„Стана податлива на това, което майка й наричаше „периоди“. Учителите ѝ ги наричаха „неуместно държание“, сякаш всяко действие на едно дете отвъд пълното подчинение беше лошо по подразбиране.“ 

Интересът ми към романа на Сара Нович се зароди много бавно. За „True Biz“ за първи път разбрах от инстаграм страницата на актрисата Рийз Уидърспун, която включи романа в книжния си клуб и беше възхитена от историята. След това от Lemur Books обявиха, че ще я издадат на български и аз започнах да чета още повече мнения както за романа, така и за авторката. И така неусетно, след цялото четене, вече нямах търпение да се запозная с историята.

Накратко в „Честно казано“ се запознаваме с Фебруари, директорка на училище за глухи, която прави всичко по силите си да менажира между личните си проблеми и тези в работата. На страниците на романа проследяваме една година от нейния живот и на няколко ученика, които показват различи аспекти от живота на глухата общност в Америка.

Сблъскваме се разтърсващи, житейски, политически, семейни и романтични ситуации, които не ни оставят безразлични, а по-скоро ни карат да обърнем внимание на проблемите, с които се сблъскват глухите и наистина да започнем да ги слушаме, за да не се чувстват изолирани.

Много силно си личи, че „Честно казано“ е лична книга за Сара Нович. Самата тя е глуха и това придава една искреност и реалистичност на романа, която може би чуващ автор не би постигнал със същата сила. В книгата героите са представени със своите страхове, желания, човешки емоции, които в един момент са приятни, в друг не чак толкова.

Сара Нович потапя всички свои читатели в света на глухата общност, чието съществуване и изпълнено с борби и трудности. Разбираме колко е трудно на децата да се приспособят към нормалното училище, просто защото никой няма търпението, а и може би желанието, да се занимава с тях. Виждаме как през годините има буквално варварски опити да се „излекува“ глухотата, която е граничела със садизъм и всички са били окей със случващото се. Също така не знаех, че различните импланти, които са ползвани уж да помагат на глухите през годините, не винаги са били годни и са влошавали нещата още повече за носещите ги.

Книгата е написана така, че докато следиш сюжетите около героите и четеш какво се случва с тях, получаваш и обща култура за видовете жестови езици. Лично аз не знаех, че има разлика между тях. И освен, че има разлика между американския жестов език и английския например, благодарение на книгата разбрах, че има и дори диалекти и жестов език за чернокожи.

Историята в романа, освен около директорката Фебруари, се върти и около учениците Чарли и Остин. Остин е от семейство на глухи, които вече няколко поколения са такива и е гордост всяко следващо дете също да е част от традицията. От друга страна Чарли е от семейство на чуващи, които се чудят как да се справят с положението и я подлагат на различни операции и психо атаки, които не се отразяват добре на детето и го докарват до ръба. Това беше много интересна нишка в сюжета на романа, защото ми беше любопитно да проследя точно поведението на смесените семейства - как се справят с глухотата, като пречка ли я виждат или пък подкрепят децата си и се стараят да им помогнат максимално.

Сара Нович

Много ми хареса и оформянето на романа – да се различи пряката реч на говорещите в книгата от тази на жестуващите е много добра идея и ми помагаше да си представям дадена ситуация още по-реалистично и пълно.

„Честно казано“ е важна книга! Трябва да се прочете, за да се опитаме поне да разберем как живеят глухите. Чисто като роман не успя да ми хареса чак толкова. Не успя да ме накара да искам да го прочета бързо или да препоръчвам книгата на всеки срещнат. Но определено ще говоря за „Честно казано“ – за мисията му, темата, посланията, важността на това да разбираме и слушаме.

Автор: Любен Спасов