„Майка й работеше в местната библиотека. Когато аз поема управлението на света, библиотекарите ще бъдат освободени от всякакви нещастия. Дори най-незначителната тъга ще трае само докато извадиш книга от лавицата.“

Из „Напълно изгубили себе си“, Карън Джой Фаулър

Всички четящи хора сме наясно, че имаме един общ проблем - с колкото и книги да сме се запасили вкъщи, постоянно си купуваме нови. И така много заглавия, които искаме да прочетем във времето и са ни били любопитни, когато сме ги купували, остават на заден план, защото се е появило някое ново заглавие, което ни е привлякло повече вниманието. 

В своята библиотека имам книги, които отлагам повече от 4 години. Сигурен съм, че и при вас е така. Затова реших да се провокирам сам.

Подбрах няколко заглавия, които искам да прочета от доста време, но все отлагам. Винаги съм казвал, че всяка книга те намира в правилния момент за теб в който да я прочетеш. Този път обаче малко ще пришпоря нещата, за да видим какво ще се получи. Сега ви представям първите 6. 

„Момичетата“ от Ема Клейн

Отлагам я от 5 години

Отлагам тази книга от 5 години и може би леко се пренавих за нея, но наистина очаквах повече.

Книгата разказва, за  Иви, която копнее да бъде забелязана. Тя е внучка на известна холивудска актриса, но не притежава нейния чар. Родителите й се развеждат и Иви остава при майка си и мечтае за приключения.

Всичко се променя, когато вижда момичетата. Несресаните коси, мръсните рокли и евтините им пръстени правят впечатление. Иви не може да откъсне поглед от едно от тях – Сюзън, което излъчва невъзмутимост и сила. Тя го последва и разбира, че момичетата живеят в комуна в ранчо извън града. Те боготворят харизматичния си водач Ръсел и са готови да изпълнят всяко негово желание. Той е създал нов вид общество, в което материалното няма никаква стойност. Младата и неопитна Иви отчаяно иска да бъде приета в него.

Романът започва с пояснителна бележка, че всяка прилика с действителни лица, събития и места е случайна, но прототип на Ръсел е серийният убиец Чарлз Менсън, който е основал хипи комуна през 1967 година. Именно неговите момичета, наричащи себе си „семейство Менсън” извършват едни от най-жестоките и кървави убийства на миналия век.

Иви все повече се отдалечава от майка си и се привързва към Сюзън. Тя обаче е напът да извърши невъобразимо насилие, което ще бележи живота и на двете...

Честно казано очаквах история, която да се съсредоточава върху легендите около Чарлз Менсън и неговите момичета. Зверствата, които са извършили и дори може би една по-задълбочена интерпретация на авторката за това защо изобщо им е било да постъпват така.

Вместо това обаче получих история, в която едно 14-годишно момиче се чувства отритнато от света, не намира мястото си в него, не среща разбиране у никой, иска да бъде забелязано и затова влиза в един култ, който променя живота й.

Да, донякъде вътрешният свят на Иви е важен за историята и ни показва как Чарлз Менсън се е възползвал от момичетата и как ги е принуждавал да стават част от това негово общество. Но според мен, много по-интересно щеше да бъде, ако авторката беше наблегнала на реалните събития и напише една художествена история по тях, отколкото през повечето време да четем вътрешните борби на една тийнейджърка.

Книгата определено не е лоша, просто не е това, което очаквах. Знаех, че това е художествен роман, в който дори името на Менсън не е Чарлз, а Ръсел, но мислех, че историята ще е повече за него, отколкото за самите момичета. Може би точно тук, се разминахме с авторката.

Отделно и като стил на писане и темпо на развитие на сюжета не беше моето. Вървеше ми мудно и през цялото време ми се искаше повече … екшън. Според мен историята го предразполага.

„Невъзможното бягство на Джини Мун“ от Бенджамин Ладуиг

Отлагам я от 4 години

Това е от онези книги, които поради някакви, според мен издателски причини, са останали незабелязани през годините. Това е история, за която повече хора трябва да знаят, защото въпреки че е фикция, определено ни показва на преден план един реално съществуваш живот с дете, което има аутизъм.

