„Има хора, които биха очаквали да поемеш куршум за тях, а дори не си правят труда да запомнят името ти.“

Из „Зовът на кукувицата“

Миналата Коледа брат ми ми подари първите 5 части от поредицата на Робърт Галбрейт а.к.а. Дж К. Роулинг разказващи за детектива Корморан Страйк. За тази поредица съм слушал много, най-вече от Лера и Цвети, но поради някаква причина все отлагах четенето ѝ. Тази година обаче, точно Цвети, ми подари и шестата книга и след кратко размишление взех решението, че е време да се потопя в този детективски свят.

За начало на 2023 това беше най-доброто, което можех да направя, защото получих 70 дни истинско книжно удоволствие. За мен прочитането на тези 6 книги беше, като гледане на сериал, където всяко отделно заглавие беше различен сезон. За щастие с всяка част историята ставаше все по-добра, все по-заплетена и нямах търпение да се прибера след работа и да разпусна с някой от случаите на този така симпатичен ми детектив.

Истината е, че потапянето ми в поредицата, само ми доказа, че Дж.К  просто е много добра. Неслучайно е любимият ми автор от детство, та до ден днешен. Тя може да пише, да разказва истории, да те кара да заобичаш героите. Много съм доволен от цялата поредица и направо не ми се искаше да приключа шестата част, защото това значеше, че ще трябва да се разделя с героите и историите на авторката. Определено вече съм фен. Определено вече тръпна за седмата книга.

За всяка прочетена част от поредицата пишех в Goodreads, като там споделях ентусиазма си с други фенове на историята за Корморан Страйк.  Идеята на тази обобщена статия е да събера в един материал мнението си и за шестте книги и ако не сте чели някое от заглавията, да успея да ви вдъхновя да започнете това книжно приключение. 

Дж.К. Роулинг

Естествено, започваме със „Зовът на кукувицата“ …

… а началото на поредицата за мен е много задоволително. Не знаех как ще продължи, но щом още в първата книга получавах толкова добре написана история, със заплетен случай, който ми беше интересен до последно, не ми се мислеше какво ще бъде във всяка следваща част. Както написах и по-горе Дж.К. знае как да пише, знае как да разказва история и да те потопи в нея изцяло, знае как да те накара да заобичаш героите и да се превърнеш в техен фен.

„Зовът на кукувицата“ е написана в традиционния стил на детективските романи. Действието е по-бавно, но то е релевантно на подробното разследване от Корморан Страйк, който постепенно достига до отговора на въпроса: Кой е убиецът? Да четеш как Страйк действа, да си свидетел на неговите методи и супер точните му въпроси примесени с интересния му характер, всичко това прави „Зовът на кукувицата“ истинско злато за жанра. А отношенията му с Робин и нейното желание да работи за него е много сладко за четене. Като цяло тази книга е идеалната за запознаване с детектива, неговата работа, характера му и какво може да очакваме занапред.

Криминалната част е много задоволителна – въпреки че успях да отгатна убиеца и дори (донякъде) мотивите му, Дж.К. пак успя да ме изненада с малки обрати, които ме караха да чета с нетърпение. Определено сюжетът тук може да се определи като клиширан, но това не ми попречи да харесам как накрая Дж.К. навърза всички нишки, които беше заложила, отговори на всички въпроси, които бяха зададени, а финалът е супер логичен. Това за мен винаги е било много важно и аз съм много доволен от развоя.

Има и една по-голяма тема в романа, която допълваше криминалната. В „Зовът на кукувицата“ става въпрос за осиновяването на деца и за това как трябва да се грижиш за тях. Хареса ми как главната ни героиня показа колко е важно да знаем корените си, историята си, да знаем от къде идваме, за да можем да преценим накъде ще се насочим. Всеки иска да знае подробности за миналото си, защото понякога това ти помага да откриеш истинското си аз, помага ти да получиш идентичност, която евентуално може да ти помогне да се превърнеш в по-добра своя версия.

Като цяло „Зовът на кукувицата“ е много добро начало за потапяне в света на Корморан Страйк, но повярвайте ми, тази книга дори не загатва какво ви чака след това.

А Дж. К. още в „Копринената буба“ вдига рязко нивото!

Определено вторият роман за Корморан Страйк ми допадна повече. Във втората част имаме доста по-кърваво, бих го нарекъл дори психопатско убийство, което се крепи на една литературна творба, която ядосва толкова много хора, че заподозрени изникват отвсякъде.

