„Няма значение как точно ще умра, а какво ще направя преди това.“

Това ревю ще бъде кратко, защото наистина няма какво толкова да кажа за книгата на Адам Силвера „Накрая и двамата умират“. И за жалост нямам предвид, че е толкова добра, че ме е оставила без думи. По-скоро няма какво толкова да кажа за книгата, защото определено тя ми беше … равна. На моменти – дори скучна.

Адам Силвера ни запознава с Матео Торес и Руфъс Еметерио. Това, което веднага разбираме за тях е, че след 24 часа ще умрат. В света на тези двама непознати, единственото нещо, което ги свързва е, че са получили обаждане от Отряда на смъртта. Отряд, който предупреждава всеки човек, кога точно ще умре, за да има възможност да бъде с близките си през тези последни часове, да направи всичко, което мисли, че е проспуснал .. абе, всеки да изживее последния си ден кой както намери за добре.

И така Матео и Руфъс разбират, че на 5-ти септември е дошъл техния ред и чрез приложението „Последният приятел“ се намират един друг и успяват да изживеят цял един живот само за 24 часа заедно. Но дали това е възможно или в края съжаляват за всички пропуснати възможности?

„Накрая и двамата умират“ има заложена в себе си много добра и оригинална идея. Героите ни живеят в свят,  в който знаят кога ще дойде краят на техния живот и виждаме как всеки приема новината по различен начин. Някои решават да се отдадат на приключения, други се затварят в себе си, трети не могат да го повярват, четвърти се отдават на отмъщение. Докато четеш тази книга се замисляш много сериозно какво би направил ти в същата ситуация? Би ли променил нещо, би ли съжалявал за действията си?

Книгата ни показва нагледно как трябва да ценим всеки един момент в този живот. Да не оставяме нещата за утре, да не се страхуваме да обичаме, да не се вглеждаме в дребните неща, които ни ядосват и които много често нямат смисъл.

Постановката на книгата е много различна и някак си ти се свива сърцето, че двамата герои накрая ще умрат. Докато четеш, не само че ги опознаваш и се привързваш към тях, но и виждаш, че идеята на автора не е да се получи някакъв холивудски обрат, в който всичко да приключи щастливо. Не! Животът е такъв, смъртта е част от него и никой не може да я избегне. Разликата е, че тук, както ние като читатели, така и героите в книгата, знаят, че краят ще дойде. Независимо какво правят, независимо, че им се иска да се примолят на някого да има изключение за тях. Както и в живота, така и в романа, не винаги нещата се подреждат както искаме.

Адам Силвера

И въпреки че ме накара да се замисля над доста теми докато я четях, книгата определено не можа да ме докосне. Самото писане не можеше да ме накара да се разчувствам. Изграждането на историята някак си беше вяло. Героите ми бяха плоски, като изключим може би Матео и Руфъс, но и с тях можеше да се свърши по-добра работа. Като цяло книгата не надвишава средното ниво, а на моменти дори ми ставаше толкова безинтересно, че се спирах да чета, за да си ровя в телефона. Може би очаквах повече.

За финал мога да кажа, че романът определено е любопитен, но е заглавие, което може да почака, ако имате дълъг списък с книги , които искате да прочетете скоро.

Автор: Любен Спасов