Бенджамин Ладуиг ни запознава с Джини Мун. Тя обича да играе баскетбол, да свири на флейта и да чете поезия. Макар външно да прилича на повечето тийнейджъри, Джини е различна. Тя хапва точно девет гроздови зърна на закуска и отговаря само на един въпрос (защото има само една уста). Понякога се потапя толкова дълбоко в мозъка си, че забравя всичко, което се предполага, че знае.

Джини намира дом при приемните родители Браян и Моура, които я обичат и закрилят. Но защо тогава прави всичко по силите си, за да се върне при биологичната си майка? Знаейки, че тя ще я нарани? Джини твърди, че там е забравила своята кукличка и че не може да живее без нея. Никой не я чува и разбира, затова решава да вземе нещата в свои ръце. А когато го прави, това води до събития, които не са приятни за всички в историята.

„Невъзможното бягство на Джини Мун“ е важна книга. Тя представя живота на едно дете с аутизъм, разказан ни от негово име. Влизаме в главата на това дете. Виждаме как мисли, разбираме с една идея по-добре какво чувства. Това е интересен похват за писане на автора, защото придава една достоверност на разказа, която на моменти е стряскаща, в следващия момент пък те кара да се разчувстваш. Историята е тежка. Замесена е майка, която е вземала наркотици, биела е детето си и го е оставила да се оправя в живота от малко. Не е проявявала разбиране към него, а напротив – натоварвала го е със задачи, които не са за неговата възраст.

Джини Мун е едно смело, умно и чувствително момиче. За жалост, заради аутизма си, тя не може да изразява положителните си качества по най-правилният начин. Затова някои нейни постъпки и решения изглеждат грешни и дори дразнещи. Но всъщност зад тях стои желязна логика и желание да помогне. Също така Джини има една желязна дисциплина, за която много хора биха й завидели. Когато се определи някое правило, независимо от личното си мнение, Джини никога не го пристъпва, а дори фанатично го спазва.

В книгата много добре е застъпено какво е да си родител  на едно такова дете. С какво трябва да се съобразяваш, как трябва да подходиш. Показват ни се правилните действия в дадена ситуация, но героите често и грешат. Като по този начин отново се дава пример. Но пък виждаме едно израстване на страниците на романа от гледна точка на героите, което ние следим поетапно и всичко се случва пред очите ни.

Тук е моментът и да кажа, че биологичната майка на Джини бе героят от книгата, който ме изнервяше най-силно. Всеки, който ме познава знае колко силно ми влияят книги за родителството и последствията за детето от постъпките на родителите. Глория  е събирателен образ за много хора, които не знаят какво е да си отговорен родител и на който не трябва да му бъде позволявано да се грижи за друго човешко същество. Герой, който на моменти ми се искаше да го няма.

Бенджамин Ладуиг е осиновител на дете с аутизъм и доста голяма част от книгата е вдъхновена от реални разговори с родители на такива деца и от собствения му опит. И определено това си личи. Романът е искрен. Истински. Води със себе си последствията от реалния живот и изборите, които правим в него.

Книгата се чете много леко. Написана е прекрасно, преводът също е на ниво. Веднъж влезете ли в света на Джини Мун няма да искате за излезете. Колкото и да е тежка на моменти историята, няма да искате да отделите поглед, защото Джини е непредсказуема и до последната страница няма да ви даде мира, докато не вземе финалното си решение.

„Елинор Олифант си е супер“ от Гейл Хъниман

Отлагам я от 2 години

Към тази книга подходих много грешно. Мислех си, че спада към чиклитите, в които се разказва мила любовна история, изпълнена със забавни случки и романтика. „Елинор Олифант си е супер“ обаче се оказа много повече.

Това е една тиха, спокойна книга, но в същото време засягаща дълбоки, важни теми за психичното здраве и отношенията между хората. Това е история, която не минава по повърхността, а ни кара да видим една различна гледна точка на една може би различна жена.

Елинор Олифант е странна птица и това си проличава още с първите страници на романа. Много критична, иронична, хаплива към по-ниско интелигентните (според нея) и неразбираща доста от модерните трендове в днешно време. Елинор е непредсказуема, цветна, въпреки че всеки ден прави едно и също нещо и се облича еднакво. Тя е новият ми любим литературен герой, защото със сарказма си ме разсмя на няколко пъти. Даже не си спомням скоро да съм се смял толкова много на някоя книга.  Елинор живее сама. Няма приятели. Няма семейство. Но твърди, че е си е супер така.