Случаят в „Копринената буба“ е много по-заплетен, а историята в романа е изпълнена с наистина опасни ситуации за нашите герои и доста по-сложен сюжет. А това, че ставаме свидетели как един писател е убит точно като в сцена от последния му роман, само засилваше любопитството  ми да разбера какво ще се случи накрая.

И тук може да кажем, че сюжетът е клиширан, а похватът жертвата писател да умре като в някой от своите романи е използван доста често. Мен лично книгата ме хвана в много натоварен период, в който след работа ми се искаше да се наям и да колабирам, но само при мисълта, че вечер ще се насладя на иронията на Страйк, детективското му мислене и отношенията му с Робин, всяка умора ми минаваше за секунди. Удоволствие и почивка бе да чета тази поредица.

И в „Копринената буба“ Дж. К. е заложила много странични теми, които са важни и вървят ръка за ръка с криминалния сюжет. Една по-бегло засегната е темата за транссексуалните (от която напоследък тя доста си пати), през какво преминават те, какви трудности срещат както в семействата си, така и в обществото. Имаме и темата за отхвърлената жена и до какво може да доведе озлоблението и гордостта.

Голямата тема на романа според мен обаче е един по-различен поглед над литературата в наши дни. На сбърканите представи на издателите какво трябва да се издава и какво не. Как рекламата е най-важното нещо, независимо, че може да се минат границите на нормалното и етичното. За това как се гледат продажбите, а посланията остават на заден план. Докато четях страниците на романа, дори се замислих и за така любимата ми напоследък тема за „голямата литература“ и как, дори като творец, ако не попаднеш в „одобряваните рамки“ за това, оставаш отхвърлен и дори мразен от другите твои колеги творци, само защото не се вписваш в техния калъп. 

Освен, че задоволи апетита ми за добри криминални сюжети, в „Копринената буба“ има развитие и в личните отношения на Корморан и Робин, което определено ме зарадва и ми бе изключително симпатично да наблюдавам как постепенно те се превръщат в партньори. Засега само служебно. И тъкмо, когато си мислех, че в „Копринената буба“ има много кръв и психопатски убийства, дойде ред на …

„В служба на злото“ … Mamma Mia!

С всяка следваща част Дж. К. става все по-брутална, но и все по-добра. Третата книга от поредицата направо ме разби и буквално я прочетох на две сядания. Личи си, че този жанр е супер любим на авторката, a да влиза в ролята на Робърт Галбрейт я вдъхновява и с всяка следваща част тя се чувства все по-удобно в неговата кожа.

Във „В служба на злото“ се запознаваме с психопат, сериен убиец, който освен, че убива по много садистичен начин, си „взима“ и сувенир от всяка една от жертвите, който се изразява във вид на някой от крайниците ѝ. Който ме познава, знае, че е излишно да казвам, че тази книга много ми хареса и преди да прочета шестата това беше моята любима част от поредицата.

Както казах и по-горе Дж, К. надгражда с всяко следващо заглавие, започва да създава все по-заплетени истории и наистина не знаех какво да очаквам докато стигна до последната излязла книга. Хареса ми, че отново убиецът беше супер логичен и накрая всичко се навърза без една нелогична дупка в сюжета. Хареса ми, че в тази част научихме малко повече за Робин, нейното минало, за вътрешния ѝ свят и за процесите, през които преминава всеки път, когато е около годеника си Матю или на работа при Корморан.

Като говорим за Страйк - хареса ми, че Дж.К. продължава да ни разказва неща от неговия живот и героят му става все по-плътен. Но в тази част образът на студения и хладнокръвен детектив, с постоянните саркастични коментари, започва леко да се пропуква и много деликатно ни се отваря вратичка и към вътрешния му свят. Страйк и Робин са страхотно дуо и наистина е удоволствие да четеш как работят заедно и като цяло да наблюдаваш отношенията между тях, които са супер полюсни и буквално на всяка страница са различни.

Но най-много ми хареса, че Дж. К. и тук залага една по-сериозна тема, този път за състоянието „трансинвалидност“, което все още не може да бъде определено като душевно заболяване или проблем в мозъка и функционирането му. Накратко, хората с това състояние, изпитват желание да се разделят с някой свой крайник, защото го чувстват излишен. Убиецът в книгата доста се заиграва с тази тема, но Дж. К. те кара да се замислиш в какво положение са тези хора и аз лично изпадах във вътрешни борби със себе си – дали ги съжалявам или по-скоро съм склонен да им лепна етикет и да ги пратя да се лекуват. 

