„Осъзнах, че си спомням отношенията си с Ралф от детска гледна точка. Искам да кажа, че съм наясно, че той не е педофил или нещо подобно. Той не обикаляше да тормози малки деца. Но истината е, че от позицията на родител нещата изглеждат различно.“

Затворих „Пътни” със смесени чувства. От една страна много ми хареса. Това е от този тип книги, които те карат да мислиш. Показват ти неудобни сцени, които в обществото се замитат и не говорим за тях. Сюжетът и героите постоянно те предизвикват. Предизвикват морала ти, чувството ти за справедливост, ценностите ти, преценката ти.

Няма две мнения по въпроса, историята описва как един 30-годишен мъж склонява 13-годишно момиче да правят неща, които тя бърка за любов. Темата е неудобна, постъпките са грешни. Но още от първите страници на книгата, когато главната ни героиня Дафне е на 9, в нея постоянно се преплитат грешното, тайната, обсебеността и може би някъде там .. любов. Може би уродлива. Може би като параван да прикрие нередните неща и да успокои нечия съвест. Но се споменава и се усеща.

Голям проблем е и темата, която постоянно изниква в книгите, които чета, а именно за родителството. В този случай - нехайно, прикрито зад артистична разкрепостеност. Силно се усеща липсата на майка, която да предразположи дъщеря си да споделя с нея и баща, който да респектира всички и да не позволява под неговия покрив да има анархия и всеки да прави каквото си иска. Само това, че до своите 50 години, Дафне говори на своите родители само на малки имена, показва, че тя не ги усеща като такива. А просто като двама човека, които са имали (не)постоянно присъствие в живота ѝ.

Темата на романа е много тежка. Книгата е тежка. Не се чете бързо. И въпреки че съчувстваме на жертвата и обвиняваме насилника, това не ни пречи през цялата книга да изникват философски въпроси, които да ни карат да водим диалог. Най-вече със себе си.

Сексуалното насилие напоследък малко се преекспонира като тема и като че ли масово хората започнаха да гледат с насмешка на новини, в които се говори как след години жени, а и много мъже, се оплакват от такова. Въпросът е, че обществото трябва да разбере, че много от жертвите са срамуват да говорят и затова понякога един случай води след себе си вълна от изявления, тъй като жервите придобиват смелост, когато някой друг заговори пръв. Много от жертвите са и точно като Дафне. Не са осъзнавали какво им се случва, докато самите те не станат родители и не се замислят какво би било, ако тяхното дете се забърка в същите отношения на тези години.

Трябва много силно да похваля самата Софка Зиновиеф. Прекрасно писане. Увлича те и нямаш никакъв проблем, че действието се развива в постоянно пътуване от минало към настояще. Че имаме трима разказвачи, които ни потапят в историята всеки през своята призма. Така добре и леко се лее текстът, че тези подробности изобщо не ти правят впечатление. Авторката ни води през историята плавно и тези отбивки само я правят още по-богата и още по-подробна, за да можем като читатели да видим цялата картина, да разберем всички гледни точки и в крайна сметка да можем да отсъдим, че насилникът си е насилник, независимо как се чувства той.

Софка Зиновиеф

Единствената причина да дам 3 звезди на книгата в Goodreads е, че просто не успя да ме запали така, както други заглавия го правят. Не успя да ме спечели до такава степен, че да искам да я препоръчам на всеки. (Не, че „Пътни” е за всеки!) Въпреки това смятам, че това е едно много добро заглавие, което определено разбунва духовете, но го прочетох с любопитство и желание и нямам търпение да го обсъдя с други хора, които са го прочели.

Автор: Любен Спасов