През цялото време докато бавно се разкрива сюжетът и ние разбираме подробности за живота на Елинор, си личи обаче, че не всичко е супер. В книгата е показано как Елинор е станала жертва на емоционално и физическо насилие от собствената си майка. Отношенията им като цяло се основават на смразяващи погледи, постоянни обиди и сваляне на самочувствие. Това е поредната книга, която чета в последните години, която засяга отношенията родител-дете и прави една сериозна дисекция на това как родителите може да повлияят сериозно на психичното здраве на децата си.

В крайна сметка, колкото и забавни ситуации да има, колкото и Елинор сама да се вкарва в различни филми, които може да ни се струват симпатични, на ръба на лудостта, на финала книгата на  Гейл Хъниман за мен се оказа тъжна. Защото за пореден път нагледно ми се показва как обществото обича да съди без да познава човека отсреща. Готов е да му се присмее, да го унижава, без да знае той какво всъщност преживява и през какво е минал. Но в крайна сметка, най-големият извод от тази книга е, че ние сме най-големите врагове на самите себе си. Така както ние можем да се самонаказваме и да сме жестоки към собствената си личност, друг не може да го постигне, колкото и да се старае.

За финал искам да обърна внимание на страхотните герои в книгата, които изгражда Гейл Хъниман. Обожавам Елинор и всичките й качества, искрено намразих майка й и предпочитах този герой да го няма и наистина заобичах Реймънд. Всички ние имаме нужда от един такъв човек в живота си. Който да не се интересува какво мислят другите, да ни подаде ръка, когато най-силно имаме нужда от нея и просто да ни бъде истински приятел.

„Напълно изгубили себе си“ от Карън Джой Фаулър

Отлагам я от 2 години

Разминаването ни с тази книга е голямо. Затова накратко ви представям сюжета за начало.

Още в началото на историята се запознаваме с Роузмари Кук, която като дете говори непрекъснато. Думите се изливат в такъв безкраен поток, че баща й често предлага: Започни от средата!

В днешни дни обаче Роузмари е много различна – почти не говори и живее с една огромна вина свързана със сестра й Фърн. Но и до днес Роуз започва в средата. В средата семейството и се е стопило до трима. В средата не е нужно да разкрива голямата тайна на сестра си Фърн, която преобръща живота й и прави Кук толкова по-различно от всички нещастни семейства.

„Напълно загубили себе си“ ми започна много добре, бързо успя да ме „хване“ и … изведнъж така рязко ме загуби, че едва я дочетох. Да, историята е различна, дори бих казал оригинална. Написана е сносно и успява да разгледа сериозни теми свързани със семейството, любовта, доверието и как науката може да повлияе на щастието на една фамилия. Хареса ми, че въпреки тайната на Фърн, историята в книгата е проста, за нещата от живота, които ни се случват на всички и можем да споделим на приятел на чаша чай или нещо по-твърдо.

От друга страна обаче книгата ми беше разпиляна, с нелогични герои и още по-нелогични действия от тяхна страна. Въпреки че авторката повтори 10000 пъти, че героинята започва да ни разказва от средата, защото така са й казали да прави от малка, това определено не помогна на сюжета да ми стане по-интересен и по-логичен. Първо – схванах го още от гръбчето на книгата и второ – това не е оправдание за пропуските в сюжета.  Също така на моменти и научните теории в книгата ми идваха в повече.

Както казах и по-горе героите ме изнервяха. Просто след един определено момент книгата започна да ме дразни и тази „игра“ с читателя за мен не беше положителна. Като цяло, като изключим чисто човешките теми в романа, основната линия изобщо не ме вълнуваше и може би там е проблемът. Знам ли.

Въпреки всичко, това ще е книга, която ще запомня, защото наистина не очаквах такъв тип история и успя да ме изненада.