Едно от най-хубавите неща за книгата като написване е, че цялото действие си има своеобразен саундтрак от групата  Blue Öyster Cult. Името на книгата е вдъхновено от един албум на групата, а музиката им е важна част от историята, като е с особено значение за Корморан, от което убиецът се възползва по един оригинален начин.  

Мненията ми за всяка една от книгите стават прекалено дълги, но просто Дж.К. знае как да ме развълнува, да ме накара да се размисля, а не просто да погълна поредния криминален роман. Това е най-положителното нещо за нейните книги– те не са просто криминални романи и тук не търсим просто кой е убиецът. Тук има герои, в които буквално се влюбваш или намразваш истински; теми, които те карат да се замислиш; и наистина логичен сюжет, който би се харесал на всеки любител на жанра.

Затова не се замислих и с пълна сила продължих напред към книга №4!

А там ме чакаше, по-малко кървавото,

 „Смъртоносно бяло“.

Определено книга №4 от поредицата за Корморан Страйк и Робин (към този момент) ми изглеждаше най-заплетена откъм сюжет. Толкова много интриги бяха вкарани в историята, толкова много нишки трябваше да се следят, че по едно време се обърках какво знам и какво трябва да отгатна. (Колко наивен съм бил! #ТревожнаКръв)

В сравнение с първите три части „Смъртоносно бяло” е много различна и не мога да кажа, че ми е любима, но няма как да не призная, че тук Дж.К. вече е в стихията си. Толкова добре борави с всички криминални похвати, толкова умело гради историята си, че нямах търпение всичко да се разплете и да стигнем до финала.

Харесаха ми политическите нотки в сюжета този път. Интригите в парламента никога не са скучни, а когато са примесени с една качествена семейна драма, няма как да не се получи хубава история. След като приключих книгата имам чувството, че съм прочел поне три различни романа, а не един. (Отново … колко наивен!)

И в тази част съм доволен от това кой е убиецът, мотивите му и от изключително умния план, който Корморан Страйк отново разгада почти без проблеми. И тук имаше леко смразяващи нотки в сюжета, но в сравнение с „Копринената буба” и „В служба на злото”, тази част определено беше по-спокойна и не толкова кървава. Освен, че Дж.К. надгражда криминалната част, която с всяка следваща книга става все на по-високо ниво, много добре разказва и личните истории на героите, които са едно страхотно допълнение към сюжета.

Определено започвам да разбирам защо последните две излезли книги до този момент са по 1000 страници. Чисто сюжетно има логика - агенцията се разраства и Корморан и Робин имат много повече работа, но си и личи, че Дж. К. изпитва удоволствие да е в обувките на Робърт Галбрейт и да продължава да ни води през всякакви любопитни ситуации заедно с Корморан Страйк.

Единственото, което започна леко да ме изнервя в тази част е началото на играта „котка и мишка“ между Робин и Корморан. Още от времето на „Хари Потър“  Роулинг обича този мотив в любовните отношения между героите и двамата детективи са ми порасналата версия на Рон и Хърмаяни. Въпросът е дали тук ще имаме същият финал.

И ако за „Смъртоносно бяло“ съм си мислел, че съм прочел три книги в една, то …

… ако стигнете до „Тревожна кръв” си пригответе тефтер и химикал, защото иначе има опасност да се изгубите в историята.

За тази част от поредицата съм наистина силно раздвоен в мнението си. До към 700 страница си мислех, че за мен това е най-слабата книга за Корморан Страйк  до момента, но последните 200 страници, които буквално изядох, леко промениха мнението ми.

Определено имам причини да не харесвам „Тревожна кръв“. В сравнение с предните 4, тук Дж. К. се е разпростряла излишно и е вкарала толкова много подробности, че на моменти буквално ме изтормози да ги помня.

Да, този път задачата на Корморан и Робин е много по-сложна – отварят едно студено досие отпреди 40 години и трябва да разберат какво се е случило с жена, която е изчезнала безследно. Също така агенцията вече се разраства и освен големия случай, с който се занимават двамата, има още 5, които ние отново проследяваме, в по-леки подробности, как се развиват.

