„Забелязала ли си, че коренът на думата „болка“ на италиански , dolore, е същият като в думата „измама“, dolo? В страданието има двуличие , неяснота.“

Започнах „Като дъх“ от Ферзан Йозпетек една неделна сутрин и продължих да чета до вечерта. Без да спирам. Не можех да се откъсна от историята, която ми предлага този автор, който чета за първи път. Но не и за последен.

Точно за същия времеви период се развива и действието в романа. От неделя сутринта, когато Серджо и Джована очакват семейни приятели за обяд в уютния си апартамент в Рим до вечерта, в която живота на всички замесени няма да бъде същият. Една неделя, в която постоянно пътуваме между Рим и Истанбул. От наши дни до 60-те.

За Серджо и Джована добре планираният обяд с приятели се променя напълно малко преди появата на гостите. Тогава на вратата им звънва непозната жена с необичайна молба. Преди много години тя е живяла в този дом и сега би искала да го разгледа за последно. Така започва една история, застрашаваща привидно спокойното и монотонно съществуване на Серджо и Джована, бележейки тях и приятелите им завинаги.

Изключително много харесах тази книга. Написана с такова изящество, с такава лекота, че не усещаш как минаваш през страниците ѝ.

„Като дъх” се чете на един дъх. Не ни разказва някакви заплетени сюжети, а ни представя живота такъв какъвто е - със сложните отношения както в едно семейство, така и между група приятели. В основата на всичко, разбира се, е любовта, която поставя героите пред различни изпитания и ги кара да вземат важни решения. Или може би да не взимат такива.

Ферзан Йозептек е сладкодумник, който без проблеми ме разхождаше от Рим до Истанбул и ми разказваше историята на две сестри без дори за секунда да се разсея, да се объркам или да ми досади. Този човек знае как да разказва истории, знае как да ги поднася и как да те накара да останеш до развоя на събитията. Има нещо в турските автори, дори да не живеят в Турция. Всяка история я разказват като приказка, която се лее и не натежава. Независимо от темата. Аз мога да сравня писането на Йозепотек с това на Елиф Шафак и мога да открия много общи неща. Най-малкото начинът по който описват Истанбул ме кара все повече и повече да искам да посетя този град.

И въпреки че на пръв поглед сюжетът изглеждаше предвидим и по-скоро очаквах пред мен да се разиграе една тривиална случка в един апартамент в Рим, на няколко пъти съвсем искрено се изненадвах от развоя на събитията, от което ми ставаше много приятно. Както и критиците го описват, романът е един трилър на чувствата, в който са намесени толкова емоции, че се чудиш как да се чувстваш в даден момент.

Ферзан Йозпетек

Имаме страстна и изпепеляваща любов, сестринска обич, предателство, омраза, щастие, тъга. Имаме токсични отношения, които се бъркат с любов, но то много често, между любовта и отчаянието, границата е прекалено тънка. В тази книга има и много психология – историята ни подтиква към много въпроси свързани с това какви решения взимаме и как не трябва да изпускаме момента.

Истината е, че с историите, които ни разказва в романа си, Ферзан Йозептек ни показва нагледно, че животът минава като дъх и може да нямаме възможност да поправим нещата, които сме объркали. Затова по-добре да действаме докато е време, да обичаме докато можем, да простим докато има на кого и да не отлагаме разговорите и срещите, защото времето минава наистина бързо и няма да разберем кога ще изтече завинаги.

Героите бяха изключително добре изпипани. Нямаше един преувеличен образ. Нямаше едно прекрачване на границата. Всичко в тази книга е изпипано до последната запетайка. Ситуациите, в които изпадаха тези герои бяха логични и напълно възможни.

Единственото нелогично нещо за мен е българската корица, която няма нищо общо със сюжета на книгата. Но да не издребняваме.

Определено ви препоръчвам „Като дъх“. Тънка книга, събрала в себе си цялата мъдрост на простия, но винаги толкова сложен, живот.

Автор: Любен Спасов