„През последните няколко години усещането ми за тъмнина не беше свързано с липсата на електричество. За мен тъмнината беше отровна и полепваше по всичко.“

Из „Трябва да те предам“, Рута Сепетис

Един от най-трудните въпроси, които са ми задавали е „Коя е любимата ти книга?“. Не знам за вас, но аз лично нямам една. Толкова добри истории прочетох през годините, които са ме карали да се смея, натъжавам, ядосвам, че няма как да откроя една любима. Във всяка книга намирам част от себе си и това ме кара да я обиквам.

Но с увереност мога да кажа, че има двама автори, които от раз влизат в  графата „любими“. Автори, които пишат увлекателно, красиво, забиват ме с едно изречение, често ми разбиват сърцето, но въпреки това ги обичам. Рута Сепетис и Фредрик Бакман знаят как да разказват добри истории, как да ги поднесат на читателя, за да са интересни и най-вече да не искаш да затвориш книгата, дори за секунда.

От издателство „Сиела“ издадоха новите им книги „Трябва да те предам“ и „Победителите“ почти по едно и също време и аз реших да ги прочета една след друга и да обединя мнението си за тях в едно общо ревю, защото четенето на тези двама сладкодумници е книжно приключение, което искам да споделя с вас, така както аз го изживях. Както и очаквах те не ме разочароваха. А сега представям мнението си и на вас.

„Трябва да те предам“

„Трябва да те предам” е поредното добро заглавие от Рута Сепетис, което си заслужава четенето на 1000%. Отново написана майсторски история, подплатена с факти, а не с празни думи.

Този път Рута ни ракзазва за седемнайсетгодишния Кристиан Флореску, който намира начини да избяга от ограниченията зад Желязната завеса – със своя дядо слушат тайно забранени радиостанции като „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“, разказват си опасни политически вицове, а самият той мечтае да стане писател и да учи философия в университета.

Но момчето, като повечето румънци, не може свободно да следва мечтите си. Хванато е заедно с милиони свои сънародници в капана на бруталната диктатура на всемогъщия комунистически вожд Николае Чаушеску, чиято власт изглежда непоклатима. Кристиан попада на мушката на зловещите тайни служби Секуритате и е изнудван да пише доноси за своите приятели, близки и съседи. Изправен е на най-страшния кръстопът – да предаде всички, които обича, или да се присъедини към назрязващата революция срещу един от най-страховитите диктатори в следвоенна Европа.

Както винаги Рута е направила подробно проучване, в този случай за режима както в Румъния, така и в съседните ѝ държави. Честно казано не очаквах толкова добър роман за комунизма от американка. Български автори са се справяли доста по-зле. Тя е навлязла в подробности за живота на хората в този режим. Как са се борили да оцелеят в една страна, където през повечето време е трябвало да шептиш. Да внимаваш с кого говориш, как говориш, какво правиш. Както при предните си книги, така и тук, Рута прави подробно проучване и прави интервюта с хора, които са живели по време на режима на Чаушеску и разбира как през това време в Румъния не си могъл да се довериш дори на собственото си семейство.

Рута Сепетис

Рута наистина деликатно, но без да скрива нищо, описва как румънците са жадували за свобода, но режимът ги е сковавал от страх и това е било най-силното му оръжие. Разбира се, имало е хора, които са се борили, но в повечето случаи те са били наказвани за дързостта си да се надигнат срещу Чаушеску.

Сепетис е един страхотен психолог и знае как да влезе надълбоко в човешката душа. Вътрешната борба на героите ни, страховете им, любовта, която изпитват, изобщо всяка емоция е предадена по такъв начин, че няма как да не ти повлияе.

За нас българите темата на книгата е много близка, да не кажа, че дори ни е писнало да четем за комунизма и това какъв е бил животът тогава. Но Рута представя нещата по толкова интересен начин, че няма как да ти доскучае. Отделно, както и тя самата казва в бележките си на финала, не трябва да мълчим. Трябва да разказваме историята на комунизма, на румънците, нашата собствена, за да помним какво е било и какво не трябва да се повтаря.

За красотата на езика няма какво да кажа - метафорите на тази жена са брутално добри. Тя пише по един начин, който те хваща за гърлото и ти няма какво да кажеш. Всяка дума, всяка запетая е поставена на правилното място. Всеки път, като започна книга на Рута, се питам как може да пише толкова добре, защото още с първите страници ме забива с някое изказване. Признавам, че „Сол при солта” и „Фонтани на мълчанието” ми харесаха повече, но и „Трябва да те предам“ се нарежда сред любимите ми заглавия без капка съмнение.

„Победителите“

На тазгодишния пролетен панаир на книгата Христо Блажев, отговорният редактор на „Победителите“, ми даде книгата с думите: „Ще ти разбие сърцето!“. Честно казано минах през всякакви състояния докато четях последния роман от трилогията на Бакман, но накрая все пак стигнахме до разбитото сърце.

„Победителите“ за мен беше най-различната книга от трилогията. Вървеше ми много бавно. По принцип Бакман пише по-динамично и тази от време на време ми идваше прекалено описателна, с прекалено забавяне на действието. И ако при други автори, тези бавни части може да ги пропуснеш и са просто едно празно писане, то при Бакман всяка едно изречение беше изпълнено с информация, която след време се оказва изключително важна за историята.  

Не веднъж съм казвал, че Бакман е майстор на заплитането на историята така, че да те държи на тръни, да те заблуди, да ти загатне какво ще стане, накрая да направи рязък завой и да те изненада. Изключително майсторски той преплита съдбите на всички герои в книгата и всеки един от тях може да съществува отделно, но е наистина важен в тази плетеница от събития.

Бакман изключително много се разви – от блогър се превърна в един от най-добрите писатели, които аз съм чел. И в „Победителите“ той го доказва с пълна сила. В тази трета част той преплита личните истории на героите, ехото от изнасилването на Мая в първата книга, политическите интриги и сценарии, философията и психологията на това да си фен на хокея. В „Победителите“ той ни разказва история и на едно момиче, което е преживяло същото като Мая, но за жалост не получава тази гласност и нейният брат се заема с мисията да получи възмездие от нейно име.

Фредрик Бакман

Това е много голяма книга, за която мога да говоря с часове. Не мога да се побера в едно кратко ревю. Бакман въвежда прекалено много и важни теми в тези 700 страници, които ако почнем да разплитаме една по една можем да извадим много поуки както за себе си, така и за околните.

Както казах и по-горе, единственият минус на книгата за мен е, че беше по-описателна за моя вкус. Но накрая това се оказа най-големият плюс, защото ни отведе на финала, който читателите знаем какъв ще бъде още от първата страница, но все пак … аз не бях готов за него. В последните страници Бакман ми удари един емоционален шамар, който ме натъжи до такава степен, че аз забавих своето четене, въпреки че действието определено се раздвижи.

За финал мога да кажа, че и „Трябва да те предам“ и „Победителите“ са книги, които си заслужават четенето. Рута Сепетис и Фредрик Бакман са автори, които, ако не сте чели до този момент, моментално трябва да поправите тази грешка. Гарантирам ви безсънни нощи, интересни истории и разбити сърца.

Автор: Любен Спасов