„Но само помислете: ако бяхте загубили обичан човек, нямаше ли да дадете почти всичко, за да получите възможността да го видите отново?“

Из „Зимните хора“, Дженифър Макмеън

Когато дойде декември винаги ми се дочитат някакви зимни книги, които разказват за любовни истории пред камината или пък за Коледа с бисквитки и веселба. Е, този план обаче никога не ми се получава. Моите зимни книги винаги са изпълнени с драма, тежки съдби и още по-тежки решения. Просто вали сняг докато всичко това се случва. :D Тази година дори надминах себе си, като прочетох книга, в която Дядо Коледа е убиецът.

В тази статия ви обобщавам моите (пред)коледни четива, които ми правиха компания през този месец.

„Малки неща като тези“ от Клер Киган

„Малки неща като тези“ е книга, която е написана много красиво, не е много обемна, но те кара да се замисляш над много теми.

Действието се развива през 1985, в ирландското градче Ню Рос. Малко преди Бъдни вечер Бил Фърлонг, търговец на дърва и въглища, трябва да понесе бремето на морална дилема: дали да си затвори очите за престъпленията, които години наред се извършват в близкия католически манастир, или да прояви доблест, за да спаси онеправдани човешки души.

Книгата определено не е лоша - даде ми обща култура за случилите се събития около така наречените "перални" в Ирландия, за които аз не знаех. Не знаех, че в страната католическата църква е правила ужасни неща с момичета, които според нея, не са били морални. Погубвали са животите им, на техните деца също. Не знаех, че само в един такъв дом, в периода от 1925 до 1961 година, са умрели 796 бебета и това е оставало безнаказано и никой не е обезпокоявал църквата да прави каквото си е наумила. Обичам книги, които ми дават нова информация и тази го направи.

Освен тази тема Клер Киган отделя много внимание и на вътрешните борби на нашия главен герой Бил Фърлонг. В него всеки от нас може да се познае. Всички ние, в някакъв момент от живота си, сме се чудили дали живеем живота, който искаме, дали до момента сме направили всичко, за което сме мечтали. Дали сме направили правилните избори. Дали, ако бяхме постъпили по друг начин, щяхме да сме по-щастливи.

И всички тези размисли, случки и действия на църквата, се случват на фона на наближаващата Коледа и празниците, когато трябва да сме по-смирени. 

За жалост обаче книгата ми дойде повърхностна - имаме две основни сюжетни линии, които определено можеха да се погледнат по-задълбочено и по този начин историята щеше да е завършена и много по-въздействаща (според мен). Може би това е била и целта на авторката – да не задълбава, но на мен ми трябваха поне още 20 страници, за да съм доволен напълно.

„Зимните хора“ от  Дженифър Макмеън

Това си остава най-нетипичното ми (пред)коледно заглавие за всички времена. За първи път, в това време от годината, се потапям в смразяваща история изпълнена с предателства, убийства и страховити герои.  

Накратко в книгата се разказва за градчето Уест Хол, което е известно с доста мистериозни случаи на изчезнали хора, а някои от жителите му дори вярват, че по улиците му броди призракът на Сара Харисън Шей. През 1908 г. тя е била намерена мъртва на ливадата зад къщата си, само няколко месеца след като трагичната смърт на дъщеря ѝ Гърти едва не я е побъркала.

Рути смята всички тези приказки за небивалици. Но когато един ден майка ѝ изчезва безследно, тя започва да се съмнява, че Уест Хол наистина крие тъмни тайни. Подозренията ѝ се потвърждават, когато със сестричката ѝ откриват екземпляр от дневника на Сара Харисън Шей, скрит в собствения им дом. И докато Рути се опитва да разгадае причината за изчезването на майка си, се оказва, че тя не е единствената, която търси загубен близък.

