„Спомни си какво си беше казала преди време: „Ако нямаш намерение да умираш, трябва да намериш начин да живееш“.

А нали любовта беше част от живота?“

Посегнах към „Преди да те видя“ от Емили Хоутън, защото осъзнах, че досега никога не съм чел някоя любовна книга, изпълнена с клиширани свалки и много щастлив край. Книга от типа на романтични комедии с Дженифър Анистън, където той се влюбва в нея, има малко драма, но накрая всичко е перфектно.

Затова, преди около месец, влязох в книжарницата и реших, че ще си купя точно такъв роман. Спрях се на „Преди да те видя“ заради корицата и заради резюмето, което звучеше много обещаващо и точно в целта. Но както се случва често с мен не попаднах точно на типичния любовен роман.

Накратко в книгата се разказа за Алис и Алфи. Те са съседи по легла в болницата, в която се намират, след като и двамата са преживели тежки инциденти.  Алис е дълбоко травмирана от преживяното, скрива се зад завесата на своето легло, не иска никой да я вижда и не желае да разговаря с никого, докато наум прави равносметка на живота си и рязката промяна в него. Алфи пък е човек, който се сприятелява с всекиго и не може да се примири, че някой наблизо има нужда от помощ, но не я приема. Той също има своите демони, но ги прикрива с широка усмивка и добро настроение. 

Постепенно между двамата пламва искра и с всеки изминал ден си стават все по-близки. Споделят си най-големите страхове, болките си, травмиращи случки от миналото, които са ги направили хората, които са днес. И макар да не са виждали лицата си дори за секунда, се заражда една чиста и много силна любов, за която много хора само мечтаят.

В интерес на истината от „Преди да те видя“ получих това, за което я купих. В книгата си имаше всички клишета за романтична комедия. Имаме много нахилен, красив младеж, който се бори за момичето, което не иска да говори с никого. Имаме приятелката на момичето, която се появява, харесва младежа и разбира се помага магията да се подсили.

Имаме свалките, тъпите диалози, клишираните лафчета, тези наистина сладникави и страшно неудобни моменти от филмите, които като ги гледаш ти става направо смешно. Но трябва да призная, че в книгата не бяха прекалено много тези моменти и не бяха чак толкова лигави, колкото съм виждал на други места. Финалът също ми беше много клиширан, очакван … просто докато го четях си представях как, ако има филмова версия, ще завърши с някоя сладникава поп песен.

Подчертавам, че с това в случая нямам никакъв проблем, защото търсех точно такава книга.

Това, с което истински ме спечели романът обаче е посланието, което носи. Първо в основата му е заложена идеята, към която може би често подхождаме цинично, а именно, че вътрешната красота е по-важна от външната. Нашите главни герои се влюбват един в друг само с общуването помежду си, без да се интересуват кой стои от другата страна на завесата, точно колко е пострадал в своя инцидент и как това се е отразило върху външния му вид.

Емили Хоутън

В книгата ни е показано как може да се влюбиш в душата на човека, в неговото мислене, чувство за хумор, интелект, енергия. Емили Хоутън е описала много приятно как като опознаеш даден човек, наистина не те интересуват никакви външни фактори, а просто искаш да прекарваш колкото се може повече време с него, а защо не и цял живот.

Още по-голяма и важна тема в книгата е как хората, с тежки наранявания след инциденти, които ги белязват по някакъв начин, се връщат към нормалния си живот. Как намират сили да се справят с промяната, с недъга си, с това, че вече нищо няма да е същото, но все пак трябва да живеят така сякаш нищо не се е променило.

Авторката ни показа как силата на духа на човек е много важна и че винаги можеш да продължиш напред. Дали ще се мобилизираш сам, дали ще прибегнеш към помощ от приятели и роднини, дали ще се наложи да потърсиш професионалист … няма никакво значение. Важното е да не се отказваме и да продължаваме да се борим, защото винаги има смисъл.

Животът е красив, независимо как се чувстваме в даден момент и не трябва да се отчайваме. Не знаем какво ни предстои утре, а щастието може да е само на една завеса разстояние.

Автор: Любен Спасов