„Когато си във ваканция, може да бъдеш когото си поискаш. Също като хубава книга или като фантастичен тоалет, ваканцията те отвежда до друго твое превъплъщение.“

След книжното мъчение за мен наречено „Малък живот“ наистина имах нужда от заглавия, които да ме разтоварят. Колкото и „голяма литература“ да е тази книга, така ме умори, че имаше момент, в който си мислех, че до края на годината няма да докосна книга. Все пак реших да прочета биографията на Елизабет II и така желанието ми за четене се върна.

Когато пуснах ревюто си за „Малък живот“, разбира се, имаше всякакви мнения – някои бяха съгласни с мен, други не и много често ме пращаха да чета Венета Райкова щом не искам да се натоварвам с тежки книги. До Венета не стигнах (започвам да се замислям обаче), но реших да направя една книжна почивка с друга книга, която обещаваше разтоварване, а именно „Срещи по време на ваканция“.

Книгата ни запознава с Попи и Алекс. На пръв поглед тотални противоположности, които нямат нищо общо, но сякаш напук на всичко двамата са най-добри приятели − още от едно споделено пътуване към дома като студенти. След това пътуване, те решават всяка лятна ваканция да я прекарват заедно и да обикалят света. И всичко е чудено, допреди две години, когато едно пътуване до Хърватия обърква нещата и всичко се разпада.

На пръв поглед Попи е постигнала мечтата си − има перфектната работа и пътешества из целия свят. Но това се оказва недостатъчно. Когато си дава сметка, че последният миг, в който се е чувствала истински щастлива, е именно онова последно лято с Алекс, тя решава да действа. Нужна им е нова ваканция. Седмица заедно, която ще бъде перфектна. Стига само да успеят да заобиколят едничкия факт, за който не говорят никога.

За жанра си „Срещи по време на ваканция“ е доста приятна книжка. В моя случай си свърши работата перфектно – разтовари ме, докато четях не мислех за нищо, на моменти ме забавляваше и имаше сладки ситуации. Разбира се, имаше и нескопосани диалози, сюжетът е предвидим от всякъде и няма никаква изненада какво и как ще се случи. Но пък Попи е сладък герой, който на мен ми допадна и разбирах терзанията й относно бъдещето. Алекс, с неговите странности, също ми беше симпатичен, защото имам познат, който много ми прилича на него.

Хареса ми и сюжетът с пътуването в различни държави - всеки от нас, в даден момент от живота си, си мечтае да има работата на Попи. Работа, в която някой да ти плаща почивката, ресторантите, изобщо цялото преживяване, а ти след това просто трябва да напишеш статия за това. Друго положително нещо в книгата е, че на преден план излизат теми относно бъдещето на един млад човек - дали прави това, което обича, дали му е време за семейство и любов или е хубаво да се наслади на младостта си до последно. Обръща се внимание и на това, че ако прекалено дълго чакаш и си мислиш, че имаш време за всичко, е възможно да изпуснеш правилния момент и човек, защото все пак времето минава много бързо и понякога някои неща не могат да се върнат. 

Проблемът ми с книгата по-скоро е, че не успя да ми предаде емоция до такава степен, че тотално да се разложа от сладост и да не искам историята да свършва. Така например ми подейства „Преди да те видя.“. В „Срещи по време на ваканция“ нямаше тази нотка на привързване нито към героите, нито към историята. Отделно като добавим, че втората половина на книгата леко ме отегчи, стана ми тотално предвидима и някак се закучиха нещата, определено мога да кажа, че не е най-доброто в жанра.

Емили Хенри

Но в крайна сметка ти не посягаш към такъв тип книги с очакване за нещо много гениално. На мен си ми подейства точно като филм с Дженифър Анистън – с романтика, забавни моменти, малко драма на финала и един тотално предвидим, но хубав обрат с блудкав хепи енд. Препоръчвам за плажа!

Автор: Любен Спасов