„Причината авторите да поставят посвещение в книгата, Ани, е, че накрая техният егоизъм ужасява дори самите тях.“

Из „Мизъри“

Не мога да кажа, че съм от най-запалените почитатели на Стивън Кинг, но съм прочел основни заглавия, които ми дават поглед над автора. Миналата година останах много доволен от „Били Съмърс“, затова реших да си купя и „Приказка“. В нас отдавна ме чакаше и „Мизъри“, която си е класика за автора и исках да прочета. Та реших, че това лято вече е време, най-накрая, да се потопя в една двойна доза от Стивън Кинг.

Книжното приключение започна с „Приказка“

„Приказка“ е обсъждано заглавие от Краля и смея да твърдя, че има защо. Романът е доста приятен и приковава вниманието ти. И не, няма нищо страшно в него, поне за мен, а фентъзито е по-скоро в класически стил, като основата е темата за паралелните светове.

В „Приказка“ Стивън Кинг ни запознава с Чарли, чиято съдба определено не е от леките. Още от малък му се налага да се грижи за баща си и да бъде възрастният в семейството. Една „странна“ сделка с бог, го кара да започне да помага на вечно мрънкащият Хауард Боудич и неговото куче Рейдър. Тази помощ го отвежда до един съвсем нов и чудат свят, който го забърква в нови приключения, но го и поставя в ситуация отново да се оправя с чужди проблеми.

Първата половина на книгата е чудна. В типичния за него стил, Стивън Кинг ни води из историята на семейството на Чарли и ни обрисува плътна картина, която ме накара да се чувствам сякаш съм познавал героя от години. Кинг е майстор на това да те накара да се чувстваш част от израстването на героя и да имаш усещането сякаш заедно преминавате през несполуките, които му представя съдбата.

След това същото се случва с Боудич. Постепенно разбираме неща за него, които допълват бавно образа и ни водят до кулминацията в книга. Отношенията между двамата герои са описани също толкова успешно и всички подробности, които има в първия момент ти се струват излишни, но след това разбираш колко важни са били.

Когато се запознаваме и с другия свят, в който попада Чарли, също е вълнуващо. Кинг е изградил един паралелен свят на нашия, който крие много опасности, проклятия, сиви хора, всякакви същества. Докато Чарли го опознаваше наистина се чувствах като в някоя класическа приказка, в която героят постепенно откриваше нови и нови територии и чрез малки задачи от различни персонажи, стига до главната си цел и битка, където трябва заедно да победят голямото зло.

И всичко е прекрасно докато не стигаме до към втората половина на книгата, когато нещата изведнъж се закучват здравата. Изведнъж тази интересна история, която надгражда постоянно, ми стана скучна. Сякаш всички клишета, които могат да се напишат, Кинг ги е взел с голяма кофа и ги е изсипал в тази история. Досадни разговори, досадни действия на героите, клиширан финал.

Като цяло обаче смятам, че „Приказка“ наистина си заслужава четенето и би допаднала на любителите на фентъзи жанра.

„Мизъри“ обаче ме разби!

Тази книга на Стивън Кинг отдавна искам да я прочета, но с времето все я отлагах. Тя е от класическите заглавия за автора, а филмовата версия е записана със златни букви в историята на хорър заглавията. „Мизъри“ обаче се оказа нещо много повече.

За мен тази книга е дълбоко психологическа. Освен, че се занимава с психичните проблеми на главната ни героиня Ани, ни показва и това как може действията ни в миналото да се отразяват на настоящето и как докато не скъсаме окончателно с него, няма как да се спасим напълно.

Също така за мен „Мизъри“ е един поглед в бъдещето на Стивън Кинг относно токсичните фен домове, които в момента са плъзнали из интернет. В тях са събрани почитатели на дадена творба или артист, които до толкова са приели лично неговото творчество, че смятат, че те решават как да се развиват нещата. Границата между реалност и фикция се размива и „cancel културата“ се развива с главоломни темпове. За подобно нещо пише и Дж. К. Роулинг в „Мастилено черно сърце“. Само че тук главният ни герой трябва да пише книга по поръчка, за да спаси живота си.

Ако погледнем по-повърхностно на „Мизъри“, то това е книга изпълнена с доста насилие, но няма как да е по друг начин, когато главният ни герой е клинично луд. Тук отново имаме класическото писане на Кинг, в което всяко действие е описано толкова подробно, че си представяш всяка една секунда от сцената.

Хареса ми това, че Ани всъщност е доста интелигента. Не е от онези злодеи, които просто искат да наказват и убиват. При нея всичко следва желязна логика, въпреки че отрасни изглежда налудничаво. Стивън Кинг е изградил перфектният психопат, който толкова обича човека, който наранява, че е готов да го обича до смърт. Хареса ми и психологическата игра, която имаха с Пол в името на това да се напише романа за Мизъри. В единия случай да се задоволи читателското любопитство, а в другия да се спаси живот.

Харесах книгата и заради типичните хорър сцени, които ме караха да спирам да чета. До колкото разбрах някои от тях ги няма във филма. И нормално – като се замисля за една определена, в която е включена косачка, направо ми става лошо, като си я представя като сцена от филм. Стивън Кинг има тази невероятна способност да описва нещата, че да си ги представиш много реално и да те побият тръпки. В „Мизъри“ се справя изключително добре в тази част.

Като цяло съм доста доволен от книгата и бих изгледал филма. И в двата случая, получавате класика в жанра, която може да ви достави истинско удоволствие.

Автор: Любен Спасов