На пръв поглед „Зимните хора“ е история на ужасите, в която са замесени древни ритуали за връщане на хора от отвъдното, отмъстителни вещици и някоя и друга по-стряскаща сцена. Признавам си, без бой, че мен Дженифър Макмеън винаги успява да ме уплаши. Както в „Удавниците“, така и тук, на моменти се чувствах като малко дете, което хем го е страх да гледа хоръри, хем не спира да го прави. Самата атмосфера, която изгражда авторката, героите, описанията .. всичко това ме кара да настръхвам и истински да се страхувам.

Отделно, докато чета нейните книги, винаги се случва нещо – или ще започна „Удавниците“ покрай рибарника вкъщи, в 22:00 часа, напълно сам на двора (хората, които са чели книгата, знаят колко лош избор е това) или пък в най-напрегнатия момент от „Зимните хора“, ще спре токът в целия квартал и всичко ще потъне в тъмнина. Това определено помогна стряскащият ефект на историята да ми повлияе още по-сериозно.

И, ако оставим настрана особеностите на жанра, смело мога да кажа, че „Зимните хора“ ми хареса много повече от „Удавниците“. На първо място финалът на „Зимните хора“ е много по-задоволителен и логичен (ако може да се употреби тази дума за тази история). На ниво „страшно“ „Удавниците“ повече ми повлия, но в този случай това отново е точка за „Зимните хора“. (Да, бъзльо съм.)

Но най-силният коз на втория роман на български на Дженифър Макмеън е неговото послание. Зад всички свръхестествени подробности се крие темата за безграничната майчина обич. Докато четем книгата рабзираме, че няма родител, който да не е готов да направи всичко за детето си, дори да сключи сделка с дявола, ако се наложи. Историята ни показва как в моменти на скръб, сме способни да извършим всичко, без да се замислим за последствията. 

Да, когато загубим някой близък е трудно и всеки се справя по свой собствен начин, но хората си приличаме и може би всеки един от нас не би се замислил, ако му се отдаде възможност, да върне дори за малко, някого отново в живота си. Нашите герои правят своя избор и след това си плащат за него. Само че не всички грешки могат да бъдат поправени.

„Престъплението на Дядо Коледа“ от Мейвис Дориъл Хей

За третото заглавие, което ще включа в тази (пред)коледна статия, ще бъда най-кратък. Обичам криминални детективски романи, обичам и поредицата на „Еднорог“, в която ни срещат с едни от златните, но забравени романи в жанра. С „Престъплението на Дядо Коледа“ обаче нещо не ни се получи.

Освен, че книгата е трета в тази статия, това е и третото заглавие от Мейвис Дориъл Хей, което чета и то ми беше най-малко интересно. От една страна това може би се получи, защото прочетох книгата след „Зимните хора“, а тя доста ми допадна, държа ме в напрежение до последно и може би емоцията от нея все още ме държеше и „Престъплението на Дядо Коледа“ ми дойде равна и дори скучна на моменти.

От друга страна обаче може би не съм доволен от тази книга, защото другите две от авторката, „Убийство в метрото“ и „Смърт край реката“ , много ми допаднаха и очаквах същото качество и от тази. Заради самото заглавие очаквах нещо различно, интригуващо и дори може би оригинално.

Но за сметка това получих класически детективски роман, в който господарят на къщата е убит, цялото му семейство има мотив да извърши престъплението, а убиецът през цялото време е пред очите ни. Не, че книгата не ми хареса, просто ми беше прекалено стандартна, без много емоции, без някакъв екшън. Беше ми равна. Даже не знам дали след месец ще си спомням какво се е случило в нея.

Отново казвам – може би проблемът е изцяло в мен. Напоследък прочетох много добри криминални романи, различни, дръзки, смели и може би личната ми летва е вдигната високо и тези класики в жанра ми идват скучновати. Може проблемът да е, както казах по-горе, че прекалено рано се впуснах в тази история, преди да ме е пуснала предишната. Но в тази книга, единственото, което исках да разбера е кой е убиецът, не защото много се вълнувах, а просто за да знам дали моето предположение ще излезе правилното.

Автор: Любен Спасов