. Да, беше ми интересно, да, прекрасно писане, още по-прекрасни герои. Но до там. Определено не е заглавие, което ще препоръчвам на всеки. Особено от Елиф Шафак.

Автор: Любен Спасов