„Заличено момче“ от Гарард Конли

Отлагам я от 3 години

Под натиска на своите родители – баптистки проповедник и домакиня – деветнайсетгодишният студент Гарард Конли бива принуден да се включи в програмата „Любов в действие“ на подкрепяната от църквата конверсионна ексгей терапия, която претендира, че „лекува“ хомосексуалността. В противен случай той ще изгуби семейството, приятелите си и Бог, към когото отправя молитви всеки ден от съзнателния си живот.

Накратко това ни разказва книгата „Заличено момче“. За жалост обаче и тук очаквах повече. Историята на Гарард Конли е любопитна и показва религията в една друга светлина. Не като нещо на което да се уповаваме, а по-скоро като нещо от което да се страхуваме. В тази книга се развива идеята как религията може да бъде токсична, да те накара да иска да вземеш собствения си живот и чрез психологични атаки да те накара да се промениш – независимо дали това е възможно. 

В „Заличено момче“ са вплетени много важни теми, не само свързани със сексуалната ориентация. В книгата се говори за семейни ценности, отношения между родители и деца, има ли диалог и разбиране и дали едни дете спокойно може да бъде себе си пред родителите си без да го съдят. Възможно ли е родителите да грешат в преценката си и ако са в такава – навреме ли я осъзнават? Книгата задава и важни въпроси като до каква степен религията може да се бърка в живота ни и да го обърка?

За съжаление стилът на писане на автора убива удоволствието от четенето. Доста сухо написана книга, която дори в най-емоционалните моменти, не успя да ме докосне и да ме накара да съчувствам на автора за това, което е преживял. Някак си всичко беше написано като хроника, без да се влага емоция, което е странно, като се има предвид, че това е мемоар и авторът на книгата е преживял всичко това. За мен писането беше все едно чета вестник и поредната журналистическа статия по темата.

По книгата има и филмова версия под режисурата на Джоуел Еджертън и великолепен актьорски състав в главните роли – Никол Кидман, Ръсел Кроу и Лукас Хеджис. Чувам само положителни коментари за него, включително, че е по-добър от книгата и е успял да създаде точно това чувство на емпатия в зрителя. Скоро може да му дам шанс.

„Прекрасният живот на Артър Лес“ от Андрю Шон Гриър

Отлагам я от 3 години

Завършвам тази първа част с книгите, които все отлагам с „Прекрасният живот на Артър Лес“ от Андрю Шон Гриър. Лес е провален писател на прага на петдесетте. Поканен на сватба, на която по никакъв начин не може да отиде. На бюрото му има купчина покани за абсурдни литературни събития из целия свят.  Ще приеме всички предложения.

Какво би могло да се обърка? Артър Лес почти ще се влюби в Париж, почти ще умре в Берлин, едва ще успее да избяга от пясъчна буря в Сахара, случайно ще постъпи в християнски ритрийт център в Южна Индия, на пустинен остров в Арабско море ще се озове лице в лице с последния човек, когото би искал да срещне на този свят, а в Япония ще му се наложи да яде много, много боб, див пелин и морска лястовица. По някое време сред тези пътувания ще стане на петдесет години.

И сред всичко това, някъде там, е първата му любов. А и последната.

Не мога да повярвам, че книга, която включва в себе си пътуване в различни страни, ми беше скучна. Наградата "Пулицър" за мен е само заради diversity темата. Книгата може да се определи като любовна история, за един човек, който в някакъв етап от живота си, прави дисекция на любовните си отношения – къде е сбъркал, какво е пропуснал. Съжалява за някои изборите си и се пита дали е закъснял и все още има време за щастие.

Това е и книга, която нагледно показва как някои хора буквално бягат от проблемите си, но колкото и страни да обиколиш, на колкото и километра да се отдалечиш от проблемите си, те те преследват където и да отидеш и докато не се изправиш срещу тях, няма как да ги решиш.

Тази книга трябваше да мине за забавна, сантиментална. Може би заради наградата „Пулицър“ очаквах и повече. Но съм сигурен, че до две седмици съм забравил както за Артър Лес, така и за проблемите му.

******

Като обобщение на тези първи прочетени 6 книги, които все отлагам, мога да кажа, че определено е имало причина да го правя. Ще видим втората част как ще се получи. #staytuned

Автор: Любен Спасов