„Но какво бе щастието, ако не разточителство, състояние, което е невъзможно да поддържаш отчасти, защото е толкова трудно да го изразиш?“

Това ревю наистина ще бъде кратко, защото просто няма какво да кажа толкова за „Малък живот“. Много исках да ми хареса, започнах да чета книгата с огромно желание, но ми отне около месец да я дочета и то към финала буквално се насилих.

Книгата на Ханя Янагихара спокойно можех да я включа в статията „Книги,които все отлагам“, но исках да си ѝ отделя специално внимание. Накратко тя разказва живота на четирима приятели (най-вече на един), като ни показва как всеки един от тях се бори със своите демони, страхове, белези на миналото, пороци. Авторката набляга на теми като неизлечими детски травми, различната сексуална ориентация, живот без секс, истинското приятелство и най-вече на това, че трябва да се говори за проблемите, а не да задържаме цялата болка в себе си. Накратко мога да обобщя, че това е книга както за приятелството, така и за личните битки, които водим най-често със самите себе си.

Ще започна с позитивните неща в романа. Определено „Малък живот“ е красиво написана история. Ханя Янагихара определено може да пише и знае как да борави с метафорите. Ако бях от хората, които си вадят цитати от книгите, които четат, сигурно щях да съм изписал десетина страници та и повече само от това заглавие. Идеята на книгата е доста добра и на мен ми тръгна много добре.

Най-силно ме впечатлиха темите заложени в романа, а именно детските травми, за които няколко пъти в този блог съм писал под формата на ревюта за различни книги. Независимо какъв е тормозът – физически, психически, сексуален – всяко нещо влияе на детето и го определя като човек до края на живота му. Ханя Янагихара определено не я било страх да пише на тази тема. Навлязла е в подробности без да се интересува дали на читателя ще му дойде в повече, но за такива теми е хубаво да се говори директно, на висок глас, за да има смисъл и отзвук и ако може нещо да се промени.

Към тази голяма тема, мога да добавя всички малки такива, които допълват историята на романа – психичното здраве, пристрастяването към наркотици, самонараняването, агресията във всички ѝ форми, желанието да отблъскваш околните, да не ги допускаш до себе си, за да не могат да те наранят.

Още нещо положително за книгата е, че героите наистина бяха интересни, всеки носещ собствен заряд, който ме вълнуваше и ме караше да искам да разбирам нещо ново за всеки един от тях.

Но с това приключва и положителната част на мнението ми. Не знам дали заради многото суперлативи, които изчетох през годините или просто наистина очаквах повече от книгата, но като цяло тя е разочарование за мен. Както казах и по-горе, тръгна ми доста добре, но изведнъж ми дойде в повече. Аз съм съгласен, че понякога животът наистина е тежък и не на всеки от нас му е леко, но това, което се случва с Джуд в книгата буквално ме натовари излишно. До такава степен му се случват само лоши неща, че в даден момент от книгата дори загубих емпатията към него като герой, просто защото вече всичко ми идваше прекалено и на моменти нереалистично.

Ханя Янагихара

Аз обичам да свързвам четенето с нещо релаксиращо, бягство от реалността и нещо, което изобщо не ме натоварва. Тук като читателско изживяване получих точно обратното. И не, не е заради тежките теми поместени в романа – аз обичам тежки книги, тъжни истории не ме плашат. Просто за мен Ханя Янагихара преминава границата в даден момент и това мен ме отблъсна. Според мен се отива в една претенция, в която да наблъскаме всякакви драми в тази история, за да изглеждаме „тежко“. Заради това обаче  в един момент книгата ми стана бавна, много трудна за четене и както написах в началото - насилих се да я дочета.

Не знам дали наистина само аз съм с такова мнение за „Малък живот“, но ако е така, сигурно проблемът е в мен. За жалост с това заглавие се разминахме.

Автор: Любен Спасов