И по принцип съм на мнение, че това е положително нещо за поредицата – всяка книга е все по-дебела, защото Корморан и екипът му започват да имат повече работа и е нормално да следим повече случаи. Но в „Тревожна кръв“ буквално се изгубих в страниците на романа. Толкова много имена се споменават, толкова много случки, някои от които се оказаха фалшиви следи, връщахме се в миналото, след това обратно се гмурвахме в настоящето. Трябваше да помним стари постъпки на героите, които да връзваме с новите им. Да не забравяме, че подробно наблюдаваме и личните животи на Робин и Корморан, които в тази част са не по-малко интересни и турбулентни  … Изобщо при мен се получи една какафония, която леко ме натовари.

И въпреки че това го изтъквам като отрицателно качество на романа, в следващия момент отново съм впечатлен от Роулинг, защото тя много умело пресъздава всички стъпки и затруднения, които могат да имат двама детективи, които са се гмурнали в случай отпреди 40 години, за който имат срок да го разгадаят за една.  Харесва ми и това, че продължава да разплита личните истории на Робин и Страйк и по този начин още повече се привързваме към тях. Но все пак вярвам, че е можела да се откаже от две-три мини интрижки, които нямаха кой знае какво значение към историята и да ни спести 100-200 страници. 

И точно докато се ядосвах, леко натоварен от сюжета и си мислех, че май-накрая дойде  моментът, в който ще ви оплача от поредицата и … дойде развръзката. Ами, голяма е Дж. К.! Оказа се, че всички тези подробности са имали смисъл. Отново всички интриги, които забърка, в продължението на романа намериха своите логични развръзки, а всички въпроси получиха своите отговори. В тази част на няколко пъти влизаме в главата на психопат и разбираме как за тези хора светът е различен. Човешкият живот няма стойност и когато видят „пречка“ да изпълнят своите планове, просто действат, без да му мислят много.

Убиецът бе толкова неочакван за мен, че мога да кажа, че от петте, които Роулинг ни разкрива към тази част, от този съм най-искрено доволен. Освен, че мотивите му, начинът по който е извършвал престъпленията, мисленето му са много интересни, още по-хубавото е, че дори за секунда не се усъмних в него. Не знам дали това се дължи на факта, че се бях поизгубил в сюжета или просто наистина беше неочаквано, но този развой ми оправи цялата настройка към романа.

И това ме накара да се впусна още по-жадно в „Мастиленочерно сърце“!

За мен безспорно това е най-добрата книга от поредицата до този момент! Отне ми най-много време за четене, но не заради обема си (1040 страници), а защото ми беше много натоварен период в личен план. Просто не ми беше до четене и физически не можех да седна и да се потопя в историята.

Но в крайна сметка, въпреки многото страници, прочетох „Мастиленочерно сърце“ на 3-4 сядания, защото просто ми беше МНОГО интересна!

Тази част е с най-актуална тема, с много герои, които беше истинско удоволствие да разгадавам и с доста стегнат сюжет, което ми хареса най-силно. Действието се развиваше бързо, постоянно се случваше нещо ново и отново нямам оплаквания към това кой се оказа убиецът.

В тази част Дж. К. обръща наистина голяма внимание на онлайн тормоза, който може да е виртуален, но последиците от него са напълно реални. Показва на преден план в колко измислен свят живеем в днешно време, как може да имаме няколко личности и как в интернет не можем да се доверим на никого.

Показва ни и как лидерите на мнение в онлайн пространството може да накарат голяма група от хора да те намразят, да те заплашват, да нямат уважение както към живота ти, така и към това, което си постигнал. За тях си просто мишена, която те да нападат, но не се замислят, че зад монитора стои реален човек. Всички знаем, че самата авторка страда от подобно настройване спрямо себе си, заради изказванията си около темата за транс хората. И личното ми мнение е, че това доста е повлияло и за сюжета на „Мастиленочерно сърце“.

А той е доста интересен. Тук, за разлика от „Тревожна кръв“, нямаме кой знае колко нишки за разплитане, но имаме доста онлайн герои, които трябва да свържем с реалните личности, които се крият зад тях. Този път обаче историята не ме натовари, а напротив – исках да чета още и само наблюдавах как страниците буквално летят, когато имам времето да седна и да почета.

За пореден път казвам, че изобщо не съжалявам, че книжната ми 2023 започна с тази поредица и много се радвам, че наваксах с нея. Имам си нови любими герои, които обикнах и ще следя как ще се развият нещата за тях с интерес. Сега търпеливо си чакам следващата част, която съм сигурен, че ще е още по-добра, защото до момента, Дж.К. Роулинг само и единствено надгражда.

Определено ми е липсвало нейното писане и се радвам, че след години отново се срещаме, за да ми разказва нови истории.

Автор: Любен Спасов